Църковната акривия и икономия


Автор: проф. Георгиос Мандзаридис

Двата принципа

Принципите, които ръководят църковния живот в Православието, са два: акривия и икономия. Акривия е строгото спазване на каноните на Църквата, а икономия е временното отклоняване от акривията, което Църквата допуска, за да отговори на специфичните потребности на вярващите. Обективната ситуация може да се разглежда по различни начини – чрез акривията или чрез икономията.

Акривията

Акривията се диктува от природата на Църквата и на свещените канони, които ръководят нейния живот. Църквата не е човешка институция, а богочовешка общност. Бог е абсолютен и Неговата воля има абсолютен характер. От друга страна, каноните на Църквата не са конвенционални построения, а плод от явяването и просветлението на Светия Дух. Вярващите, както и църковните ръководители, които са отговорни за тяхното пастирско обгрижване, са длъжни да пазят строго църковните канони. Акривията е предпоставка за предпазването на Преданието на Църквата и за съхраняването на нейното единство. Без акривията истината на Църквата се накърнява, а спасението на вярващите е изложено на риск.

Икономията

От друга страна, строгото пазене на каноните на Църквата не винаги служи на нейната цел, която е спасението на вярващите. Човекът е безсилен и понякога неговото съгласуване с Божията воля изглежда неосъществимо. Въпросът, който трябва да се поставя във всеки конкретен случай, е как човекът да се доближи до Христос. Не хората съществуват за каноните, а каноните – за човека. Със своя общ характер каноните не могат да докоснат и да регулират отделни проблеми или случаи, които се нуждаят от специален подход. Това явление се изостря от промяната на социалните и историческите обстоятелства. В тези случаи Църквата, без да нарушава или да отрича духа или същността на свещените канони, действа „икономийно“, с други думи, прилага ги със снизхождение и милосърдие, като винаги има за своя неизменна цел спасението на човека. Най-трудният проблем за пастирите на Църквата не е познаването на акривията, а прилагането на икономията. Икономията има по-широко приложение, за да могат вярващите да постигнат спасение.

Определение за икономия

Църковната икономия, която Свети Анастасий Синаит определя като „доброволно низхождане свише, извършващо се за спасението на някои“, е продължение и характерно  прилагане на божествената икономия, т.е. на Божието явяване в света заради неговото спасение и обновяване. Както отбелязва Николай Константинополски, икономията е „подражание на Божието човеколюбие, което изтръгва от зъбите на ревящия срещу нас звяр някого на път да бъде погълнат от неговата гибелна паст“. Пастирите на Църквата, като „служители Христови и разпоредници на тайните Божии“ (1 Кор. 4:1), служат на делото за спасението на човеците и се грижат не само за акривията, но и за конкретното отклоняване от нея, когато това се изисква от обстоятелствата и от постигането на целта на Църквата. Както беше отбелязано, всеки свещеник в енорията си, и още повече всеки епископ и всеки епископски събор, може и трябва да прилага икономията. Икономията е пастирска педагогика, а пастирската педагогика е икономия.

Прилагане на икономията

Като отбелязва особеното благоразумие, което пастирът трябва да проявява в конкретните случаи на съгрешили хора, Свети Йоан Златоуст формулира следния принцип: „Епитимията трябва да бъде аналогична не само на степента на съгрешенията, но и да се взема предвид и произволението на тези, които извършват греха“. В писмото си „За това, че в името на успеха трябва да пренебрегнем нещо от акривията“ Свети Кирил Александрийски отбелязва: „Както мореплавателите, когато наближава буря и корабът е в опасност, разтревожени изхвърлят някои неща, за да спасят останалото, така и ние, когато не е възможно да се спазва голяма акривия, пренебрегваме някои неща, за да не загубим всичко“. Въобще отците на Църквата често прибягват до икономията и подчертават нуждата от нейното прилагане, което винаги трябва да става предпазливо. Каноните на свещените събори говорят за икономията и я следват.

Границата на прилагане на икономията

Въпреки това не съществува правило за прилагането на икономията и начинът, по който тя се прилага, може да се определи само чрез повторения. Може да се каже, че икономията се прилага „по икономия“. Това означава, че икономията, която обикновено се представя като снизхождение и милосърдие, понякога може да се яви като строгост и крайност, ако случаят го налага. Силата на икономията, както и рискът от нейната неправилна употреба, е в тази неопределеност. Въпреки това при прилагането на икономията има някакъв предел и това е пазенето на правилната вяра. С други думи, икономията не може да се прилага в ущърб на истината на вярата; тя не може да подменя или да изопачава нейното съдържание. Както характерно отбелязва Свети Евлогий Александрийски, „с правилно слово за икономията разполагаме тогава, когато с нищо не се накърнява учението за благочестието – то остава непокътнато и неподправено, а икономията намира място в някое от външните за него неща“. Има няколко случая, в които икономията се прилага при догматите, както например временното избягване на провъзгласяването на божествеността на Светия Дух от Свети Василий Велики и Свети Григорий Богослов или приемането на Кръщение от еретици по пастирски причини.

Църква на икономията

В Православието принципът на икономията е добре познат и обичан. Православната Църква е била и остава Църква на икономията. Това лесно може да се разбере, когато се вземе предвид, че Православното Предание винаги подчертава свободата на личността и не одобрява нейното подчиняване на общи и безлични правила. В противовес на западното богословие, което със своя катафатически и легалистичен дух е стигнало до крайностите на казуистиката и диалектически е предизвикало модерната ситуационна етика, православното богословие със своя апофатически  и светотайнствен характер е запазило равновесието между авторитета и истинската свобода. Каноните не са символи за съвършенство, а подготвителен път.

Буквата и духът

Въпреки това на практика често доминира законническият дух, който трови църковния живот. С това обаче се задушава свободата на духа и се умъртвява благодатният живот. Църквата се уподобява на синагога, а Християнството – на юдаизъм. Затова е необходимо благоразумие и разсъдливост. Както беше отбелязано, „буквата на каноните е мястото за среща на вечния Дух на Църквата с историята. Промяната, която се забелязва в историята, диктува аналогичното приспособяване на буквата на свещените канони, за да се разшири техният неизменен Дух. Затова съборите, които са провъзгласили неизменяемостта и невъзможността за нововъведения в каноните от предишните събори, не са се поколебали да променят техния дух, за да ги направят по-плодотворни в пастирски аспект“.

Икономия и свобода

Утвърждаването на икономията е утвърждаване на свободата на личността; то е признаване на нейния уникален и неповторим характер, който превъзхожда всеки обективен принцип или авторитет. В същото време икономията не отрича акривията, така както снизхождението не отменя закона. Икономията потвърждава акривията и в същото време гарантира свободата на личността, като утвърждава уважението към нея. Истината на Църквата не се намира нито в акривията, нито в икономията. Тя стои над тях, а в същото време те ѝ служат. Затова човек познава тази истина не чрез интелектуалния процес, а чрез усещането на благодатта. В крайна сметка истината на Църквата е Самият Христос, Който се явява в историята първо като Закон, след това като Слово, без никога да престава да бъде абсолютна личност, от Която идват и към Която се отнасят всички неща.

Източник: Мандзаридис, Г. Християнска етика. Т. I. Изд. „Омофор“, София, 2011, с. 231-236.