Игумен Сергий Рибко за невероятния старец-подвижник Архимандрит Серафим Тяпочкин


Беседа на радио „Радонеж“ с Йеромонах Сергий Рибко за невероятния старец-подвижник на нашето време Архимандрит Серафим Тяпочкин (1894–1982), публикувана в книгата „Духовная жизнь начинается с покаяния“, а след това препубликувана и на сайта Pravmir.ru.

– В Белгородска епархия към настоящия момент се готви канонизация на Архимандрит Серафим Тяпочкин. Отец Сергий, бихте ли могли да ни разкажете за познанството си с този старец? Как попаднахте при него?

– По Божий Промисъл в Православната Църква ме доведоха духовни чеда на отец Серафим. Тогава бях на 19 години. Първите ми стъпки бяха направени именно под ръководството на духовни чеда на батюшката. Това е отец Константин Скроботов, отец Алексий Семкин и други. С тяхна помощ аз за първи път попаднах в Ракитное.

Тогава отецът беше болен и не се получи да се видим. Срещата се състоя, когато отидох за втори път. Отец Серафим ме попита: „Какъв въпрос имате, какво искате?“ Аз много бях слушал за него и се отнасях с благоговение и пълна вяра, на каквато въобще бях способен в този момент, тъй като ходих в храма от няколко месеца. Аз казах: „Батюшка, както кажете, така и ще постъпя. Където и да ме изпратите, там и ще отида. Аз си търся духовен отец, и ако ми покажете човек, към когото мога да се обърна за духовно ръководство, то ще отида при него незабавно.“

Той помълча, погледна ме и каза: „А може би аз сам ще Ви взема?” Аз бях просто потресен, тъй като сам не бих дръзнал да искам подобно нещо. Моят живот току-що започваше; аз не очаквах, че великият старец, светият човек  може да ме удостои със своето общение. Казах му: „Благодаря Ви батюшка, толкова се радвам. Какво да правя сега?“ „Идвайте, поне веднъж по време на пост за изповед и Причастие.“

Аз не знаех какво друго да попитам, защото съвършено не бях очаквал такъв развой на събитията. С приятелите ми скоро се завърнахме в Москва. Измина време, в мен се натрупаха въпроси и аз започнах регулярно да ходя в Ракитное. Тогава бях четец и певец в един от подмосковските храмове, въпреки това ми се отдаваше достатъчно често да ходя при батюшката, примерно веднъж на месец и половина. Настоятелят на храма винаги ме пускаше и в това също имаше особена милост Божия.

Аз живеех в Ракитное по цяла седмица. Като правило веднага да попаднеш при отеца не се получаваше. Той боледуваше или беше зает. Батюшка Серафим беше изкарал повече от 20 години в сталинските лагери и заточения, поради което боледуваше много от сърце, дори понякога се налагаше да се вика Бърза помощ. При него се стичаха хора от цяла Русия, особено често идваха духовници на изповед. Той е бил духовник в Курско-Белгородска Епархия (тогава това е била една Епархия), но при него идваха и свещеници от Сумска, и от Харковска Епархия, и от Москва, и братя от Троице-Сергиевата Лавра; доста често при него идваха Архимандрит Теодор, Архимандрит Алипий (сега той оглавява издателския отдел в Лаврата), също монаси от Почаев и много други.


При отец Серафим идваха и владици. Например Рижския Митрополит Леонид. Тогава той беше Архиерей на Курско-Белгород-ска Епархия и имаше духовна връзка с батюшката, водеха кореспонденция, а отец Серафим пращаше при него много хора за ръкоположение. Затова в Рижска Епархия имаше много ръкоположени от духовните чеда на батюшката. Посещаваха го също и монахините от Рижската Спасо-Преображенска пустиня. Курският владика Никон, който вече беше покойник по време на моето посещение, също поддържаше връзка с отеца, владика Хрисостом – всички те много уважаваха отец Серафим. Много Архиереи му изпращаха поздравителни телеграми. Познаваше го и Светейшият Патриарх Пимен, който, доколкото ми е известно, понякога е искал съвет от него.

Отец Серафим преди всички приемаше духовенството, считайки, че миряните могат да почакат, затова и се налагаше да се чака дълго. Батюшката приемаше на ден по няколко човека, а в дните когато имаше служба или не приемаше никого, или трима-четирима човека, но не повече.

– Отец Сергий, какво се знае за живота на батюшка Серафим?

Батюшката се родил във времето на Православна Русия, в началото на века. Тогава особено в руската провинция било така: тези, които искали, ходели на църква, а които не искали – говорели за революции. Родителите на отец Серафим – Александър и Александра – били простовати и много благочестиви хора. Затова и батюшката бил възпитан в благочестие и Православна вяра. Първите семена на Словото Божие той възприел от родителите.

След това отецът постъпил в Московската Духовна Семинария. През 1919 година той завършил и взел изпита за постъпване в Духовната Академия, но не му се отдало да учи там, защото в същата година Академията била закрита. Наложило му се да работи като четец и певец няколко години.

Спомням си един разказ, който съм слушал от отец Серафим по време на трапеза. „Вие знаете ли – казваше – какъв беше животът по-рано? Батюшката служи в олтара, а певецът е сам на клироса. Той изпява Херувимската, а батюшката от олтара със сълзи казва: „Моля те, повтори.“ Чувстваше се, че отец Серафим разказваше случай от своя живот, толкова прочувствено разказваше. Когато човек извършва богослужението благоговейно, това се предава на всички. От този разказ е видно, че още тогава батюшката, въпреки младостта си, бил действително силен молитвеник.

След това батюшката се оженил и приел свещен сан.

Настъпили трийсетте години, време на гонение. Като ревностен пастир и проповедник на Православното учение, отецът не изкарал дълго на свобода. Обновленците, предшественици на сегашните обновленци, встъпили в съюз със съветската власт и започнали да преследват православните. За борбата си с обновленчеството батюшката получил първата си присъда – пет години.

Като цяло, той казваше, че тогава те много са се борили и страдали за Православието – от непоменаващите, от разколи, като иосифлянския и григорианския. Той не ги признавал за истинска Църква. А когато го попитах как да се отнасям към Руската Задгранична Църква, наследница на разкола на Митрополит Йосиф, той отвърна: „Руската Задгранична Църква несъмнено е разкол и с нея не може да има никакво литургично общение.“ Аз се заинтересувах: „А как да се отнасям към Митрополит Антоний Храповицки и към неговото богословие?“ – батюшката е учил при него, слушал е негови лекции в семинарията. Той каза: „Митрополит Антоний е светило на руската богословска наука.” На въпроса: „Мога ли да поменавам карловчаните?“, той отговори така: „Аз мисля, че може да се поменават, а Бог ще прецени кой е бил прав.“ Тогава през трийсетте години ситуацията е била много сложна, руснаците емигрирали. Сега всичко стана ясно, докато тогава какво е можел да направи човек, който се е оказал в Америка или в Европа, където не е имало Руска Православна Църква–Московска Патриаршия, а само задгранични Епископи? Ето защо отец Серафим считаше, че карловчаните може да се поменават за упокой. Въобще, може да се каже, че той се отнасяше непримиримо към всички видове разкол.

Известен е следният случай от живота на отеца в лагерите. Изпратили го с някакво поръчение в друг лагер: доверявали му се, въобще на свещениците им имали доверие. Той се заблудил в тайгата, а било зима. Той разбирал, че ако остане сега, зимата, в гората, то просто ще замръзне, ще умре. До вечерта се опитвал да намери пътя, започнало да се смрачава. Тогава преклонил колене, застанал на молитва и дълго се молил. Вдигайки очи, видял, че сред гъсталака сияят някакви огньове. Тръгнал към тях и излязъл до този лагер, в който бил пратен.

Батюшката признаваше това за несъмнено чудо Божие, разказваше този случай нееднократно, привеждаше го като пример за това, че Господ помага на Своите раби, намиращи се на някакво послушание или търпящи страдания за Него.

Когато батюшката излежал поредната присъда и отишъл да си получи паспорта, следователят му задал въпрос: „Гражданино Тяпочкин, какво смятате да правите занапред?“ „Да служа на Господа“ – бил неговият отговор. За това той получил нова присъда, без да излезе на свобода, с покорност и смирение приемайки новото изпитание.

След това, когато след смъртта на Сталин гоненията на Църквата се прекратили, хората започнали да излизат от лагерите. Но напред били хрушчовските гонения. В това време отецът служил в Днепропетровска Епархия.

В края на 50-те години неговата съпруга починала. Тогава Протойерей Димитрий Тяпочкин написал на Архиерея прошение за постриг, в което указвал, че в монашество иска да приеме името на Преподобни Серафим, тъй като от младини много почитал този Светец. Молбата му била изпълнена и оттогава Йеромонах Серафим служил в различни енории на Епархията. Архиереят, който много го уважавал, му предлагал да служи в храма, но батюшката отказал и помолил за някаква уединена енория, за да е просто в тишина и да съхрани молитвения дух.

По-късно той бил назначен за духовник на Курско-Белгородска Епархия. В последните си години той служеше в село Ракитное, живееше при храма, там и почина на втория ден на Пасха 1982 г.


На четири километра от Ракитное служеше Схиархимандрит Григорий. Отец Серафим отиваше при него на изповед, считаше го за свой духовник, или просто, за да отдъхне, защото в Ракитное имаше много народ и само да излезеше на улицата, веднага го обкръжаваха хора с различни просби. Тези двама подвижници бяха много задружни помежду си. Неотдавна в Москва излезе брошура за отец Григорий, а в Белгородска Епархия – голяма, пълна книга за този подвижник на нашето време.

Първоизточник: Игумен Сергий (Рыбко), Духовная жизнь начинается с покаяния, Изд. „Приход Храма Святаго Духа сошествия“, 2013.