След буря цветята са най-красиви


Тъй като у нас има явна гордост и скрита гордост, която не осъзнаваме, то Бог, желаейки да ни очисти от това зловоние, вдига буря, която да изхвърли на брега цялата утайка, натрупала се за времето на нашето нехайство.

За духовната прелест


Какво представлява духовната прелест, откъде се взема тя, можем ли да се предпазим от нея, обяснява архимандрит Маркел (Павук), духовник на Киевските духовни училища.
 
- Отче, какво представлява духовната прелест? Откъде се взема тя?
 

С другите да става каквото ще


- Отче, днес ви чакаха много хора, но един млад човек не искаше да чака и влезе без ред.
 
- Да, влезе и каза: „Нужно е да те видя. Бях на Атон, не те намерих и дойдох тук”. „Добре – казах аз – Ти не виждаш ли, че другите хора чакат? Да оставя всички и да се занимавам с тебе?” „Да, отче” – отвърна. Представяш ли си?

За разсъдителността


Разсъдителността или дарът за различаване е украшение на добрите дела, както казва св. Исаак Сирин: „Украса на всяко нещо е мярата.” 1 Без тази духовна сол всичко добро се разваля и се превръща в тлен. Според светите отци това украшение на добродетелите се придобива чрез безстрастие.

За истинските и лъжовните духовници


Как да различаваме истинския духовник от самозванеца, поел грижата за човешките души от гордост? 
Предлагаме ви част от произведението на монах Симеон Атонски „За истинските и лъжовни духовници”.

Обещават им свобода, когато те сами са роби на развалата…” (2Пет.2:19).

1. Истинският духовник води хората към Христа, лъжовните духовници привързват хората към себе си.

2. Истинският духовник учи хората да живеят с Христа, лъжовните духовници учат хората да отдават живота си на духовници.

3. Истинският духовник е изпълнен с Христа, лъжовните духовници са изпълнени с цитати и високоумство.

4. Истинският духовник открива на хората как да възлюбят Христа с цялото си сърце и с цялата си душа, лъжовните духовници ги учат как да се пригаждат добре към този свят.

5. Истинският духовник живее по Божията воля и всички около него следват примера му, лъжовните духовници предоставят аргументи и убеждават, но никой около тях не се научава да живее в Христа.

ЗА МНОГООБРАЗНОТО ТЩЕСЛАВИЕ И БЕЗУМНАТА ГОРДОСТ



Тщеславието по своя вид е изменение на естеството, извращение на характера, забелязване на укорите.  A по ка­чество то е прахoсване на трудове, загуба на усилия, крадец на душевното съкровище, изчадие на неверието, предтеча на гордостта, потъване в пристанището, мравка на хармана, коя­то макар и малка, разхищава всеки труд и плод.

Наблюдавай и ще видиш, че негодното тщеславие до самия гроб се украсява с дрехи, благоухания, с многочислена прислуга, аромати и други подобни.

Тщеславният човек е идолопоклонник, макар да казва, че е вярващ. Той мисли, че почита Бога, но всъщност угажда не на Бога, а на хората.

Всеки човек, който обича да се показва, е тщеславен.

Постът на тщеславния остава без награда и молитвата му е безплодна, защото той върши и едното и другото за похвала от човеците.        

Господ често скрива от нашите очи и ония доброде­reли, които ние сме придобили; но човек, който ни хвали, или по-добре казано, който ни заблуждава, с похвалата си ни от­варя очите; но, щом те се отворят, богатството на доброде­телите изчезва.

Себелюбието и неговите последствия

От себелюбието произлизат всички страсти

- Отче, какво е самолюбието?

- Себелюбие е да изпълняваш капризите на ветхия човек, т. е. любов към него. И преяждането и егоизма и ината и завистта дължат своя произход на себелюбието. Виждаш, как някой поради самолюбие търси за себе си удобство и комфорт и не се съобразява с никого. Друг със схоластическа точност се грижи за храната и съня, да не би нещо да се случи с драгоценното му здраве. Третият изисква да го зачитат и ценят. Стига нещо леко да го притиснеш, да не направиш така, както иска той, веднага ще започне да вие: „Защо не се съобразявате с мен? Аз ще им покажа”. Да, страшно нещо е себелюбието.

- Отче, как може човек да каже: „Заради Тебе ни затриват всеки ден” (Пс.43:23)?

- Може да говори така, ако заради другия принася в жертва своите пожелания. Всяко пожелание носи на себе си отпечатък от човешкото „аз”, от себелюбието. Ако човек не разсъждава, дали се нрави на другия това, което харесва на самият него и започне да изисква: „Искам това, искам онова”, или „защо не направи това за мен, защо не ми даде онова?”, такъв човек в края на краищата попада под властта на дявола.

Животът на егото

Непосредствено след първото отклонение на човека от повелите на Пътя у него внезапно се надигнало усещането за нещо „погрешно”. Това фундаментално чувство за погрешност („познанието за добро и зло”) обуславя всъщност раждането на егото и следователно на неговото самосъзнание. Както показахме в предходната част на книгата, човекът загубил одеянието си от Несътворена Светлина, дадено му от Бога, и изведнъж осъзнал, че е гол (Бит.3:8).

И тъй като човешкото его се ражда, когато човекът се опитва сам да стане бог(Бит.3-8), съвсем естествено е това его да се стреми към независимост. Ето защо то отбягва признанието, че това е погрешно: подобно признание ще означава да признае, че не е бог и че съществува нещо друго над него. Страхът от подобно признание за първи път проличава в опита на егото да се скрие „от лицето на Господа Бога между райските дървета”(Бит.3:8).

Но егото се стреми да се скрие не само от Бога; както вече видяхме, то се стреми да се скрие и от духа, защото той също осъжда егото за неговата погрешност. И тъй като не на егото, а на духа се полага господството у човека, самото присъствие на духа изобличава егото като лъжлив узурпатор и подкопава устоите на неговото съществуване.
Как човешкото его, тънещо в собственото си удовлетворение, ще може да се скрие от всевечното и всеобемащо присъствие на Бога и на духа? Как иначе, освен чрез потъване в едно постоянно помрачение-помрачението чувствените удоволствия, мислите, спомените и фантазиите? Ето защо първият човешки акт на непослушание се явява същевременно и акт на изпадане в помрачение, а с това съзнанието започва да става сложно и разкъсано, както го виждаме днес.

Изобилие от “старци”, предлагащи “благочестие” за наивните

Нашата църква се напълни със “старци”, които ръководят верните християни  и ги водят до спасение, както те самите твърдят.
Обикновено те са йеромонаси, или архимандрити в света, които са чели много за истинските старци и използват техните думи или описват живота им, създавайки илюзии в доверчивите, като по този начин си изграждат репутация, че са добродетелни и божествено просветени старци, въпреки че нямат нито една добродетел на светите старци.
Резултатът е, че много братя са хванати в капана на опасния култ към личността и вместо отварянето на техните умове за напредване по духовния път на живот в Христа, те остават заковани към някои типични, повърхностни и незначителни неща. Така те залъгват своята съвест,  тъй като по общо мнение напредват, понеже се подчиняват на всичко, казано им от техните “старци”. За съжаление има много такива примери и ние не трябва да си затваряме очите там, където се нуждаем да ги държим широко отворени.
Трудно е за тези самопровъзгласени “старци” да разпознаят своите заблуди и да се смирят.