Териториалната юрисдикция според православното канонично право и феноменът на етнофилетизма в последните години


В древната Църква всеки град е имал свой епископ, който е предстоявал неговото евхаристийно събрание и е бил неговият пастир – отговорен за пастирското служение във всичките му аспекти и този, който „вярно преподавал словото на истината”. Дори малките градове или селища били седалища на епископи, всеки от които упражнявал определена епископска юрисдикция, независимо от епископа на големия град. Поради гоненията, проблемните условия и мъчната за Църквата ситуация е било трудно да се определят границите на всеки епископски регион, над който епископите упражнявали своята юрисдикция. В резултат от всичко това в администрирането на Църквата често възниквали обърквания и конфликти – що се отнася до ръкоположението на клирици или до зависимостта на свещеници от двама епископи, тъй като често на едно и също място се случвало да има и по двама епископи. Когато преследването на Църквата от страна на римската държава е било прекратено, Църквата вече можела юридически да определи границите, в които всеки епископ да упражнява епископската си власт. Така е било формирано и каноничното администриране на римските провинции.

През IV и V в. митрополитите в Римската империя – епископите на столиците на отделните диоцези – придобили дори и още по-голяма власт, и вече важните църковни въпроси били решавани в големите градове. Митрополитите на петте най-главни града в християнския свят били наречени патриарси, докато митрополитите на по-малките градове с времето загубили пълната си независимост, макар и да запазили предишната си титла – „митрополит”, както и своите епархии. Вече най-важните въпроси във всеки отделен географски църковен регион се решавали от патриаршески синод, от който се избирали и ръкополагали митрополитите в съответния регион, след което патриархът ги въдворявал в техните епархии. Патриаршеските синоди – под председателството на своите патриарси – отначало били съставяни от митрополити, а по-късно и от други от епископите в дадения географски регион. Митрополитските (епископските) синоди на отделните провинции под председателството на своите митрополити били запазени и се занимавали с местните проблеми на съответните провинции. Митрополитите обаче оставали в канонична зависимост от патриарсите и техните синоди, в които сами също участвали.

Границите на патриаршиите са географски и нищо повече от това. Те не са нито етнофилетистки, нито културни, нито литургични или каквото и да било от този тип, и са определяни от вселенските събори, чрез свещените канони и църковните регулации, съгласно с християнското учение, което е противно на разграничаването на народите, с православната еклисиология и с каноничното право и пастирските изисквания.

6-ти канон на Първия вселенски събор казва: „Да останат в сила древните обичаи и предишните правила”. Подир което продължава нататък, за да потвърди географските юрисдикционни граници на Рим, на Александрия и на Антиохия – „да останат в сила древните обичаи, приети в Египет, Ливия и Пентапол – Александрийският епископ да има власт над всички тези места, понеже това е обичайно и за Римския епископ. Също в Антиохия и в други области да се пазят предимствата на църквите”. Така, епископът на Александрия има епископската си власт над Египет, Ливия и провинция Пентапол – в Африка; по същия начин Антиохийският оглавява Сирия, Килисирия [Κοίλη Συρία], Месопотамия и двете Киликии, т.е. източния диоцез, а епископът на Рим е старши за западните провинции1. Епископът на Йерусалим, благодарение на свещената природа на града „поради изкупителните страдания на Христос”2, е провъзгласен за патриарх на Четвъртия вселенски събор, с юрисдикция, разпростираща се над трите провинции в Палестина, известни като „трите Палестини”3. И така, Йерусалим става главен град на провинциите в Палестина, в Аравия и във Финикия4.

Като патриаршия Йерусалим заема петото място след Антиохия5, докато след схизмата между Изтока и Запада не заема четвъртото място в Православната църква. В случая с Йерусалим, също така, критерият, приложен от Четвъртия вселенски събор за канонична юрисдикция – „територията” – е също географски и нищо повече.

Вселенският патриарх6, архиепископът на Константинопол – Новия Рим, заема в каноничната структура на Православната църква първото място и предимство по чест. Тази позиция, заедно с неговата канонична юрисдикция – „територията” му – са били определени от свещените канони на вселенските събори, с други думи, с неподлежащи на ревизиране вселенски решения7, и тяхното приложение е обвързващо по отношение на всички православни.

Колкото до предимството по чест на Константинопол, законодателно то е било определено от Втория вселенски събор (Канон 3), от Четвъртия вселенски събор (Канон 28) и от Пето-шестия (Канон 36). И така, постановено е: „Константинополският престол да има същите предимства, като престола на древния Рим, и като него да се въздига що се отнася до църковните дела – като втори след него”8. След схизмата Константинопол получава в Православната църква предимство по чест и в служението (διακονα).

С решение (Канон 28), което има вселенско (универсално) значение и валидност, Четвъртият вселенски събор потвърждава една дълга традиция и действие на Църквата по отношение на каноничната юрисдикция или „територията” на Вселенския престол. Географското разпростиране на неговата територия обхваща администрираните тогава от Римската империя провинции на Понт, Асия и Тракия, както и „варварските” земи, т.е. онези, отвъд границите на тогавашната Римска империя: „… от светейшия престол на светейшата Константинополска църква ще се ръкополагат само митрополитите на диоцезите Понт, Асия и Тракия, а също и епископите на диоцезите, които се намират във варварските земи…”.

В този случай прилагателното „варварски” определя съществителното „народи”, което в текста на канона е изпуснато, но пък е загатнато в интерпретацията на Зонарас9. Варварските народи или страни са, както беше казано, онези провинции, които лежат отвъд границите на Римската империя към времето на Четвъртия вселенски събор: „… а под епископства у другоплеменни [на варварите] разбирай Алания, Русия и други”10. А в съответствие с тълкуванието на Аристинос на същото правило, останалите варварски земи – освен споменатите Алания и Русия, са изобщо „варвари”: „Епископите на Понт, Тракия и Асия, и другоплеменните [варварите] се ръкополагат от Константинополския патриарх…”.

Според Notitiae episcopatuum (Συνταγμάτιον), носещи името на имп. Лъв Мъдри (886-912), но в действителност датирани около 11 в.11, епархиите на Южна Италия – т.е. Калабрия и Сицилия, са също под Вселенския престол на Константинопол. Подчинени са на Константинополския престол и според „Expositio” на имп. Андроник ІІ Палеолог (1282-1328), което, като цяло, е валидно до 19 в. С времето обаче – поради близостта на тези провинции до Рим и поради невъзможността на Константинопол да поддържа връзките си с тях в условията, в които е бил поставен през османския период – тази зависимост на практика отслабва.

В реда на „престолите на Православната източна църква” (т.е. Συνταγμάτιον) на Вселенска патриаршия от 1855 г. вече няма никакво споменаване за тези епархии12.

Освен това, от 8 в. всички провинции в Източен Илирик, т.е. Балканския регион – от границите на Тракия чак до Адриатика, са били отнети от юрисдикцията на Рим и поставени под каноничната юрисдикция на Константинопол.

Съгласно общата терминология на Четвъртия вселенски събор, както и на други събори, Новите земи на Северна и Южна Америка, на Австралия, на Далечния Изток и т.н., и въобще всички, които са вън от границите на поместните църкви, определени от свещените канони и от решенията на вселенските събори, както и от патриаршеските и съборни томоси, са включени на теория, а следователно – и в практиката, в категорията на „останалите” варварски земи. И това няма нищо общо с етнографските или каквито и да било други модерни културни определения, но е географско, доколкото тези земи не са били включени – към времето на този събор – в границите на тогавашната Римска империя и не са именувани в източниците на каноничното право, както са именувани Алания и Русия13.

Така Вселенският престол на Константинопол има каноничната си юрисдикция върху православните във всички „варварски” страни, което представлява и географския регион или „територията” на този престол, а упражняването на каноничните му права върху православните в тези страни не трябва по никакъв начин да бъде мислено „отвъд тези граници” (извън неговата „територия”), т.е. – „περόριος”14. Чрез патриаршески и съборни томоси или актове, отделни митрополии, архиепископии и епископии, които преди са били част от географския регион на каноничната юрисдикция на Вселенската патриаршия на Константинопол, са били отстъпвани на новите автокефални поместни църкви – в Русия, на Балканите и другаде. След получаването на автокефалията си тези автокефални църкви получават канонична, административна и пастирска юрисдикция в своите територии. И всяко упражняване на административна или пастирска дейност от страна на тези автокефални църкви над православни християни, вън от географски определените им граници, – на основата на някакви национални, родови, езикови или „културни” критерии – представлява, съгласно с точния смисъл на каноните, действие „отвъд границите” (περόριον), връхлитане (εσπήδησιν) в чужда област и престъпване, по този начин, на фундаменталните принципи на каноничната юрисдикция и, въобще, на традицията на Църквата.

Историята на разпространението на християнството от Константинопол в посока към Русия – към Велика Русия и към Малорусия (10 в.), е добре позната, както и вписването на тази епархия в каноничната юрисдикция на Вселенската патриаршия на Константинопол.

Според Notitiae episcopatuum, т.е. регистъра на митрополиите, архиепископиите и епископиите, подчинени „на патриарха на Константинопол”, който – както казахме – обикновено свързват с името на имп. Лъв Мъдри (886-912), но който в действителност е от 11 в., митрополията на Русия (Киев) заема 61-во място15.

Дванадесет епископи са били подчинени на митрополита на Велика Русия – това са епископите на: Новгород, Чернигов, Суздал, Ростов, Владимир, Хмелницки, Велики Белигород – близо до Киев, Юриев, Полоцк, Рязан, Твер и Сарай [на р. Волга].

Подобно на това, подчинени на митрополита на Киев – в Малорусия (в западния регион) – са били седем епископи: на Галиция, Волина, Перемышл, Пуцк, Туров, Холм и Смоленск.

В съответствие с каноничния порядък, географските граници на подчинената на Константинополската вселенска патриаршия Киевска митрополия (Русия), покривали територията на Велика Русия и Малорусия, така че хората, живеещи в този регион, да бъдат евангелски, пастирски и административно обгрижени, без между тях да се прави каквото и да било разграничение.

Историческите развития и събития докарали до промени в седалището на тази митрополия и нейните географски граници докато накрая политическият и църковен неин център бил стабилизиран в Москва. Когато Москва станала господстващата сила в региона, нейният епископ бил припознат като митрополит на Русия. В 1459 г. – поради трудностите в общуването между Москва и Константинопол, последвали превземането на Константинопол от османците (1453 г.), митрополитът на Русия става независим от Вселенския патриарх по отношение на своя избор, а епархията му е разделена на две – митрополията на Москва и митрополията на Киев.

През 1588 г. Константинополският патриарх Йеремия ІІ [1572-1579, 1580-1584 и 1586-1595] пристига в Москва, където дава съгласието си да се издигне митрополитът на Москва до патриаршески ранг. Така – под натиск – на 26 януари 1589 г. той ръкополага (sic) Московския митрополит Йов за патриарх. За да бъде пък утвърдено случилото се в Москва патриарх Йеремия ІІ свиква в Константинопол Постоянния събор (νδημου̑σα σύνοδος). Същият събор е бил свикан отново в 1593 г. по желание на царя [на Русия] така че в него да участва и Александрийският патриарх Мелетиос І Пигас, [1590-1601], който отначало реагирал против подобно развитие на събитията. Съборът потвърдил въздигането на Московския митрополит до патриарх, който трябвало да заеме петото място в диптисите, т.е. след Йерусалимския патриарх.

Московският патриарх трябвало да се избира от йерарсите на своята Московска патриаршия. Според патриаршеското и синодно постановление на Постоянния събор,

… престолът на достопочитаемия и православен град на Москва е и трябва да бъде наричан патриаршески… и цяла Русия, заедно с далечните северни територии – да са подчинени на патриаршеския престол на Москва и на цяла Русия… В свещените диптиси и в църковните събори този патриаршески престол ще има своето място след Негово Блаженство патриарха на Йерусалим, така че да се придържаме към определените в древни времена канони на светите наши отци… Той е глава на този регион на Москва и на цяла Русия, и на далечните северни територии, и трябва да бъде признаван като такъв, според Канон 34 на светите и всехвални апостоли…17

И така, в съгласие с патриаршеското и синодно определение за учредяването на Московската патриаршия, ратифициращо онова, което се е случило в Москва през 1589 г. при патриарх Йеремия ІІ, Московският патриарх, като пети по ред в диптисите след патриарха на Йерусалим, има каноничната си юрисдикция над Москва – като епископ на този град – и като пръв в цяла Русия, и в далечните северни територии на Москва в сферата на нейното владеене. Като поместна църква, и според официалните църковни постановления за нейното учредяване, Московската патриаршия също има канонична юрисдикция в своите географски граници и географски ограничения, и, по този начин, се придържа към каноничното учение и към еклисиологията на Православната църква. Нейната канонична юрисдикция – нейната „територия” – се разпростира до „… и цяла Русия”, т.е., както по-горе вече беше споменато, вътре в границите на руската област, а не извън нея. От това следва, че и нейната „мисионерска територия” също се простира до границите на нейното официално определено разпространение и лежи в границите на руската област, а не вън от нея.

Мисионерската работа, ръководена вън от географските граници на каноничната юрисдикция на поместните църкви – от техни членове или от името на такива църкви, – е неканонично действие и нещо, което е еклисиологично неприемливо. То може да бъде разглеждано като канонично и като еклисиологично приемливо, само в случай че бъде предшествано от покана от една поместна църква към точно определени мисионери от други поместни църкви, които през време на своята мисия непременно биха били под омофора на местния каноничен епископ. През време на богослужение те ще трябва да поменават единствено името на местния епископ и ще извършват своята мисионерска и пастирска дейност изключително в името на местния епископ, така че тази дейност да бъде канонична, чиста и свободна от всяко осъждане. В противен случай тя би била интервенция „отвъд границите” (περόριος) и връхлитане (εσπήδησις) в чужда област; нещо, което е изрично забранено от свещените канони и от решенията на вселенските събори: „Никой епископ да не дръзва да ръкополага в градове и в села, които не са му подчинени, които са извън неговата епархия. Ако пък се докаже, че е направил това без съгласието на онези [епископи], на които тези градове и села са подчинени, нека бъде низвергнат както самият той, така и от него ръкоположените”17.

Никой епископ да не дръзва да преминава от една [църковна] област в друга, нито да ръкополага в нейната църква, … освен ако не бъде поканен с [надлежна] грамота от митрополита и от останалите епископи от територията, в която той отива. Ако обаче отиде без покана и, извън правилата, ръкоположи някого – в престъпване на реда, по който се устройват нещата в Църквата, … то всичко, извършено от него, е недействително. С това сам ще си навлече полагащото се наказание за незаконното си поведение и безразсъдно начинание, бидейки незабавно низвергнат от свещения събор (Канон 13 на Антиохийския поместен събор).18

Така – в съответствие с православното канонично учение и еклисиология, „всеки патриарх трябва да се задоволява със своите преимущества и никой от тях не трябва да заграбва друга област, която преди и отначало не е била под властта му, понеже това е надменност на мирската власт…”19.

Този каноничен порядък на Църквата, който е основан върху еклисиологичните догматични условия – т.е. върху учението за Църквата и нейните структури, за нейните епископи и за нейната дейност, за нейната юрисдикция и т.н. – е нейно официално и непоклатимо становище и установен принцип. Той се основава върху Светото Писание, върху свещените канони и решенията на вселенските събори, които – като изразявания на непогрешимостта на Църквата – са задължителни за всички поместни православни църкви. Независимо обаче от административната си децентрализация, Православната католична църква остава една: с обща вяра и общо учение. Вътре в нея всички вярващи се освещават в едни и същи тайнства, едни и същи съборни канони уреждат въпросите от нейния живот и порядъка в нея.

Църквата е проявена в света от Бога чрез Иисус Христос за спасението на всички хора и на самия свят, независимо от раси и не за да обслужва политически или лични амбиции или други секуларни стремежи и опортюнистични цели. Църквата не е нито руска, нито гръцка, нито сръбска или пък румънска и т.н., а Православната католична църква в Гърция, в Русия, в Сърбия, в Румъния и т.н. Границите на поместните църкви са географски и са определени не според национални или родови критерии, но според административни такива, следвайки изобщо гражданските административни деления на Римската империя (св. Фотий), с цел да подсигури най-добрата възможна пастирска грижа за целия Божи народ, без отношение към народностната принадлежност, и така да донесе на целия този Божи народ спасението в Христос.

Етнофилетизмът е феномен, възникнал в края на 18 и през 19 в., като продукт на Просвещението и на Френската революция. Това е нова политическа теория, на базата на която са създадени националните държави в Европа и в частност тези на Балканския полуостров. Теория, която, уви, се прилага на Балканите и днес, с познатите ѝ гибелни последици върху живота на хората и върху мира в този регион.

В историческите източници, в живота на обикновените хора и във формирането на държавите до 18 в. – т.е. преди Френската революция, идеята за „нация” няма онова етнофилетистко значение, което ѝ се приписва днес. Още от Античността и до 18 и 19 в. „нацията” се определя от религията и от културата си, а не от рода. Такава е политико-религиозната теория както на персите, древните гърци и езичниците-римляни, така и на християните-ромеи (византийците), а също и на евреите (което продължава да бъде така и до днес), и на мюсюлманите. Когато последните – отначало арабите, а по-късно и османците, завладяват римските („византийските”) страни и територии, те прилагат система на администриране според отделните народи(millet), т.е. според религиозните общности, а не според родов принцип. Религиозните водачи на отделните общности в мюсюлманските държави са и „етнарси” на тези общности. По този начин Вселенският патриарх на Константинопол също е бил етнарх на православния християнски „народ” вътре в Османската империя независимо от народ и език, каквито са били и останалите патриарси, митрополити и други епископи по места. Султанът (халифът) е бил етнарх на мюсюлманите, независимо от народността им или нещо друго20. Както вече казахме, идеите на Френската революция (1789 г.) и Просвещението създават нова политическа теория, пренебрегваща религията и културата като елементи, оформящи общностите и административните единици. Съгласно с тази господстваща теория, държавите вече се формират на базата на етнофилетисткия критерий: както вече съществуващите, така и – най-вече – създадените със средствата на политиката или на пропагандата, с всички онези мрачни последствия, които ние днес добре познаваме (етническото прочистване и т.н.). Разбира се, обаче, за Христос и за Неговата Църква „няма вече иудеин, ни елин, … защото всички вие едно сте в Христа Иисуса” (Гал. 3:28).

До голяма степен, следователно, националните държави в Европа и в частност на Балканския полуостров, са създадени именно от господстващите през 19 век политики на национализма. Пряко следствие от това е било насичането в Югоизточна Европа на Православната католична църква, чиято единяваща задача преминава през значителна външна трансформация. Най-значимите пунктове на това развитие са следните:

1. Създаването на националните църкви, които след определен период започват да се отчуждават една от друга, и

2. Постепенното навлизане на Изток на секуларния (профанния) дух и в частност на индивидуалния либерализъм, основан върху привнесените от Запад интелектуални течения21.

И така онези, които са пропити от духа на етнофилетизма, влизат в колаборация с чуждите политически сили и са подтикнати да провъзгласят своеволна автокефалия – на Църквата [т.е. на едната Христова Църква] в Гърция (1833 г.), на Църквата в Румъния (1865 г.), на Църквата в България (1870 г.) и Албания (1922; 1928; 1937 г.). Различен и по-мирен дух показва Църквата в Сърбия.

Факт е, че тогавашните Велики сили са планирали разпадането на боледуващата Османска империя и нейното ограничаване само до Азия, но не и възстановяването на Източната Римска империя (Византия), която би се оказала като съперница на техните икономически и политически интереси на Балканите и в източното Средиземноморие. На основата на господстващата политическа теория на етнофилетизма, те предпочитат създаването на малки, слаби държави, които да биха били в зависимост от тях. Но за да се осъществят тези амбиции, духовното, културното и църковното единство на региона трябва да бъде разбито и да се основат поместни автокефални църкви – подвластни на новосъздадените държави, които да бъдат, на свой ред, зависими от обстоятелствата на деня и подвластни на една или на друга от тези Велики сили. Имайки предвид своята отговорност към православието, като първи престол на Православната църква, Вселенска патриаршия – независимо от господстващите тогава обстоятелства – заема позиция против този най-сериозен феномен. Първоначално тя порицава гърците (1833-1850 г.), а след това, през 1872 г., на Великия (Μείζων) поместен събор в Константинопол продължава в това направление, като осъжда етнофилетизма, който не е просто отклонение от здравословната любов към един народ или държава, а представлява действително препятствие пред съвместното действие на православните поместни църкви в света и в този смисъл е най-големият враг, застрашаващ единството на Църквата.

Съборът публикува „Вероопределение”, осъждащо етнофилетизма в Църквата – решение, което е основано върху ръководните принципи, формулирани от специално свикана за целта комисия22. Накратко, тези ръководни принципи са както следва:

… В Църквата на Христос – общество, което е духовно и ръководено от своя Глава и Основател, за да включи в себе си всички народности в едно християнско братство, филетизмът е чужд и напълно немислим. И наистина, филетизмът – основаването на особени национални църкви в едно и също място, които приемат тези от техния народ и изключват тези, които са от други народи, и които биват администрирани изключително от такива, които са от същия род – е нещо нечувано и без прецедент, макар и те да са това, до което привържениците на филетизма се домогват.

Всички християнски църкви, основавани на всяко място, са били – още от самото начало – поместни църкви, обхващащи в себе си вярващите от отделен град или даден регион, без каквото и да било народностно разграничаване. По този начин, обикновено те са били именувани според името на своя град или на територията си, но не и според народностния произход на своите членове.

Първа е била Църквата в Йерусалим, която се е състояла, както е добре известно, от евреи и прозелити, идващи от различни народности. Същото е било и с Църквата в Антиохия и в Александрия, и в Ефес, и в Рим, и въобще с църквите, които – всичките те – са били съставени от евреи и езичници. И всяка от тези църкви е представлявала сама в себе си нещо компактно и нещо неделимо: апостолите на Христос, които всичките са евреи по народност, всяка църква е припознавала като свои апостоли и всяка църква е имала свой епископ, ръкоположен от някой от тези апостоли, без никакво отношение към народността му, както свидетелства историята на ранната Църква…

Този начин на основаване на църкви на различни места продължавал и след века на апостолите – в регионалните или „диоцезните” църкви, определяни в съответствие с преобладаващите граждански деления или с други исторически причини. Събранието на верните във всяка от тези църкви се е състояло от християни от всякакви народности и езици. Така например, църквите на патриаршеските престоли – на Константинопол, на Александрия, на Антиохия и на Йерусалим, – както и архиепископията на Кипър, които, по Божия милост, са се съхранили и до днес, са поместни църкви по смисъла, че са разположени в точно определени географски граници. Те не са национални църкви и затова и са наречени по имената на своите главни градове, а не според името на една или на друга от представените в тях народности, например: гърци, египтяни, сирийци, араби, власи, молдавци, сърби, българи и други – сред всички онези, които обикновено населяват множеството в регионите на тези църкви.

Същите са били и границите на архиепископиите на Охрид, Печ и Търново, т.е. църкви, вътре в очертаните техни граници. Те нито са били учредени върху принципа на филетизма, нито техните членове са били от една и съща народност или език. А по-късни наименования, като „Латинска църква”, „Гръцка църква”, „Арменска църква” и т.н., съвсем не изразяват разграничаване по национален принцип, а само различията в учението на съответната църква. По същия начин и Църквата на Гърция, на Русия, на Сърбия, на Влахия, на Молдова или, по-неточното, „Руска”, „Гръцка”, „Сръбска” и т.н. църква означават само автокефалните или полунезависими църкви в автономните или полунезависими области, с точно определени граници – тези на политическата област, отвъд която те нямат никаква църковна юрисдикция. От това следва, че те съществуват не поради националността, а поради политическата ситуация, както и че членовете им не са нито от една народност, нито от един единствен език…

Също и отците от светите събори – частични или общи, помести или вселенски – не представят себе си в етнически правомощия – нито лично техни, нито на паствата, които представляват, но се явяват като представители на Църквата, която предстояват. И ако, в деянията на първите събори и в историята на Църквата, ние наистина срещаме епископи, които са титулувани не по името на определен град или територия, а според дадена народност, както имаме „епископ на сарацините”, „на готите” или „на скитите” – това е така поради зле определени и зле положени сред някои народи политически и обществени условия, понеже само малцина вътре в тези народи са били възприелите християнската вяра и все още не са се били събрали заедно в един или в друг град.

И ако се бяхме обръщали за помощ към тези пресвещени канони, върху които е била основана структурата на Църквата, ние нямаше да открием там и следа от какъвто и да било филетизъм. Каноните, имащи отношение към избора и ръкоположението на епископите, митрополитите и патриарсите, а и на всички останали дейци на Църквата никъде не формулират народностната характеристика като признак за квалификация или качество. Те споменават само нравствените качества и силата на вярата, които са били изложени още от Апостола на народите, в неговите послания до Тимотей и до Тит. По същия начин и свещените канони на поместните църкви, които са били насочвани към учредяване, обединяване или разделяне на епархии или на енории, са представлявали резултати от църковна или политическа необходимост, но никога не са били израз на каквито и да било етнофилетистки аспирации…

Принципът на филетизма обаче опровергава още и самата свещена структура на Православната църква. Структурата на Православната църква, т.е. административното ѝ организиране като видимо общение, може да бъде разпозната в „сумата” на нейното законодателство, състоящо се от божествените и свещени канони на светите апостоли и на светите събори – както вселенски, така и поместни. И всяко действие, отнасящо се до Църквата и насочено към посегателство върху тези канони – като цяло или частично – в същността си представлява насилствено разрушаване на самата структура на Църквата. Така например, Канон 8 на Първия вселенски събор постановява, че в един град трябва да има само един епископ. Според принципа на филетизма обаче в един и същи град могат да резидират и двама, трима или дори още повече епископи от една и съща вяра или, с други думи – толкова на брой, колкото са представените в този град народи. Също и Канон 12 на Четвъртия вселенски събор постановява в една и съща епархия да няма двама митрополити. Според филетизма обаче, и двама, че и повече митрополити могат да имат една и съща епархия като свое седалище – в зависимост от народностите, които живеят там23.

Критиката против отмяната на църковната „πολίτευμα”24 (чрез филетизма) става още по-ясна в случая с диоцезните църкви (с патриаршиите и автокефалните църкви). Канон 2 на Втория вселенски събор постановява „областните епископи да не простират своята власт над църкви, извън пределите на техните области”…25

Синодите на тези диоцези, заедно с председателите си – архиепископи, екзарси или патриарси – съставляват най-висшата църковна власт за целия регион на диоцеза. И, съгласно с този институт, и до днес в земите на Изтока продължават да съществуват православните патриаршии, а за останалите области – управляващи синоди, със своите председатели. Според аспирациите на филетистите обаче строго определени места за управление на поместната църква не съществуват. С вечното движение на народите, на групи или индивидуално, странствайки и мигрирайки в разни посоки, се разширяват и свиват и националните висши църковни юрисдикции. Така, в един и същи църковен диоцез, въпреки множеството свещени канони, може да има, от една страна множество екзарси или патриарси, които изповядват една и съща вяра а, от друга – и множество управляващи синоди, все от същата вяра. Казано накратко, съгласно с принципите на филетизма, не е възможно да съществуват диоцезни църкви – патриаршески, областни или митрополитски, нито да има епископии или дори обикновени енории или църкви в някое малко селце или селище, ако те ще трябва да притежават своя собствена област и ще трябва да включват всички хора от същата тази вяра, които живеят на това място.

Докладът на комисията на събора от 1872 г., който съдържа и други исторически и канонични аргументи, заключава: „Ако нещата стоят така, както и наистина те стоят, то филетизмът е несъмнено противен и се намира в противоречие с духа и с учението на Христос…”.
Всички тези ръководни богословски, исторически и канонични принципи, които са изразени в доклада на комисията, са взети под внимание от Светия и велик поместен събор, свикан в Константинопол през август 1872 г. Така, съборът осъжда филетизма и публикува свое „Вероопределение” (ρος) за него, в което, редом с останалите неща, се казва следното:

Като го порицаваме и осъждаме, ние отхвърляме филетизма, който представлява национално разграничаване и националистически прения, вражди и разногласия в Църквата на Христос – като противен на учението на Евангелието и на свещените канони на нашите блажени отци, които укрепват нашата света Църква и украсяват целия християнски живот, водейки ни към божественото благочестие26.

Въпреки това, и след решението на Константинополския събор, филетизмът, – в смисъла на един необуздан национализъм, – за съжаление, продължава да влияе върху начина на мислене и на действие в някои поместни православни църкви що се отнася до определени въпроси , и да уврежда църковното единство. Това се вижда най-добре в т.нар. православна диаспора, където каноничното безредие е широко разпространено и където националистичният елемент е особено могъщ27.

Православните вярващи, членове първоначално на различни поместни църкви и държави, емигрират в нови страни, установяват се и заживяват там. От гледна точка на Църквата те вече не принадлежат на църковните области, от които са излезли, защото, вече като граждани на новите си страни, принадлежат и на новите църковни области, в които са се установили и в които живеят своя светотайнствен и духовен живот. Така, те стават членове на нова поместна църква, под омофора на нейния епископ. Такъв е бил винаги каноничният начин за уреждане на тези неща, такава е била практиката, такава е била традицията на Църквата, която продължава да се запазва и до днес в областите, различни от вече споменатите нови държави. В Египет, например, в Либия, в Пентапол и на останалите територии на Африка, които са в юрисдикцията на Александрийския патриарх, мисионери или емигранти също са основавали свои нови църкви. Тези нови общности обаче са независими от народностния произход на съответните мисионери или на емигриралите там, или на първоначалната автокефална църква, от която тези емигранти са пристигнали. И мисионерите, и емигрантите, които живеят и работят на територията, подчинена на патриарха на Александрия, и които живеят и работят там с неговото канонично позволение, попадат автоматично и в неговата юрисдикция. Това е валидно и за Антиохийската, и за Йерусалимската църква и т. н. Такъв трябва да бъде и редът в новите църковни области на Америка, на Австралия и т. н., но не е така, защото там и до днес господства критерият на етнофилетизма28.

Православната църква добре осъзнава еклисиологичната и канонична нередност, създадена от появата на етнофилетизма през 19 в. и която е очевидна при основаването и уреждането на новите църковни области в Америка и на други места. И, поради тази причина, една от основните теми за обсъждане на предстоящия да бъде свикан Свят и велик събор на Православната църква е този за т.нар. „диаспора”, който обаче трябва да се разгледа на основата на каноничния порядък и на православната еклисиология, а не според критериите на етнофилетизма. Доста голям напредък в това направление бе постигнат на предсъборните съвещания в заседанията на подготвителните комисии. В тези заседания се уточни, че прилагането на каноничния ред в новите области на т. нар. православна диаспора не означава някаква униформеност в отделните енории. Защото съвременната пастирска реалност и целесъобразността няма да позволи поглъщането на един от друг и приравняването на всичко. Още повече, че и в Евангелието ние виждаме, че Сам Иисус Христос – „Добрият пастир”, „Пастирът на пастирите” – не пренебрегва културните особености на Своето обкръжение. Виждаме, че Той не разрушава нещата, които са били обичани от мнозинството, но по-скоро ги използва – с целта да може да влезе в общение с тези хора и да ги спаси. Несъмнено хората трябва да съхранят преди всичко своята вяра, но и без да чувстват неуважително отношение към своята култура и без да бъдат откъсвани от своите корени29.

Това разнообразие, което обогатява живота в Църквата в новите области и което е очевидно необходимо – в пастирски смисъл, за оцеляването и развитието на местните църковни общности, трябва да намери своето изражение вътре в еклисиологичната и в каноничната рамка, определена от свещените канони и от решеното в патриаршеските и синодни томоси на Вселенския престол, имащи отношение към авкокефалния статут на новите автокефални православни църкви, и така да подсигури разнообразие вътре в каноничното единство – в определените териториални граници на отделните поместни църкви30.


Автор: Тиролойски и Серентийски Митрополит Пантелеймон Родопулос
Превод: Борис Маринов
Източник: Живо предание
Първоизточник: Metropolitan of Tyroloa and Serentium Panteleimon (Rodopoulos) “Territorial Jurisdiction According to Orthodox Canon Law. The Phenomenon of Ethnophyletism in Recent Years” – In: Territorialità e personalità nel dirittocanonico ed ecclesiastico. Il diritto canonico di fronte al terzo millennio.Atti dell’XI Congresso Internazionale di Diritto Canonico e del XV CongressoInternationale della Società per il Diritto delle Chiese Orientali. Budapest,2-7 Settembre 2001, ed. P. Erdő & P. Szabó, Budapest 2002, p. 208-223. Настоящият превод е извършен според версията на текста, която е публикувана на официалната страница на Константинополската вселенска патриаршия. Виж: http://www.ec-patr.org/docdisplay.php?lang=en&id=287&tla=en (бел. прев.).
[1] Теодорос Валсамон, Коментар върху Канон 6 на Първия вселенски събор. Сходните коментари на Зонарас и Аристинос върху същия канон виж в: Σύνταγμα τν θείων κα ερν κανόνων, κδ. Γ. Ράλλη – Μ. Ποτλή, τ. 2, θήνα 1852, σ. 129.
Това правило, както и всички останали свещени канони, цитирани в този текст (в оригинал и в превод), заедно с цитираните от автора техни тълкувания, са достъпни в нашето българско издание: Правилата на светата православна църква с тълкуванията им, т. І-ІІ, ред. свещ. д-р С. Цанков, протод. Иван Стефанов, П. Цанев, С. 1912-1913 (нататък Правилата…). Коментара на Валсамон върху Правило 6 на Първия вселенски събор виж на с. 284-285 (бел. прев.).
[2] Ibid., σ. 131.
[3] Sacrorum Conciliorum Nova et Amplissima Collectio, ed. J. D. Mansi, t. 7, Venetiae 1762, p. 179.
[4] Теодорос Валсамон, Коментар върху Канон 6 на Първия вселенски събор – В: Σύνταγμα…τ. 2, σ. 129.
Виж: Правилата…, т. І, с. 285 (бел. прев.).
[5] Виж Канон 36 на Пето-шестия вселенски събор.
[6] Тази титла е влязла в употреба по отношение на патриарха на Константинопол от 6 в. Той е епископ на столицата на Римската империя – ще рече, съгласно политическата теория на ромеите, на столицата на целия населен, цивилизован свят.
[7] Канон 3 на Втория вселенски събор, Канон 28 на Четвъртия вселенски събор, Канон 36 на Пето-шестия вселенски събор.
Виж: Правилата…, т. І, с. 386, 633-634; т. ІІ, с. 188 (бел. прев.).
[8] Канон 36 на Пето-шестия вселенски събор. Срв. Новела 131 на Юстиниан – В: Βασιλικά, 5, 3.
[9] В тълкуванието му върху горния канон.
Виж: Правилата…, т. І, с. 636 (бел. прев.).
[10] Тълкувание на Валсамон върху Канон 28 на Четвъртия вселенски събор.
Виж: Правилата…, т. І, с. 637 (бел. прев.).
[11] Σύνταγμα τν θείων κα ερν κανόνων, κδ. Γ. Ράλλη – Μ. Ποτλή, τ. 5, θήνα 1855, σ. 474. Срв. каталога на Нил Доксопатър – В: Leo Allatius, De Utriusque Ecclesiae Occidentalis atque Orientalis Perpetua in Dogmate de Purgatorio Consensu, Rome 1655, p. 411 (бел. 1 в Σύνταγμα…, τ. 5, σ. 474). [посочването, в което се споменава и литургистът Яков Гоар (1601-1653), е неясно (бел. прев.)]
[12] Според едно свидетелство, цитирано (?) от покойния Г. Ферари – професор по патрология и догматика в Богословското училище в Бари – през 18 в. архиепископът на Паронаксия бил изпратен от Вселенския патриарх на пастирска обиколка в тези епархии. [посочването е неясно (бел. прев.)]
[13] Върху термина „варварски” в тези канони виж: Μαξίμου (Χρηστοπούλου), Μητροπολίτου Σάρδεων, Τό Οκουμενικόν Πατριαρχεον ν τ ρθοδόξ κκλησί, Θεσσαλονίκη 21989, σ. 277.
[14] Срв.: Βλ. Φειδά, „Οκουμενικός θρόνος κα ρθόδοξος διασπορά” – ν: ρθόδοξος Μαρτυρία κα Σκέψις, 19, θναι 1979, σ. 5-6.
[15] Σύνταγμα τν θείων κα ερν κανόνων, κδ. Γ. Ράλλη – Μ. Ποτλή, τ. 5, σ. 474. Срв. изданията на Notitiae episcopatuum на Жан Дарузес [Darrouzes, J. Notitiae Episcopatuum Ecclesiae Constantinopolitanae, Paris 1981] и на Хайнрих Гелзер [Gelzer, H. Ungedruckte und ungenügend veröffentlichte Texte der Notitiae episcopatuum: ein Beitrag zur byzantinischen Kirchen- und Verwaltungsgeschichte, München, Münich, 1901].
[16] Σύνταγμα τν θείων κα ερν κανόνων, κδ. Γ. Ράλλη – Μ. Ποτλή, τ. 5, σ. 149 ff.
Целият текст на решението на Константинополския събор от 12 февруари 1593 г., в превод на руски език, извършен през 1850 г. от архим. Порфирий (Успенски) – според ръкопис от библиотеката на Синайския манастир, виж в: „Дѣяніе Константинопольскаго Собора 1593 года, которымъ утверждено патріаршество въ Россіи” – В: Труды Кіевской духовной академіи, 3, 1865, с. 237-248. Текстът е достъпен и на сайта Наследие Святой Руси – тук (бел. прев.).
[17] Апостолско правило 35.
Виж: Правилата…, т. І, с. 104; тълкуванията – на с. 104-106 (бел. прев.).
[18] Виж и Канони 6 и 15 на Първия вселенски събор и техните тълкувания от Зонарас, Валсамон и Аристинос. Виж още Канон 8 на Третия вселенски събор и неговите тълкувания.
Виж: Правилата…, т. І, с. 282-285; 332-333; 468-472 (бел. прев.).
[19] Коментар на Аристинос върху Канон 6 на Първия вселенски събор – В: Σύνταγμα τν θείων κα ερν κανόνων, κδ. Γ. Ράλλη – Μ. Ποτλή, τ. 2, σ. 131.
Виж: Правилата…, т. І, с. 283-284 (бел. прев.).
[20] Runciman, S. The Orthodox Church and the Secular State, Auckland: “Auckland University Press” 1971, p. 26 ff. Върху значението на думата „народ” в свещените канони виж Апостолско правило 34, което е повторено в Канон 9 на Антиохийския събор. Виж също тълкуванието на Зонарас на този канон. В свещените канони „народ” означава митрополитска област по смисъла на нейните географски граници.
Виж: Правилата…, т. ІІ, с. 736 (бел. прев.).
[21] Μαξίμου (Χρηστοπούλου), Μητροπολίτου Σάρδεων, Ενθ. ανωτ., σ. 320. Срв. Γ. Ι. Κονιδάρη, Η ελληνική εκκλησία ως πολιτιστική δύναμις εν τη ιστορία της χερσονήσου του Αίμου, Εν Αθήναις 1948, σ. 28-29.
[22] Текстът на доклада на комисията виж в: Μαξίμου (Χρηστοπούλου), Μητροπολίτου Σάρδεων, Ενθ. ανωτ., σ. 323-330.
[23] Текстът на доклада се позовава още и на Апостолските канони 34 и 35, на Канон 2 на Втория вселенски събор, на Канон 8 на Третия вселенски събор, на Канон 6 на Първия и 28 на Четвъртия вселенски събор.
Виж: Правилата…, т. І, с. 298-300; 569-570; 98, 104; 377-378; 468-470; 282 и 633-634 (бел. прев.).
[24] Термин, означаващ системата на управление в Църквата – в нейното еклисиологично и в каноничното ѝ измерение.
[25] Виж: Правилата…, т. І, с. 377-378 (бел. прев.).
[26] Μαξίμου (Χρηστοπούλου), Μητροπολίτου Σάρδεων, Ενθ. ανωτ., σ. 323-330.
Вероопределението на събора от 1872 г., в превод на български, виж в: Стамболски, Х. Т. Автобиография, дневници и спомени, т. ІІ. С.: „Държавна печатница” 1927 (бел. прев.).
[27] Повече за това виж в: Παντελεμονος (Ροδοπολου), Μητροπολτου Τυρολης κα Σερεντου, Μελται, Α’: Θέματα Κανονικού Δικαίου, Ποιμαντικής, Λειτουργικής και Διεκκλησιαστικών Σχέσεων, Θεσσαλονκη: κδ. Πατριαρχικο δρματος Πατερικν Μελετν 1993, σ. 180-181.
[28] Παντελεμονος (Ροδοπολου), Μητροπολτου Τυρολης κα Σερεντου, Ενθ. ανωτ., σ. 184-185.
[29] Αιμιλιανός, Μητροπολίτης Σηλυβρίας „Η Αναζωογόνηση της Τοπικής Κοινότητας” – εν: Επίσκεψις, 192, 1978, σ. 10.
[30] Настоящият текст се превежда и публикува в Живо предание не защото казва нещо неизвестно досега и непознато за аудиторията ни, а тъй като ясно и в подходящия синтезиран вид представя гледната точка и непромененото и до днес становище на Константинополската вселенска патриаршия по въпросите на етнофилетизма и православната църковна диаспора, което становище беше съвсем скоро за пореден път изразено от Константинополския патриарх Вартоломей, по време на неговото посещение в България, 7-10 ноември 2015 г. (бел. ред.).