Святост – освещаване и обожествяване. Провъзгласяването на Светци


Автор: Димитриос Ризос

Святост – освещаване и обожествяване (условия за святост)
Светостта на Бога е едно от Неговите основни нравствени свойства: Свят, Свят, Свят Господ Саваот. Докато Бог е свят Сам по Себе Си, то човекът не е. Човекът става свят. И става свят, не със собствените си сили и средства, а с освещаващата Божия сила. Бог действа и светостта се дарява, дава се на човека. Понеже Бог иска, човекът може да участва в светостта Му. Бог дарява освещаването на всички, както дъждът от небето пада върху всички и т.н. Изпраща се на всички, но не всички хора го приемат в еднаква степен.
След това освещаването е необходимата стъпка за да стигнем до обожествяването. Обожествяването е крайната цел на сътворението на човека. Обожествяване е постигане на заложената при сътворяването „по подобие“ цел. Това е участието на човека в Божеството, съединяването на човека с Бога. Последствията от обожествяването на човека са, че чрез него той бива въведен в Рая и възстановява добрите му отношения с другите хора. Обожествяването издига човека от земята до небето, възвръща го въобще в положението му преди грехопадението.
След обожествяването Светците придобиват някои чудни дарования, като:
1. Различни изцеления на души и тела – т.е. изцеления от различни болести на тялото и главно излекувания на измъчени от бесове и т.н.
2. Пророчества – Светците придобиват чудната способност да преминават границите на времето. Виждат бъдещето като настоящето и познават миналото.
3. Прозорливост – това е способността да четат вътрешния свят, съкровените мисли на събеседниците си.
4. Живот по Бога – Животът по Бога, според Свети Григорий Палама е най-главното доказателство за обожествяване. Щом като обожествяването е участието на човека в Светия Дух, онези, които са се обожествили, имат даровете и плодовете на Дух Светий: „А плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание“ (Гал. 5:22-23). Всички Светии са имали тези плодове на Дух Светий!!!
5. Накрая, белег на Светците е, че макар и да имат толкова дарове, полагат непрестанни усилия тези дарове да останат скрити и тайни от другите. Не ги разгласяват. Господ е казал за „милостинята“ да не се извършва пред човеците, за да ни видят (Мат. 6:2-4), за молитвата, за поста.
Белези на обожествяване на тялото – освещаването на тялото е явно както по времето, когато Светецът живее, така и след отделянето на душата му от тялото. Свети Йоан Златоуст подчертава, че тялото след отделянето на душата не се лишава от Божествената благодат, дори тя се увеличава. Така се обясняват:
1. Сиянието на лицето – ведрото лице прави впечатление и доказва действието на Светия Дух. Прим.: лицето на Свети Алексий, Човек Божий сияело.
 2. Предаване на освещение чрез допир – кръвоточивата жена от Евангелието желаела да се докосне малко до крайчеца на дрехата на Христос, защото вярвала, че дори и само от това ще се излекува.
3. Мироточивост – телата на много Светци като на Великомъченик Димитрий, на Свети Нил, на Свети Симон от Симонопетра и много други се показали като извори на миро с неизразимо благоухание и тези Светци са наречени мироточиви.
4. Нетленност на Светите Мощи – противно на закона на тлението (разлагането) , на който са подвластни телата след отделянето на душата, телата на много Светци остават непроменени, нетленни. И не само остават нетленни, но и едновременно благоухаят с едно неизразимо благовоние, напр.: Свети Спиридон, Свети Йоан Руски, Свети Йоан Рилски, Света Теодора Солунска и хиляди други Божии угодници.
По-нататък: Съборното определение на VII Вселенски събор определя Светците просто с две думи „и почитаме Неговите Светци... като Негови истински служители“. Светците са истинските служители на Бога. С други думи, Светци са благочестивите православни християни, които чрез съвършената си любов към Бога и най-точното си послушание към Неговия закон са Му благоугодили, а чрез дара на Светия Дух са се осветили изцяло и са се обожествили и по душа, и по тяло, и са били прославени от Бога както на земята – приживе, и след успението си чрез дарената им благодат и чрез дарбата на чудотворство, така също и на небесата – чрез дареното им дръзновение да се молят за живите и мъртвите, които имат нужда от техните молитви.
Светецът според Свети Василий Велики
Според него Светецът заема отличително място сред останалите хора. Светците стават архонти на земята! Това превъзходство те спечелват с добродетелта си.
Светият човек, според Свети Василий Велики е величествен. Величествен и великолепен не заради снажно тяло, а заради величието и прелестта на душата. Светията има действителна храброст, истинска гордост, щом като никога не приема да се подчини на долните и унизителни страсти на плътта, щом като в разума си носи най-високите и най-чистите представи за Бога и за света, щом като щедро и с обич пръска своите блага за бедните, щом като никое нещастие, никое неблагоприятно обстоятелство или беда в живота не може да го огъне, щом като гордо и с презрение отминава страстите на дребните хора и чист продължава по пътя на живота си.
Светецът, продължава Свети Василий Велики, може да бъде сравнен с орел, защото той лети над земята, над страстите и дребнавостите. Лети високо, в други светове – нравствени, непознати за мнозинството.
Светецът може да бъде сравнен с кротката и незлоблива овца, защото и сърцето на светеца е кротко и благо, богато на чувства на любов към човеците. Защото като овцата знае само да предлага и да е в услуга на ближния си.
Светият човек си прилича още с овена, защото неговото нравствено и духовно превъзходство го отделя от множеството, дава му ръководно място, сходно с онова, което има овенът след овцете.
Светецът може да бъде сравнен с невинния и незлоблив гълъб заради честността на характера му и непорочността на неговите намерения.
Накрая, Светецът може да се сравни с пъргавия елен. Защото еленът има странното и рядко качество със силно духане да изважда змиите от скривалищата им. Но нима и вярващият като елена не се бори ден и нощ със змиите на злото, с „големия и древен змей“ (Откр. Иоан 12:9)?
Но най-главната характерна черта на светия човек е неговата неизмерима и пламенна любов към Бога.  За Светеца Бог няма същото онова значение, което има за обикновения човек. Бог е действително Бог на Светците, на онези, които по някакъв начин „са Го обсебили“, направили са Го свой с любовта си. Не виждате ли как се нарича „Бог на Авраам, Бог на Исаак и Бог на Иаков“ и как се изразява Иаков: „Помогна ти моят Бог“ (Бит. 49:25). Или Свети апостол Тома  при появяването на възкръсналия Господ: „Господ мой и Бог мой“ (Иоан 28:20)?
И заключава Светият Отец на Църквата ни Свети Василий Велики: „Бог не е Бог на всички, а само на онези, които са го направили свой чрез любовта си“.
Любовта на Светците към Бога се развива постепенно, както те напредват в по-високи сфери на добродетелта и обожествяването, в любовта, в Божествената любов. Биват запалени от Божествената любов и в Божествения си екстаз забравят земна и човешка връзка. Не ги интересуват повече нито роднини, нито приятели, нито къщите и имуществата им. Понякога в своя Божествен унес забравят и елементарните нужди на материалната си природа. Не искат нито да ядат, нито да пият.
Така Светците с Божествената любов в душата си, с презрението към дребнавостите на света стават „приятели Божии“. Малко хора са в състояние да претендират за тази рядка и изключителна титла.
Но Божиите приятели се спечелили тази битка със сурови борби и с много пот. Едно по едно са изкачвали стъпалата на добродетелите. Започнали са с търпение от най-ниските степени, с надеждата и вярата, че ще се изкачат по-високо, че ще се насладят на чистите хоризонти на Божествения живот.
Едно от първите постижения на борещия се за добродетел е според Свети Василий Велики, чистата мисъл, разумът, освободен от мрак, грехове, сладострастни образи и представи. И това е така, защото оттам, от разума и сърцето, от мислите и желанията водят началото си всички постъпки на човека.
Светецът по целия си труден духовен път има за ръководно начало в живота „владеене над страстите и робуване на Бога“. Самоуправлението е един от главните белези на живота на Светеца. Винаги се стреми да даде първенство на духа. Понеже има дълбоко познание за стойността и полезността на тленната си природа, той никога не се грижи за нея по „угоднически“ начин, както имат навик много хора. Знае духовната мъдрост, че доброто състояние на тялото и пълнеенето „стават причина за грях“.
Естествено, въпреки непрестанното внимание на Светеца в борбата срещу страстите, изкушенията ще безпокоят и смущават душата му. Защото въпреки духовния си напредък той не престава да бъде човек „немощно животно“ според израза на същия Свети Отец Василий Велики. Божият човек се бори срещу съблазните и изпитанията в живота с Божия помощ. Никога не слага оръжие, никога не се разочарова. Скърбите за него са това, което за спортиста са богатата на витамини  храна и всекидневната тренировка.
Светецът има и търпение в борбата за осъществяване на духовния идеал и това търпение извира от твърдото му убеждение, че Бог го гледа и от небесните висини следи борбите му в потъналата в сълзи земна долина. Мисълта, че Бог го наблюдава със страдание, му дава неизразима душевна сила и подкрепа.
Накрая, Светецът, според Свети Василий Велики, има рядкото дарование да изпитва непрестанно духовна радост и душевно ликуване. В мига, в който направи душата си обиталище на Светия Дух, той получава плодовете на Светия Дух, сред които изпъкват радостта и веселието в Бога.
Естествено, радостта на Светеца няма никаква връзка с обикновената радост. Това е радост, която покълва в хората, проливащи сълзи на покаяние, горещи сълзи като онези, които някой с болка лее над мъртвец. Само този, който е плакал за греховете си и грешните си над мъртвец, може да изпита тази радост.
Радостта на Светеца ще се умножи до безкрайна степен и ще остане несмутима след неговия изход от света, тогава, когато със свещена боязън ще се обърне към душата си с думите: „Върни се, душо моя, към своята почивка, защото Господ те облагодетелства“. Тогава като роб на великия Цар, показал примерно послушание към Неговите заповеди, който с болка и сълзи е изкачил едно по едно стъпалата на добродетелите, който е посрещнал с вяра и търпение страшните изкушения, вече като тържествуващ победител ще се наслади на вечен покой и блаженство.
Светият Отец казва ясно: „Полага се вечен покой на ония, които благонравно са изминали тукашния живот; той не се дава като награда за делата; а се предоставя по милост от щедрия Бог на онези, които са се надявали на Него.

Провъзгласяването на Светци
Мнозина смятат признаването на Светците за голям проблем. Как се различават светците? Кои от тях имат дръзновение да се застъпват? Достатъчен ли е „актът“ на провъзгласяване от официалните църковни власти? Колко необходимо е то?
Тук трябва да кажем, че няма всеобщо правило. Но съществува:
Първо, убеденост, че Църквата е направлявана от Светия Дух „във всяка истина“, следователно и в признаването на Светците.
Второ, безпогрешното съзнание на Църквата, на духовното тяло Христово (образът за Църквата като тяло Христово е въведен в богословието от Свети апостол Павел – 1 Кор. 12:12-27; Еф. 1:22-23), което по един чуден начин приема за свети действителните Светци, без да се лъже. Това е едно недостижимо, необяснимо чудо.
Що се отнася до тази втора точка, Църквата (Светият и/или Свещеният Синод е органът, който изследва и издава акта на зачисляване към Светиите) не е направила нито една грешка. Не е провъзгласила за Светец никой, който не е бил свят (критериите за святост виж по-горе). Нито пък е обявила някого за Светец по погрешка и след това да се е налагало да поправи грешката с низвержение на Светеца.
Църквата е богочовешки организъм, както е Богочовек нейният глава. Като човешки организъм тя винаги проверява и наблюдава да не се приеме за Светец някой еретик. А що се отнася до мъчениците, те са били смятани за свети и без съмнение са. Съществува някаква трудност за другите категории Светци. Затова Църквата никога не е прибързвала и не бърза с провъзгласяването. Тя чака за повече доказателства. Чака потвърждението от небето.  Когато се увери, само тогава записва имената  в „диптисите“ (списъци на живи и покойни църковни членове, на Светци или на различни църковни длъжности, епископи и други клирици), за да се споменават  по време на Светата Литургия.
От най-древните мъченичества, които имаме – а те са на Свети Поликарп, Епископ Смирненски (+ 167г.) и Свети Игнатий Богоносец, Епископ Антиохийски (+108г.), се вижда, че преди още да починат или да станат мъченици и без да е предшествал „акт“ на ръководството на Църквата, се считали за  Светци и се почитали като Светци. Действало е онова чудно съзнание на Църквата и е поставило на мястото на Светеца действително светия човек. Последният пример е Свети Козма Етолийски, когото поробените гърци считали за Светец преди още да стане мъченик; и преди още да се извърши „актът“ на причисляването му към лика на Светиите от официалната Църква, те се обръщали към него с думите: „Помагай ни, Свети Георгие, и ти, Свети Козма, да вземаме Града и Света София“
Дори се говори, че в деня на погребението му, вместо погребалното последование, било изпято празнично последование, което съставил някой учен човек по негово време.
Общественото, както казваме, привързване е също един елемент, т.е. когато някой бъде признат от всички вярващи за Светец заради борбите му, учението му, чудесата му и т.н., чак тогава идва Църквата в лицето на ръководството си (Свещен и/или Свети Синод) и със своя акт записва името на Светеца в „диптисите“. Това е „актът“ на признаването за Светец. Не, актът не прави Светеца! Просто този „акт“ признава едно положение и още – с него се определя денят на общото честване на Светеца. Свети Никодим Светогорец е Светец от 19 век, но едва през 1961 г. станал актът на признаването му/зачисляването му към лика на Светиите от Вселенската Патриаршия.
Свети Нектарий Егински, Епископ Пентаполски направил толкова много чудеса, народът на Църквата го имал за Светец, „задвижило се съзнанието на тялото Христово“ и тогава е дошло ръководството (Светият и/или Свещеният Синод) на Църквата и го провъзгласило и зачислило към лика на Светиите.
В още по-стари времена Свети Йоан Златоуст, архиепископ Константинополски, който умрял с мъченическа смърт в заточение, бил Светец и като такъв го признавало съзнанието на Църквата, но църковната власт отказвала да го признае, т.е. да го зачисли към лика на Светиите.  Искането на народа било: „Йоан в диптисите!“ Така и станало.
Казваме, че признаването  и вписването в диптисите е дело на църковната административна власт. И безспорно съществуват безброй Светци, които не са били признати, т.е. зачислени в лика на Светиите. Свети Йоан Златоуст не искал да го признае и да го впише в диптисите дори Свети Кирил, Епископ Александрийски, който накрая бил убеден от самата Света Богородица, която му се открила.
Следователно, виждаме, че Светците са свети сами по себе си и с благодатта на Бога. Светостта  им не зависи от официалното църковно признаване. Защото и преди него Светците вършат чудеса. Църквата има властта със записването в диптисите да определи деня на честването и насърчава вярващите да почитат Светеца, както подобава. Не би било правилно всеки свещеник да вписва в диптисите или да зачерква от тях имената на Светци, които предпочита или които не харесва.
Отбелязваме една наша голяма разлика от Римокатолическата „църква“! Докато в Православната Църква изпълнението признава Светеца и управлението на Църквата го утвърждава с акт, то в Римокатолическата „църква“ провъзгласяването става с акт на канонизиране на светец1! Това е чисто административен акт, с който всеки би могъл да бъде провъзгласен за светец и да бъде наложен от църковната власт на изпълнението на  църквата. Освен това там кандидат-светецът се нарича първо за един период от време „блажен“, а после „свят“.


1 „През 2000 г. след проведения Събор на Руската Православна Църква църковният календар чувствително се попълни с имена на светци от 20 век, преди всичко с имената на новомъчениците и изповедниците“, причислени към лика на светците, които РПЦ наложи със своя акт за почитане от руснаците (виж тук). „На практика РПЦ трябваше да започне тази прослава на новомъчениците в лика на светците, за да направи имената им актуални в общественото съзнание. Ако сравним това с традиционните обстоятелства по зараждането на култа към определен светец, то тук всичко се оказва преобърнато. Прославата не се предшестваше от продължително народностно почитание към починалите – напротив, често вярващите научаваха за новомъчениците от актовете на тяхната канонизация.“ В самата статия обясняват, че не спазват строгата византийска традиция (православна) за признаване на Светии и добавяне в диптисите. Видно, новата практика в РПЦ е възприета от практиката на Римокатолическата „църква“, изоставяйки многовековната практика на Православната Църква. И забележете този цитат: „Да се обърнем към фолклорните религиозни текстове, записани от експедицията на Московския университет в периода 1953-1993 г. и обхващащи целия живот на руското семейство (текстове, използвани в различни случаи: при болести, опасности, в гората и на полето, при раждането на дете и т.н.). В тези текстове не се споменава нито един руски светец, канонизиран в ново време. Те са обърнати преимуществено към библейски и древни християнски светци, известни още от времето на приемането на християнството в Русия, и много рядко към руски светци от Средновековието. За съжаление, в доклада се намира за голям проблем, че руснаците почитат Светци, които са православни, но не са „руски“ Светци и много рядко някой „руски“ Светия от Средновековието. Това е основният им проблем, за това те ще поправят тази грешка и ще „канонизират“ повече светии руснаци, за да бъдат почитани от руските православни християни. Може след време дори да се забранят да се почитат светии, от неруски произход. Не дай си Боже!  „Изследването на А. Юдин, съставено върху материали от фолклорни записи от 19 и в по-малка степен от 20 в., показва, че народната религиозна традиция е глуха към новите църковни канонизации. Много рядко в старите източници присъстват новопросияли светци – в случая само двама, Димитрий Ростовски и Тихон Задонски, – към които са могли да се обърнат за помощ като към целители и застъпници.“ Ето, в Русия също има просияли от по-ново време Светии като Свети Димитрий Ростовски и Свети Тихон Задонски, както пише в доклада. В доклада има някакво противоречие. Светостта на живелите по Бога християни, не е като фабрика за бройлери, където на конвейер да се обявяват все повече и повече християни за Светии, защото нямало много Светии в даден период, или защото нямало много от руски произход. Този подход е чисто римокатолически. За съжаление, такива етнофилетистки тенденции се наблюдават в бившите социалистически страни. Православният християнин е длъжен да почита всички Православни Светии от цялата Вселенска Църква, като не се интересува от техния етнически произход. Обратното би означавало един култ като към национален герой или личност, която е много уважавана за съответния народ, измествайки фокуса на почитане на Светиите в Православната Църква. По този начин се създава дискриминация към другите Светии, а по-нататък може да се изроди и в спорове „Кой е по-свят?“, дори и до физически стълкновения между християните! Всичко това не бива да се допуска! – Бел. Доксология БГ.


Източник: Ризос, Димитриос. Агиология. Изд. „Църковен вестник“, София, 1993.