Виждането на своя грях


Автор: св. Игнатий Брянчанинов

Ще дойде това страшно време, ще дойде този страшен час, в който всичките ми грехове ще застанат оголени пред Бога-Съдия, пред Неговите Ангели, пред цялото човечество. Предчувствайки състоянието на моята душа в този страшен час, се изпълвам с ужас. Под влияние на живото и силно предчувствие с трепет бързам да се потопя в изпитване на себе си, бързам да запиша в книгата на моята съвест всички отбелязани от мен съгрешения с дело, дума и помисъл. Отдавна нечетените, стоящи в шкафовете книги, се покриват с прах, ядат ги молци. Взелият такава книга среща големи трудности при четенето ѝ. Такава е и моята съвест. Отдавна неизпитвана, тя трудно би могла да бъде отворена. Отваряйки я, аз не изпитвам очакваното удовлетворение. Само големите грехове се виждат достатъчно ясно; малките думички, които са множество, почти са се изтрили – и сега не мога да разчета какво изразяват те. Бог, един Бог може да възвърне яркостта на избледнелите букви и да избави човека от лукава съвест (Евр. 10:22). Само Бог може да дари на човека виждане на неговите грехове и чрез виждането на неговия грях – неговото падение, в което е коренът, семето, зародишът, съвкупността на всички човешки съгрешения. Призовал на помощ Божията милост и сила с топла молитва, съединена с плач и ридание на сърцето, отново разтварям книгата на съвестта, отново се вглеждам в количеството и качеството на моите грехове; вглеждам се в това какво са породили за мен извършените от мен съгрешения? Виждам: Беззаконията ми превишиха главата ми, като тежко бреме ме притиснаха, те са повече от космите на главата ми (Пс. 37:5; 39:13). Какво е последствието от такава греховност? Постигнаха ме беззаконията ми, та дори да виждам не мога, моето сърце ме остави (Пс. 39:13). Следствие от греховния живот е слепотата на ума, ожесточението и безчувствието на сърцето. Умът на закоравелия грешник не вижда нито доброто, нито злото; сърцето му губи способността за духовни усещания. Ако оставил греховния живот, този човек се обърне към благочестиви подвизи, то сърцето му като чуждо не съчувства на неговия стремеж към Бога. Когато, по действие на Божествената благодат на подвижника се открият множеството му съгрешения, тогава той не може да не дойде в крайно недоумение, да не се потопи в дълбока печал. Сърцето ми се смути от такава гледка, моите сили ме напуснаха, и светлината на очите ми, – и нея няма у мене: защото чреслата ми са цели възпалени, тоест, моята дейност се изпълни с препъвания от навика да греша, увличащ ме насила в нови съгрешения; смърдят и гноясват моите рани поради безумието ми, тоест, греховните страсти са остарели и силно са ме повредили поради моя невнимателен живот; няма здраво място в плътта ми, тоест, няма изцеление само чрез моите собствени усилия за цялото ми същество, поразено и заразено с греха (Пс. 37:11, 8; 6:8). Чрез осъзнаването на моите грехове, разкаянието за тях, изповядването им и съжалението за тях аз хвърлям цялото им безбройно множество в бездната на Божието милосърдие. За да се отрека от греха за в бъдеще, ще се вгледам, уединявайки се сам в себе си, как действа грехът против мен, как пристъпва към мен и какво ми казва. Той пристъпва към мен като крадец, лицето му е прикрито, думите му са по-нежни от елей (Пс. 54:22); той ми говори лъжа, предлага ми беззаконие. Устата му е пълна с отрова, езикът му е смъртоносно жило. „Наслади се, тихо и лъстиво ми шепне той, защо да ти е забранено наслаждението? Наслади се! какво грешно има в това?“ – и предлага злодеят нарушаване на заповедите на всесветия Господ. Не би трябвало да обръщам никакво внимание на думите му: зная, че той е крадец и убиец. Но някаква непонятна немощ, немощ на волята, ме побеждава! Вслушвам се в думите на греха, поглеждам към забранения плод. Съвестта напразно ми напомня, че вкусването на този плод е и вкусване на смъртта. Ако забраненият плод го няма пред очите ми: този плод внезапно се изобразява в моето въображение, изобразява се живописно, с особено очарование. Чувствата на сърцето се увличат от съблазнителната картина, подобна на блудница. Външността ѝ е пленителна: от нея лъха съблазън, тя е украсена със скъпоценни, блестящи одежди и накити, умело скриващи смъртоносното ѝ действие. Грехът иска жертва от сърцето, когато тя не може да бъде принесена от тялото поради отсъствието на съответния предмет. Грехът действа в мен чрез греховната мисъл, действа чрез греховното усещане на сърцето и тялото, действа чрез телесните чувства, действа чрез въображението. До какво заключение ме довежда такова самонаблюдение? До заключението, че в мен, в цялото ми същество, живее греховната повреденост, която съчувства и съдейства на греха, нападащ ме отвън. Аз съм подобен на затворник, окован в тежки вериги: всеки, на когото бъде позволено, хваща затворника, влече го накъдето иска, защото той, бидейки окован във вериги, няма възможност да окаже съпротива. Някога грехът проникнал във високия рай. Там той предложил на моите праотци вкусването на забранения плод. Там ги прелъстил, там поразил прелъстените с вечна смърт. И на мен, техния потомък, непрестанно повтаря същото предложение, и мен, техния потомък, непрестанно се стреми да прелъсти и погуби. Адам и Ева веднага след съгрешението били изгонени от рая и изхвърлени в страната на скърбите (Бит. 3:23 и 24): аз се родих в тази страна на плач и бедствия! Но това не ме оправдава: тук ми е принесен раят от Изкупителя, насаден е в сърцето ми. Сега там е смешение на добро и зло, там е люта борба на доброто със злото, там е сблъсък на безбройни страсти, там е мъка, предвкусване на вечната адска мъка. В себе си виждам доказателство, че съм син на Адам: запазил съм неговата склонност към зло, съгласявам се с предложенията на прелъстителя, макар и със сигурност да зная, че ми се предлага лъжа, подготвя ми се убийство. Напразно бих започнал да обвинявам праотците за предадения ми от тях грях: аз съм освободен от греховния плен от Изкупителя и вече падам в грехове не насилствено, а доброволно. Праотците в рая са престъпили една-единствена Божия заповед, а аз, намирайки се в Христовата Църква, непрестанно нарушавам всички Божествени заповеди на Христа, моя Бог и Спасител. Душата ми ту се вълнува от гняв и паметозлобие! Във въображението ми проблясва кинжал над главата на врага и сърцето ми се опива от отмъщението, извършено в мечтите. Ту ми се представят изсипани пред мен купчини злато! След тях се изобразяват великолепни палати, градини, всички предмети на разкоша, сладострастието и гордостта, които се доставят чрез златото и заради които грехолюбивият човек се покланя на този идол – средство за осъществяване на всички тленни пожелания. Ту се прелъстявам от почести и власт! Увличам се, занимавам се с мечтания за управлението на хора и страни, за доставянето на тленни придобивки за тях, а за себе си – на тленна слава. Ту, като че наяве, пред мен стоят маси с димящи и благоухаещи ястия! Смешно и в същото време жалко се услаждам от представящите се пред мен прелести. Ту внезапно се виждам праведен, или по-точно, сърцето ми лицемери, опитва се да си присвои праведността, мами само себе си, грижи се за човешките похвали как да ги привлече към себе си! Страстите спорят за мен една с друга, непрестанно ме предават една на друга, смущават ме, тревожат ме. И аз не виждам своето окаяно състояние! На ума ми лежи непроницаемата завеса на мрака; на сърцето ми лежи тежкият камък на безчувствието. Ще се опомни ли умът ми, ще пожелае ли да се насочи към добро? Противи му се сърцето, привикнало към греховни наслаждения, противи му се тялото, придобило скотски пожелания. В мен е изгубено дори понятието, че моето тяло като сътворено за вечността е способно на Божествени желания и движения, че скотоподобните стремежи са негов недъг, привнесен в него от падението. Разнородните части, съставящи моето същество – умът, сърцето и тялото – са разсечени, разединени, действат разногласно, противодействат една на друга; те действат в моментно, богопротивно съгласие, когато служат на греха. Такова е моето състояние! То е смърт за душата при живо тяло. Но аз съм доволен от своето състояние! Доволен съм не по причина на смирението, а поради моята слепота, поради моето ожесточение. Душата не чувства своята умъртвеност, както не я чувства и тялото, отделено от душата чрез смъртта. Ако чувствах моята умъртвеност, бих пребивавал в непрестанно покаяние! Ако чувствах моята умъртвеност, бих се грижил за възкресението! Аз изцяло съм зает с грижите на света и малко се грижа за моето душевно бедствие! Жестоко осъждам и най-малките съгрешения на моите ближни, а сам съм изпълнен с греха, заслепен съм от него, превърнат съм в солен стълб подобно на Лотовата жена и не съм способен на никакво духовно движение. Не съм наследил покаянието, защото не виждам моя грях. Не виждам моя грях, защото работя на греха. Не може да види своя грях наслаждаващият се на греха, позволяващият си да го вкусва, макар и само с помислите и съчувствието на сърцето. Само този може да види своя грях, който решително се е отрекъл от всяка дружба с греха, който е застанал на бодра стража при вратите на своя дом с оголен меч – словото Божие, който отблъсква, посича с този меч греха, в какъвто и вид да се приближава към него. Който извърши великото дело – да установи вражда с греха, насила да откъсне от него ума, сърцето и тялото, на него Бог дава великия дар: виждането на своя грях. Блажена е душата, видяла гнездящия се в нея грях! Блажена е душата, видяла в себе си падението на праотците, ветхостта на ветхия Адам! Такова виждане на своя грях е духовно виждане, виждане на ума, изцелен от слепотата от Божествената благодат. С пост и коленопреклонение светата Източна Църква ни учи да изпросваме от Бога виждане на своя грях. Блажена е душата, непрестанно поучаваща се в Божия Закон! В него тя може да види образа и красотата на Новия Човек и чрез него да открие и изправи своите недостатъци. Блажена е душата, купила нивата на покаянието чрез умъртвяване на себе си по отношение на греховните начинания! На тази нива тя ще намери безценното съкровище на спасението. Ако си придобил нивата на покаянието, отдай се на младенчески плач пред Бога. Не искай нищо от Бога, ако можеш да не искаш: отдай се със самоотверженост на Неговата воля. Познай и почувствай, че ти си създание, а Бог – Създател. Предай се безусловно на волята на Създателя, принеси Му само младенчески плач, принеси Му мълчащо сърце, готово да последва Неговата воля и да се запечата с нея. А ако поради твоето младенчество не можеш да се потопиш в молитвено мълчание и плач пред Бога: произнасяй пред Него смирена молитва, молитва за прошка на греховете и изцеление от греховните страсти, тези страшни нравствени недъзи, състоящи се от доброволно повтарящи се, в продължение на много време, съгрешения. Блажена е душата, която е осъзнала себе си като напълно недостойна за Бога, която е осъдила себе си като окаяна и грешна! Тя се намира на пътя на спасението, в нея няма самоизмама. Напротив, който се смята за готов да приеме благодатта, който се смята за достоен за Бога, очаква и проси Неговото тайнствено пришествие, казва, че е готов да приеме, да чуе и види Господа, той заблуждава и мами себе си, той е достигнал високата скала на гордостта, от която следва падане в мрачната пропаст на погибелта. Тук падат всички възгордели се пред Бога, дръзващи безсрамно да смятат себе си за достойни за Бога, и от това самомнение и самозаблуда да казват на Бога: говори, Господи, понеже Твоят раб слуша (1 Царств. гл. 3). Същото дръзва да говори сладострастният и надменен мечтател, непризоваван от никого, упоен от тщеславно мнение, съчиняващ в себе си гласове и утешения, мамещ своето надменно сърце или заблуждаващ себе си и своите лековерни последователи. Сине на Източната Църква, една свята и истинна! В невидимия твой подвиг се ръководи от наставленията на светите Отци на твоята Църква: от всяко видение, от всеки глас вън и вътре в теб, преди да си се обновил от явното действие на Светия Дух, те заповядват да се отвръщаме като от явен повод за самозаблуда. Пази ума си безвиден; прогонвай всички приближаващи се към него мечти и мнения, с които падението е заменило истината. Облечен в покаяние, стой със страх и благоговение пред великия Бог, можещ да очисти греховете ти и да те обнови чрез Своя Пресвети Дух. Дошлият Дух ще те научи на всяка истина (Йоан. 16:13). Чувството на плач и покаяние е единствено потребното на душата, пристъпила към Господа с намерение да получи от Него прошка на греховете си. Това е добрата част! Ако ти си избрал нея, нека тя да не ти се отнеме! Не заменяй това съкровище за празни, лъжливи, насилствени, мнимоблагодатни чувства, не се погубвай със самопрелъстяване. „Ако някои от Отците, казва преподобни Исаак Сирин, са написали за това какво е чистота на душата, какво е нейно здраве, какво е безстрастие, какво е видение, те не са го написали, за да го търсим преждевременно и с очакване. В Писанието е казано: Царството Божие няма да дойде забелязано (Лук. 17:20). Тези, в които живее очакването, са придобили гордост и падение... Търсенето и очакването на високи Божии дарове е отхвърлено от Божията Църква. То не е признак на любов към Бога, а недъг на душата“. Всички светии са смятали себе си за недостойни за Бога: с това те са проявили своето достойнство, състоящо се в смирението. Всички самопрелъстени са смятали себе си за достойни за Бога: с това те са показали обзелата душата им гордост и бесовска прелест. Някои от тях са приели бесове, застанали пред тях във вид на ангели, и са ги последвали, на други са се явили бесове в собствения им вид, и са се представили за победени от тяхната молитва, с което са ги въвели във високоумие; други са възбуждали въображението, разгорещявали са кръвта си, предизвиквали са в себе си нервни движения, приемайки това за благодатно наслаждение, и са паднали в самозаблуда, в пълно помрачаване, причислили са се по дух към отхвърлените духове. Ако имаш нужда да беседваш със самия себе си, принасяй на себе си не прелест, а самоукорение. Горчивите лекарства са полезни за нас в нашето състояние на падение. Заблуждаващите себе си вече са получили своята награда тук, на земята – своята самозаблуда, похвала и любов от враждебния на Бога свят: те няма какво да очакват във вечността, освен осъждане. Моят грях е винаги пред мене (Пс. 50:5), казва за себе си свети Давид: неговият грях за него бил предмет на непрестанно разглеждане. Беззаконието си съзнавам, съкрушавам се заради греха си (Пс. 37:19). Свети Давид се занимавал със самоосъждане, занимавал се с изобличаване на своя грях, когато грехът вече бил простен, и дарът на Светия Дух вече му бил възвестен. Това е малко: той изобличил своя грях, изповядал го пред вселената (Пс. 50). Светите Отци на Източната Църква, особено пустиножителите, когато достигали висотата на духовните упражнения, тогава всички тези упражнения за тях се сливали в покаянието. Покаянието обхващало целия им живот и дейност: то било следствие от виждането на своя грях. Попитали един велик Отец в какво трябва да се състои делото на уединения монах? Той отговорил: „Твоята умъртвена душа лежи пред очите ти, а ти питаш какво трябва да бъде твоето дело"? Плачът е главното дело на истинния Христов подвижник; плачът е негово дело от встъпването в подвига до самия му край. Виждането на своя грях и пораждащото се от него покаяние са дела, нямащи край на земята: от виждането на своя грях се възбужда покаянието, чрез покаянието се дава очистване, постепенно очистваното око на ума започва да вижда такива недостатъци и повреждания в цялото човешко същество, които преди в своята помраченост съвсем не е забелязвало. Господи! Дарувай ни да виждаме нашите съгрешения, та нашият ум, привлечен изцяло от вниманието към собствените ни грехове, да престане да вижда греховете на ближните, и така да види всички ближни добри. Дарувай на нашето сърце да остави пагубната грижа за недостатъците на ближния и всички свои грижи да съедини в грижата за придобиване на заповяданата ни и приготвена за нас от Тебе чистота и святост. Дарувай на нас, осквернилите дрехите на душите си, отново да ги избелим: те вече са били изпрани във водите на кръщението, а сега, след оскверняването, се нуждаят от изпиране със слъзни води. Дарувай ни да видим в светлината на Твоята благодат живеещите в нас многообразни недъзи, унищожаващи духовните движения в сърцето, въвеждащи в него кръвни и плътски движения, враждебни на Царството Божие. Дарувай ни великия дар на покаянието, предшестващ и пораждан от великия дар на виждането на своите грехове. Огради ни с тези велики дарове от пропастите на самозаблудата, която се открива в душата от незабелязваната и неразбираната от нея греховност, поражда се от действието на незабелязваните и неразбираните от нея сладострастие и тщеславие. Запази ни чрез тези велики дарове на нашия път към Тебе, Единия Истинен Бог, Изкупител на погиналите и Спасител на пленените. Амин!

Източник: Светител Игнатий Брянчанинов, Виждането на своя грях, Изд. „Св. вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон, 2013