Дискусия за украинския въпрос с Митрополита на Месиния г-н Хрисостом


Превод: Йордан Георгиев

Следва дискусия за украинския въпрос на Андонис Елевтериадис* с Високопреосвещения Месинийски Митрополит и професор в Атинския университет г-н Хрисостом от 26 август 2019 г.


Андонис Елевтериадис: Ваше Високопреосвещенство, чувствам дълбоко удовлетворение да събеседвам с Вас около църковните въпроси, от висок духовен интерес, въпроси, които се отнасят до ключови проблеми, които разтърсват из основи съзнанията на днешните общества, по специално на младежта.

Имам вътрешното убеждение, че всяка дискусия с Вас е отличен показател за верните насоки, реализма и поуките, на ползите за личния ни, социален и национален живот. Вие сте изтъкнат член на уважаваната Йерархия на Автокефалната Православна Църква на Гърция, с ръководител Архиепископ Йероним II, внимателен и достатъчно подготвен богословски и научно, особено в областта на християнската археология.

И поддържам очакването, че Йерархията на поместната ни Църква е способна да отговори на очакванията на Божия народ от света и да се справи с предизвикателствата на взискателната ни епоха, тъй като тя включва в своите редици достойни йерарси, порядъчни богослови, добре образовани духовници изследователи, добри писатели, отлични проповедници, благоразумни пастири на разумното паство на Господа.         

Позволете ми, Ваше Високопреосвещенство, след встъпителното „празнословие“, да поставя на масата на първата ни дискусия един въпрос, който представлява малък интерес за журналиста, но богословски и еклесиологически е своевременно и изключително сериозен. Това е признаването от страна на Църквата на Гърция (бел. прев. Еладската Църква) на Автокефалията на Православната Църква на Украйна въпрос, който със сигурност ще бъде обсъден в Синода на предстоящата Йерархия (бел. прев. през месец октомври).

Но тъй като украинският въпрос не може да бъде изчерпан след няколкоминутна дискусия, позволете ми да го огранича до един случай, който поставя акцент от сотириологична важност. Ето защо бих искал да чуя Вашата гледна точка и като цяло Вашата позиция по така наречения украински църковен проблем. 

Ваше Високопреосвещенство, по повод на една социална среща се запознах с един православен християнин с украинско гражданство. Завършил университет в Киев по компютърни науки. Представи ми се с името Олех Кирийенко.

Олех е роден и израснал в семейство, църковно и било подчинено на схизматика Филарет Денисенко „Киевски патриарх“. Вярващите около Филарет надхвърлят 12 милиона. (бел. прев. има се предвид периодът преди възстановяването на Филарет Денисенко като митрополит от Вселенския Патриарх)

По-късно се е запознал с една православна гъркиня като са се оженили в Украйна. Впоследствие са дошли и са се установили в Гърция. Тук за Еладската Църква той е бил неженен, жена му неомъжена, а бракът им недействителен. Сдобили са се с две деца, които не са могли да ги кръстят в тяхната енория, понеже са били схизматици. Отишли са в Северна Македония, за да кръстят своите деца.

С признанието сега на обединената украинска Църква изглежда, че приключението им предстои да приключи. 

И така, какво мислите за подобни истории и каква трябва да бъде позицията на Църквата на Гърция към инициативата на Константинополската Майка-Църква, която с църковни и човеколюбиви критерии, обедини отделилите се църковни диференциации в Украйна и провъзгласи автокефалията на Украинската Църква?

Месинийски митрополит Хрисостом: Въпросът за автокефалията на Украинската Църква, както и на всяка друга автокефалия, има не само църковно, но и политическо измерение. Политическото измерение на автокефалията има връзка  с онази цялата процедура, която засяга „призива“ и поставяне искането на народа чрез техните политически властници, така че да се припише автокефалията на съответната Православна Църква на конкретната държава и след това подкрепа на автокефалията от политическото ръководство на държавата.

Църковното измерение на автокефалията е по-сложно, но и повече съществено по отношение на процедурата за обявяването и установяването ѝ. Предпоставките, принципите и църковните термини на автокефалията произтичат чрез една диахронична процедура, с която са предоставени автокефалиите, които са отпечатани и описани в съответните Томоси за автокефалии, вече  от 16 век в областта на православната еклесиология (вж. Московската Автокефална Църква), докато отново и отново са прилагани през 19 и 20 век, винаги със съответните им особености и своебразия на обявяване на всяка една автокефалия.

Главният „ръководител“ на целия въпрос по автокефалията съгласно каноничната традиция е бил и е Вселенската Патриаршия, тоест Вселенският Патриарх и неговият Свети и Свещен Синод, които се грижат за целия процес по предоставяне на автокефалията на всяка Православна Църква, като след това наблюдават прилагането и функционирането на автокефалията винаги съгласно с условията, които  се съдържат в конкретния Томос за предоставяне на автокефалия.

Подобна процедура по отношение на автокефалията бе последвана и за Православната Църква в Украйна, със съответните особености поради историческите и политическите обстоятелства и на църковните факти.

Известно е, че заради различни исторически и политически събития в Украйна бяха създадени различни църковни групи, които увековечиха една схизма, а народът беше църковно разделен и разцепен за много години. И така, това многогодишно и дългогодишно схизматично положение трябваше да бъде църковно излекувано даже и с приноса на политическото ръководство на страната. Опер ке егенето (бел. прев. старогръцки израз – точно, което стана).

„Терапията“ на конкретното схизматично положение трябваше да бъде постигната чрез синодалността, а не чрез „политически“ маневри или „светски“ подходи, а с принципите на каноничността и църковната традиция. Освен това, тази „терапия“ трябваше да се активира в зрелите времена и години, така че автокефалията да може да функционира еклесиологично и независимо от всякакви противодействия, предхождащи или последващи (вж. автокефалията на Църквата на Албания или на Църквата на Гърция).

И така, следователно за автокефалията в Украйна бе последвана съответната канонична процедура по предоставяне на автокефалия от Вселенската Патриаршия, като Майка–Църква, тъй като районът на Украйна от едно време съставлява канонична територия на Вселенската Патриаршия, макар и да е под условия  временно бе поверено  църковното ръководство на конкретната епархия на Московската Патриаршия с Праксиса (Акта) от 1686 г. Следователно Вселенската Патриаршия е имала и има изключителното право, когато прецени, че „времето“ е подходящо в църковен и политически аспект за конкретната ѝ църковна епархия да предостави под условия автокефалия, отделяйки я от своето юрисдикционно тяло като я направи „Дъщеря“–Църква.

Ще трябва също да споменем, че предоставянето на автокефалия под условия не означава подценяване на конкретната Автокефална Църква, а е израз на „покровителствената и предохранителна грижа“ на Майката Църква към „Дъщерята“ Църква, докато втората придобие опит на функциониране и на прилагане на системата на автокефалия, за това и условията могат да бъдат преразгледани, когато поради нейната зрялост ѝ бъде предоставено и патриаршеско достойнство.

Андонис Елевтериадис: Според предишния Ви доклад няма отклонение от каноничните права, които упражнява Вселенската Патриаршия от стари времена

Месинийски митрополит Хрисостом: Така въз основа на горните исторически и църковни позовавания не съществува никакво канонично отклонение по отношение на принципа и на това кой предоставя автокефалия на конкретната Църква на Украйна, но и на всяка друга автокефалия.

Начинът за разрешаване на проблемите, имащи връзка с постигането на обединена поместна Църква, предвид обстоятелството да доведе по каноничен начин до автокефалия е изключително право и правомощие на Вселенската Патриаршия и на никоя друга Православна Патриаршия или Автокефална Църква.

Андонис Елевтериадис: След като са така нещата, защо Руската църква реагира толкова рязко за сметка на Вселенската Патриаршия и дори лично срещу Вселенския Патриарх Вартоломей?

Месинийски Митрополит Хрисостом:  Поради непризнаването от страна на Московската Патриаршия на каноничното право на Вселенската Патриаршия в конкретния район Украйна и въз основа на погрешното тълкуване на буквата и на духа на Томоса от 1686 г. С този замисъл  Московската Патриаршия създаде от една страна различни подходи за да „разруши“ конкретната автокефалия, а от друга да „интернационализира“ целия въпрос, при това постоянна и обичайна тактика  на Московската Патриаршия по различни междуправославни проблеми, които с времето възникват.  И тези две цели, разбира се, бяха организирани не с църковни средства, а със светски и с изключителна грижа за саботирането на целия процес за автокефалията на Църквата на Украйна.

Андонис Елевтериадис: Московската патриаршия и някои от нашите богослови твърдят, че в обединената Украинска Църква много епископи са „неръкоположени“, тоест са лишени от апостолска приемственост или повече аморални.

Месинийски Митрополит Хрисостом: И така, нека разгледаме замисъла на този аргумент за „разрушаване“ на автокефалията от страна на Московската Патриаршия и на малкото наши клирици. Аргументът е, че станало „антиканонично“ признаване на неръкоположени (или повече аморални) схизматични украински йерарси. Считам, че към този въпрос е нужно да се подходи въз основа каноническата и светоотеческата традиция на Православната Църква.

По-скоро се избягва или умишлено не се споменава от привържениците на  настоящия аргумент, че приемането на схизматични групи и парацърковни организации в каноничност е една процедура, която е продиктувана от принципа на „църковната икономѝя“ (вж. Анхиалски Архиепископ Василий, сега Смирненски за признаването, възстановяването на епископи, които идват или са ръкоположени от еретици – Седми Вселенски Събор), чрез която се изразява човеколюбивото разположение и израз на Църквата към онези, които се покаят и искат да присъединят към тялото на Църквата.

Активирането на това човеколюбиво разположение църковно се „предизвиква“ чрез упражняването от тяхна страна на апелационно обжалване към Вселенския Патриарх, който единствен има каноничното и неотменимо право, но и правомощието да преценява молбата на конкретните схизматици  „в Синода“, за да я разгледа и да вземе решение за начина на възстановяването и приемането им обятията на Църквата. В крайна сметка, кой е или кой не е схизматик, в съответствие с каноничното право, се определя и установява от Синода, а не от отделни лица или групи.

Следователно апелационното обжалване като процедура е в рамките на упражняването на църковната и човеколюбива икономѝя от Църквата, която лекува „всяка болест“ църковна или канонична, за това доскорошните схизматици Епископи на Украйна се присъединиха към каноничността, тоест в Църквата, както е продиктувано и описано от каноничното право на Православната Църква.

Андонис Елевтериадис: Някои казват, че един Всеправославен Събор би могъл да разреши въпроса. Правилно ли е това?

Месинийски Митрополит Хрисостом: Вторият метод за „разрушаване“ на конкретната автокефалия от страна на Московската Патриаршия е „интернационализирането“ на целия проблем. Тоест отнася се до развиването на една аргументация за предоставянето на автокефалия само от Всеправославен Събор.

Тази тема беше нееднократно обсъждана на Предсъборните Съвещания и дори беше енергично подкрепена от представителите на Вселенската Патриаршия, която знаеше, че тя жертва своите права в името на Всеправославното единство. За разлика от Вселенската Патриаршия обаче Московската Патриаршия упорито реагираше на приемането на конкретен текст за една всеправославна процедура за провъзгласяване на автокефалия, както и за въвеждането на конкретен текст за одобряване на Светия и Велик Събор на Православната църква (Крит 2016), с аргументи които подценяваха или обезсмисляха цялата процедура.

Днес, въз основа на обичайната си непоследователност, Московската Патриаршия отново връща обратно искането за всеправославно решаване на въпроса, дезинформирайки и много други Православни Църкви, относно правотата на конкретното искане, но и с аргумента, че „се претендира“ за едно бързо и светкавично разрешаване уж на Украинската автокефалия с един Всеправославен Събор предвид обстоятелството да се избегне схизмата.  Въпросът, който се постави, е конкретен.  Кога някога и за коя автокефалия в близкото минало (вж. автокефалията на Църквата на Чешките земи и на Словакия) бе свикан Всеправославен Събор  с цел или обявяването ѝ, или за признаването ѝ?

Недоумение предизвиква фактът, че някои от Православните Църкви повтарят безразсъдно същите аргументи на Московската Патриаршия или за антиканоничността на приетите схизматици (или повече „аморални“) украински епископи в обятията на каноничната Църква, или за необходимостта от свикване на Всеправославен Събор, игнорирайки или пренебрегвайки de facto и de jure по-горе съществуващите канонични принципи и светоотеческа традиция за конкретните въпроси.

Андонис Елевтериадис: Съгласно Каноничното право решението на Вселенския Патриарх за автокефалия на някоя Църква подлежи ли на решаване от Синода на Поместната Църква, или е достатъчно поменаването от Първия на всяка Поместна Църква на Първия на една Автокефална Църква, където Вселенският Патриарх е определил със записване на името му в Диптисите?

Месинийски Митрополит Хрисостом: Това също представлява нова аргументация за каноничните обстоятелства на една автокефалия.

Представя се уникален аргумент за синодално признаване на конкретната автокефалия от поместните Синоди на другите Православни Църкви, нещо което никога и за никоя друга автокефалия не е прилагано до днес.

Признаването на една автокефалия от другите Православни Църкви, без друго синодално решение, е неоспорима последица на признаване, от една страна, на неотменимото канонично право на Вселенския Патриарх да провъзгласява само той автокефалии, и от другата – единственото канонично задължение на Първия на всяка поместна Православна Църква да включи в Диптисите името на Предстоятеля на новата Автокефална Църква. Това поменаване е изключително право на Първия на всяка поместна Православна Църква и не го упражнява „чрез синодално упълномощаване“.

Освен това, предложената като процедура за признаване на автокефалия от поместния Синод на друга Православна Църква има като последица прехвърлянето на неотменимото право на Първия в поместния Синод на конкретната Православна Църква, така че Синодът да реши записването в Диптисите на Предстоятеля на новата Автокефална Църква, и прякото оспорване на каноничното право на Вселенския Патриарх да предостави автокефалия, разбира се на Църкви, които са били в границите на неговата юрисдикция. Освен това приемането на такава процедура поставя за преценка на друг поместен Синод,  синодалното решение за автокефалия, взето от Синода под председателството на Вселенския патриарх.

Андонис Елевтериадис: И така, предвид фактите, на какво се дължи продължаващото оспорване от Москва на каноничното право на Вселенския Патриарх да предостави автокефалията на Украинската Църква и коя е „неизказаната“ ѝ преднамереност?

Месинийски Митрополит Хрисостом: Зад всички тези подходи стои един единствен стремеж от страна на Московската Патриаршия. Оспорването на безспорното канонично право на Вселенския Патриарх като Първи в Православната Църква на Изтока да предоставя автокефалии и да разглежда апелационни жалби не само на йерарси на епархиите му, но и на другите Православни Църкви.

Същата методология на оспорване на първенството на Константинопол на Изток приложи в миналото Московската Патриаршия с текстовете на диалога с римокатолиците (вж. Текста от Равена) и с целия процес на подготовка и свикване на Светия и Велик Събор на Православната Църква (Крит  2016).

Затова смятам, че е лукс с подобни видове подходи украинският народ да не може да преживее църковното си единство, но да се намира в една постоянна агония на схизмата, като в същото време да дебне опасността от създаване на вътрешни разделения в някои други поместни Православни Църкви, с оглед да се удовлетворят стремежите на Московската Патриаршия по отношение на теорията за „Третия Рим“, но и за „страховете“ и резервите на някои Предстоятели.

И така, г-н Елевтеридис, Вашият приятел Олех нека бъде сигурен, че в Гърция Православната Църква е продължение на Едната, Свята, Вселенска и Апостолска Църква, обединена догматично и канонично с Константинополската Майка–Църква.  Както бракът, така и кръщението на децата вече са признати от Православната Църква като канонично извършени.


* Андонис Иакову Елевтериадис е професор по гръцка филология и по богословие.

Източник: ProNews.gr