Практиката на апелационното право на Константинополските Патриарси


Автор: Антон Владимирович Карташёв (1875-1960)

Въведение

Благодарение на външното разделение и вътрешния разпад на Всеруската църква на сцената забележимо се появи традиционната на Изток първенстваща роля на Вселенския патриарх. Междунационалните антагонизми на православните страни и народи усложниха въпроса за авторитета на Константинополската катедра, внасяйки привкуса на националните пристрастия и пораждайки известната между славянските църкви тенденция църковното първенство на Константинопол да се сведе до възможния минимум. Същевременно в наши дни сме изправени пред неотложния въпрос да изградим някаква форма на организирана, координирана дейност на цялото православие както на външното междуцърковно поприще, така и при разрешаването на вътрешните проблеми. В тези условия е напълно невъзможно да се откажем от използването на традиционната за нашата източна история практика за някакъв вид първенство на центъра в Константинопол. Трябва да изучим тази практика, да я вземем предвид и да изградим нов modus vivendi на нашите църкви под формата на съборни връзки, взаимодействие и взаимопомощ. Необходима е нова междуправославна конституция, при която автокефалната самобитност на нашите църкви няма да изключва, каквато е практиката сега, тяхното редовно и делово общуване.

На тези практически интереси посвещаваме настоящата справка за апелационните предимства на „Вселенската” катедра с препратки към цялата достъпна ни на руски език литература1.

Тъй като църковният Изток не попада под властта на Римските папи, той все пак не е можело да не даде някакъв практически, жизнен отговор на естествената потребност от централизация на целия сложен външен организъм на Църквата. В Константинопол тази централизация първоначално поема новообърналият се към християнството имп. Константин, а след това и неговите приемници. Императорската власт не е могла да не издигне стоящия редом с нея столичен архиепископ до висотата на общоимперски, ще рече „вселенски” примас. Така в източно-каноничното право възниква статутът на привилегиите („прономия”) на Константинополския патриарх, макар че той е лишен от мистиката на папския догмат, а от друга страна съществува независимо от дълбоко-виталното автокефално начало на Изток, за независимост на отделните местни църкви.

В историческия процес привилегиите на Константинополската катедра се стремят и даже в значителна степен успяват да наложат прякото и пълно подчинение спрямо Константинопол на почти всички поместни църкви на Изток. Това ограничаване или поглъщане на автокефалията на поместните църкви има и обратно влияние върху развитието и авторитета на „Вселенската” патриаршия. А именно: то поражда вражда към привилегиите и нежелание те да бъдат подкрепяни. Оттук и борбата с първенството на Константинополската катедра за поместна независимост, оттук и обръщането към авторитета на Константинопол само при крайна необходимост, като че неохотно. Това вътрешно противоречие в самата природа на първенството на Константинопол в църковния Изток обяснява факта, че при цялата канонична безспорност, например, на апелационното право на Константинополския архиепископ, аналогично на обичайното папско право на Запад, историята е запазила сравнително малко примери за илюстрация на апелационния съд на Константинопол по отношение на автокефалните църкви, които са независими от него. От само себе си се разбира, че апелационният съд в пределите на обширната Константинополска патриаршия, включваща в себе си много национални църкви (Българска, Сръбска, Влашка, Руска), е бил нещо обичайно и банално, като регулярна вътрешна функция на всяка местна църква – например, цялата история на Руската църква до 1448 г. е наситена илюстрация на практиката за прякото административно съдебно право в нея от страна на Константинополския патриарх. Ние обаче в тази статия нямаме за цел да говорим за тези редовни и безкрайни случаи на апелационна практика, а само за екстраординарните, характеризиращи „вселенския” авторитет на Константинополската катедра, когато нейният съд и управление се простират върху църква, която не ѝ е подчинена – автокефална църква, която волно или неволно се обръща към авторитета на Константинопол. Такива случаи са се запазили в много в историческата памет, а има и още много, което не е извлечено от архивите.

Да вземем общоизвестните и научно-установени, лесно откриваеми случаи в достъпната за всички руска научна литература.

Първоначален период до Халкидонския събор (451 г.)

1. В периода на засилване на арианите, при императорите Констанций (337-351) и Валент (364-378), с цялата му ясност се разкрива църковно-политическото първенство на до неотдавна изобщо не съществувалата катедра на мъничкия Византион – сега столица Константинопол. Вторият вселенски събор от 381 г., със своето Правило 2, фиксира вече готовия факт на първенството по чест на Константинополската катедра след Рим. С жалби и ходатайства от всички краища на Изтока към императорите се стичат клирици. А императорите предават тези дела на съда на столичните епископи, около които възникват епископски съвещания, под формата на σύνοδοι νδημοσαι. Така възниква на първо място съдебно-апелационната власт и практика на Константинополския епископ, а след нея и административната власт в широките предели на Константинопол, простираща се и в областите на други диоцези, власт с „всеимперско-вселенско” свойство. Най-близък повод за нейното осъществяване е поръчението, дадено от Втория вселенски събор на групата на „стълбовете на православието” (Амфилохий Иконийски, Еладий Кесарийски, Григорий Нисийски и др.) под главенството на Нектарий Константинополски – да възстановят из целия Изток никейската вяра. И този кръжок от православни епископи се ориентира изцяло към своя покровител, имп. Теодосий Велики и към своя приятел – архиеп. Нектарий. Тук, разбира се, се проявява и формира пряката и всестранна власт на Константинополския епископ в съседните диоцези: Тракийски (от европейска страна), Понтийски и Асийски (в Мала Азия). От преписката на св. Григорий Богослов виждаме, че в изпълнение на поръчението на Константинополския събор от 381 г., залягайки за делата на Църквата и в Понтийския, и в Кападокийския диоцези, той сякаш не забелязва тамошните епископи-възглавители, а за всичко докладва на Нектарий в Константинопол.

Накрая, през този период виждаме пример за официална апелация към Константинополската катедра от пределите на Антихоийската sedis apostolicae. С апелация към патр. Нектарий се обръщат спорещите за катедрата в Бостра Аравийска епископи Багадий и Агапий. Наистина, Нектарий разрешава спора не диктаторски, а се възползва от свикания от светската власт през 394 г. в Константинопол събор (Седми поместен). На него въпросът е решен при участието и на Александрийския еп. Теофил, и на самия Флавиан Антиохийски, но под председателството на Константинополския Нектарий2.

2. Две десетилетия след Втория вселенски събор положението на столичния епископ дотолкова го тласка към широка активност извън границите на собствената му епархия, че чуждият на всяко властолюбие св. Йоан Златоуст е смятал себе си за длъжен смело да се ползва от превърналото се в обичайно апелационно право на своята „вселенска” катедра. Наистина, това все още е възбуждало яростта на други честолюбци, за което и св. Йоан Златоуст е заплатил, като е бил несправедливо осъден от враговете си и е претърпял мъките на заточението и преждевременната смърт. Той обаче е съдел и решавал проблемите като имащ власт.

През 399 г. Валентинополският еп. Евсевий подава жалба до св. Йоан Златоуст срещу своя екзарх Ефеския еп. Антонин и шест други епископи от Асиийския диоцез с обвинение в симония и други канонични и наказателни престъпления. В хода на делото през следващата година ефеският клир и още някои асийски епископи се обръщат към св. Йоан Златоуст с непосредствена молба да дойде при тях и лично да въведе ред: „Св. отец – пишат му апелантите – много години ни управляват против всички постановления и всяко право; молим те да дойдеш тук, за да може Ефеската църква чрез твоето съдействие да получи по-добро и достойно за Господа устройство”. През 401 г. св. Йоан Златоуст пристига в Ефес и тук, свиквайки събор и изслушвайки свидетелите, осъжда виновните. Заедно с екзарха Антонин с нови хора са сменени още 15 епископии.

3. По пътя си св. Йоан Златоуст сменя в Никомидия (в Понтийския диоцез) екзарха Геронтий, за което го моли св. Амвросий Медиолански, който пише още на покойния Нектарий за неканоничната личност на Геронтий.

4. Св. Йоан Златоуст откликва и на добре известната му разпра между йерарсите в Антиохия и съдейства за нейното прекратяване. Като носещ „вселенска” отговорност за църковните дела откликва и на известията и молбите към него от Палестина, Финикия, Сирия. Не се отказва, при известни условия, да приеме апелация и по делата на Александрийската катедра.

5. Към св. Йоан Златоуст с апелация срещу самоуправството на Александрийския еп. Теофил се обръщат победените Нитрийски монаси с ръководителите си, братята по прозвище „дългите”. Императорът пожелава делото да се разглежда съборно под председателството на св. Йоан Златоуст като епископ на столицата. Това право на Константинополския йерарх става и повод за съд над него единствено благодарение на сложната интрига на коалицията от негови врагове под водачеството на самолюбивия Теофил3.

6. Един от най-близките приемници на св. Йоан Златоуст, Атик (405-425), енергично продължава да укрепва и разширява „вселенския” авторитет, разпореждайки се вече напълно като в подчинени му диоцези в Понтийския, Асийския и Тракийския. Той пръв разпространява своята църковна власт и в Илирик (т. е. Дакия, Мизия, Дардания, Македония, Тесалия, Епир, Ахая), и на о-в Крит, който все още се е числял към римския първосвещеник, докато Илирик при имп. Теодосий Велики е приписан към източната половина на империята.

В спора за законността на заемането на Коринтската катедра от еп. Периген част от илирийските епископи остават недоволни от съда на папа Бонифаций I и се обръщат с апелация към Константинополския архиеп. Атик. Атик взема страната на апелантите и измолва от имп. Теодосий ΙΙ едикт, с който се потвърждава по принцип съдебното решение на Константинополския йерарх по делото на еп. Периген и се установява правило, в съмнителни случаи епископът на Илирик да се обръща за съвет към предстоятеля на Константинопол, „града, който се ползва с прерогативите на древния Рим”, и след това да решава проблема на свой събор4. Атик не успява да заздрави властта си в Илирик. Това става по-късно, при иконоборците.

7. Атик разглежда и решава по делото и на фригийските епископи Агапит и Теодосий5.

8. Несторий (428-431) се препъва в догматичното учение, но действа с подкрепата на императора при управлението и църковния съд, бидейки председател на целия имперски епископат (προεδρία τς οκουμένης πάσης – формулата, използвана от бл. Теодорит). Той приема жалбите на александрийските клирици срещу техния владика св. Кирил и това изостря враждата на последния към него6.

9. Прокъл Константинополски (444-446) вече просто подчинява диоцезите Тракия, Асия и Понт, а епископите на Ефес, Кесария Кападокийска и Анкира ръкополага сам. Някои епископи от Илирик по времето на Прокъл правят опит да преминат от властта на папата към тази на Константинопол. Властта на Константинополския архиепископ постоянно нараства.

С апелация към Прокъл се обръща и Пераският еп. Атанасий от Антиохийския окръг. Делото е разгледано на Константинополския σύνοδος νδημοσα, а решението е съобщено на Домн Антихийски (444 г.) с молба да преразгледа делото на Атанасий.7

10. Когато комит Ириней, независимо от своето двуженство, е хиротоносан оп епископата на източния (Антиохийския) диоцез на Тирската катедра, антиохийците изпращат делото за потвърждаване от Константинополския архиеп. Прокъл и чак след това се успокояват8.

11. Приемникът на Прокъл – Флавиан (446-449), на своя σύνοδος νδημοσα решава редица дела на Малоазийските епископи и митрополити. Към Флавиан обаче пристига апелация от едески клирици, недоволни от решение на своя собствен екзарх Домн Антиохийски по въпроса за мнимите ереси на известния Едески еп. Ива. Разборът на делото от специална комисия завършва с „решение на архиеп. Флавиан и заповед на богоспасаемия император”, което сетне е представено на вселенския събор в Халкидон. Даже самият Антиохийски екзарх Домн се обръща към Флавиан Константинополски за защита срещу несправедливостите на Диоскор Александрийски9.

12. Към приемника на Флавиан, Анатолий (449-458) апелира еп. Евстатий Виритски от Антиохийската област, който спори с Фотий Тирски. Един събор в Анатолѝя решава делото в полза на Евстатий и недоволният Фотий апелира към Вселенския събор в Халкидон, където делото се решава в противоположна посока10.

Периодът от Халкидонския събор до османското иго (1453 г.)

При Анатолий Четвъртият вселенски Халкидонски събор приема следните канони: 9, 18 и прочутия 28, с които апелационното право на Константинополската катедра е утвърдено и формално, и то тъкмо в „общоимперско-вселенско” разбиране.

Това „общоимперско” право на апелация, което е било толкова неприятно на Рим, е логичен завършек на системата на административно-законодателно-съдебно обединение на цялото църковно управление, към което се е стремяла императорската власт в Константинопол. Начело на всичко е императорът. От лявата му страна са префектът на претория или викарий, а от дясната – столичният архиепископ – и двамата със съдебно-апелационни привилегии, разпростиращи се над цялата империя = вселена = οκουμένη.

След Халкидон привилегированото положение на Константинополския йерарх във Византийската имперска църква не събужда никакви съмнения и действа автоматично, междувременно подсилено с все по-нови законодателни формули. В кодекса на имп. Юстиниан, например, Константинополската църква е наречена „глава на всички други църкви”, без нарочна двусмисленост по отношение на Римската църква. За този период външните граници на собствено Константинополска патриаршия се разширяват силно и надхвърлят обема и значението на всички останали автокефални катедри на гръцкия Изток. През 7 век, временно, на Константинопол са подчинени православните части на Арменската и Иверийската църкви. Започвайки от 7 век, но особено след 9 и 10 век, Константинопол мисионерски създава обширни нови църкви: Българска, Сръбска, Руска, Влашка. Това е цяла нова църковна „империя = οκουμένη = вселена”, докато в същото време катедрите на Александрия, Антиохия и Йерусалим вдовстват и намаляват все повече под игото на исляма и чуждите завоеватели.

В съответствие с това, с времето и привилегиите на Константинополския патриарх във византийското законодателство стават все по-определени и категорични. Епанагога на имп. Василий Македонец (886 г.) гласи: „Константинополският престол, украсяващ столицата, е признат за пръв в съборните постановления, следвайки които божествените закони повеляват възникнали несъгласия в другите катедри да се изпращат за сведение и да подлежат на съд от този престол. Всеки патриарх има грижа за всички митрополии и епископии, манастири и църкви, също и съда и разглеждането и решаването по делата им, но на предстоятеля на Константинопол е предоставено правото и в пределите на другите катедри… да разглежда и да изправя възникващите там несъгласия”. С крайна категоричност това административно-съдебно право на Константинополския патриарх разкриват коментаторите на каноните Аристин, Зонара, Валсамон и Властар. В своята Синтагма (6, 429) последният пише: „На предстоятеля на Константинопол принадлежи правото да наблюдава за възникващите в пределите на другите престоли несъгласия, да ги изправя и да произнася окончателния съд – πέρας πιτιθέναι τος κρίσεσιν11.

Да преминем обаче към изброяване на отделните апелационни казуси.

13. При патр. Анатолий започва вековният монофизитски разкол в Египет. На Константинополската катедра се налага да е съдия на Александрийската. Православните александрийски клирици, следвайки православния еп. Протерий, се обръщат с жалба към императора срещу завзелия катедрата монофизит Тимотей Елур. Делото имп. Лъв I предава за съдебно разглеждане на Анатолий с неговия синод. Съборът от 458 г. осъжда Тимотей12.

14. Приемникът на Анатолий Генадий продължава да регулира живота на Александрийската църква и успява да издейства ново заточение на Тимотей и избиране в Александрия на православния Тимотей Салофакиол13.

15. Монофизитските смутове в Антиохия подбуждат угнетявания там архиеп. Мартирий да се обърне към Константинополския патр. Генадий (458-471). Генадий се застъпва за Мартирий пред имп. Лъв I и онзи получава императорски пълномощия против своя конкурент Петър Гнафевс. Но Петър Гнафевс се ползва с тайната протекция на императорския наместник Зинон. Тогава Мартирий, чувствайки се предаден, с негодувание и презрение оставя катедрата в ръцете на интригантите. Генадий обаче настоява имп. Лъв все пак да прогони Петър Гнафевс и го сменя на катедрата с православния Юлиан14.

16. Акакий Константинополски (471-479) е наричан от епископите в Асийския диоцез „светейши и най-благочестив патриарх на светата Църква в царстващия град Константинопол, новия Рим”. Прочутият Ле Киен (Oriens Christianus, t. 1, р. 62) казва: „Акакий е бил първият от всички, който наистина (vеrе еt рrорrіе) и в собствен смисъл e установил (constituerit) Константинополската патриаршия със съдействието на светската власт на имп. Зинон”. Благодарение на вековния догматически смут, Константинополските епископи стават действително патриарси на цялата Източна църква, защото борбата се решава властно в столицата на имперската политика при участието на Константинополските патриарси в нея.

В годините на колебание на трона на имп. Зинон, като поставен от монофизитската партия Петър Гнафевс отново завзема Антиохийската катедра, но с връщането на Зинон на трона е свален от Антиохийския събор и сменен с православния Стефан II. След като получава известителна грамота от Стефан, патр. Акакий на своя σύνοδος νδημοσα от 478 г. утвърждава решенията на Антиохийския събор.

Скоро имп. Зинон даже отнема на антиохийците правото да избират първойерарх и заповядва на Акакий да постави за антиохийски архиепископ Каландион.

Акакий не утвърждава избрания от александрийските епископи Йоан Талайя и качва на престола в Александрия Петър Монг, с когото се и договаря за приемането на прословутия Енотикон (482 г.)15.

17. При имп. Анастасий (491-518) и патр. Македоний II (496-511) в Константинопол пристигат с жалба срещу Йерусалимския патр. Илия монофизитстващи монаси от Маюмския манастир, начело с известния Севир. Апелационната инстанция тук се разбира свързано: императорска и патриаршеска. Сложната интрига довежда дори до свалянето на патр. Македоний, а Севир заема катедрата на Антиохия. Всичко обаче се променя със смъртта на монофизитстващия имп. Анастасий.

18. Имп. Юстин I (518-527) рязко променя политиката. Патр. Йоан II (518-520) анатемосва Севир, императорът го прогонва, а на неговото място в Антиохия еднолично Константинополският патр. Епифаний поставя назначения от Константинопол Павел16.

19. При Юстиниан Велики (527-563) и патр. Мина (536-552) Александрийският папа Теодосий (умерен монофизит) пристига в Константинопол, за да се оплаква от крайните монофизи в Александрия, т. нар. „гайянисти”. Там обаче самият той е обвинен от събора на патр. Мина и лишен от катедра. На негово място на александрийската катедра Мина, с участието на апокрисариите на Рим и Антиохия, поставя Павел – от Тавениските монаси. Със също толкова властно решение през 572 г. Константинополският патр. Йоан III Схоластик поставя Александрийския еп. Йоан IV и сваля от катедрата Антиохийския архиеп. Анастасий, като го сменя с Григорий17.

20. Този Григорий при Константинополския патр. Йоан IV Постник (582-595) отива в Константинопол, за да се оправдава по обвинения в престъпление. Патриархът не го приема в общение, въпреки силната протекция на двореца и го съди на своя събор18.

С настъпването през втората четвърт на 7 век на властта на исляма в териториите на Йерусалимска, Антиохийска и Александрийска патриаршии, в арабските халифати, вън от Византийската империя, те заживяват живот, който е фактически по-независим от Константинопол, но от друга страна, така се смаляват и отслабват, че впоследствие, когато временно или задълго се обединяват с Константинопол (чрез обратно завоюване, властта на кръстоносците и, накрая – на османците), столичното, имперско първенство на Константинополската патриаршия над тях се разкрива като все по-видимо.

Още от времето на превземането на Антиохия от персите в 611 г. патриарсите на този град живеят и са избирани в Константинопол, като бежанци. Затова, например, Антиохийският патр. Макарий, участвал на Шестия вселенски събор в Константинопол, през 690 г., е осъден за монотелитство, а на негово място Константинополският патр. Георгий поставя Теофан от Сицилийските монаси. Едва през 742 г. арабите позволяват в Антиохия да има православен патриарх. Когато при Никофор Фока в 970 г. Антиохия отново е присъединена към империята, нейните патриарси отново са неизменно избирани и хиротоносвани в Константинопол. По договора с кръстоносците (с Боемунд, превзел в 1098 г. Антиохия), имп. Алексий Комнин постановява всички антиохийски епископи да се избират от клира на Константинополската църква и да се хиротонисват от Константинополския патриарх. Това договорено положение се потвърждава и занапред. Антиохийските патриарси живеят около Константинополската катедра, като титуларни епископи, чак до 1263 г., когато османците отнемат от кръстоносците Антиохия и позволяват на православните патриарси да се върнат на своята катедра.

Същото цялостно смаляване, в сравнение с Константинополската катедра, става и с Йерусалимската патриаршия, която първоначално в 638 г. е превзета от арабите, а след това те са прогонени в 1099 г. от кръстоносците. До връщането на властта на мамелюците над Йерусалим (1186 г.) Йерусалимските патриарси, както и Антиохийските, живеят в двореца на Константинополския патриарх и са избирани и ръкополагани от него. По онова време всъщност няма други православни автокефални църкви, които да са извън властта на Константинополската патриаршия, освен малката Александрия. Затова и не е могло да има случаи на „външна” апелация, а всичко е ставало „вътре”, с фактическата съдебна компетенция на Константинополската катедра и като нейно вътрешно дело.

За това време привилегированото положение на Константинополска патриаршия в целия Изток, аналогично на папата на Запад, е нееднократно потвърждавано от съборите и не веднъж, макар и с неудоволствие и някак насила, се признава и от Рим.

Трулският събор от 692 г. „определя”, Константинополският престол да има равни преимущества (τν σων πολαύειν πρεσβειν) с престола на древния Рим и, като такъв, да се възвеличава в църковните дела, бидейки втори след него (δευτερον μετ κείνον πάρχοντα). В какво са смисълът и съдържанието на тези „равни преимущества” по отношение на Изтока става ясно от Правило 1 на Десетия поместен събор в храма „Св. Софѝя” (879 г.), където пастирските разпоредби на папата на Запада Йоан VIII се признават за действени за патриарха на целия Изток Фотий и обратно. И на Римския престол се забранява да прави нововъведения в своите преимущества, т. е. да надхвърля тази диархия в Църквата, това раздвоение на висшата власт между двамата старши йерарси. Папите, разбира се, не признават това равенство, под което са се подписали техните легати, защото претендират за единодържавен абсолютизъм. Но предишните дохалкидонски възражения против второто място на Константинополската катедра и привилегировано място в църковната система са изоставени завинаги.

Последен опит за мирно договаряне на диархията във Вселенската църква между папата и патриарха – и двамата с титлите „вселенски”, прави през 1024 г. имп. Василий II Българоубиец, при патр. Евстатий, и папа Йоан XIX е склонен да подпише договор, но клюнийските идеолози на латинството, „повече паписти от папата”, не му позволяват.

Когато пък през 1204 г. кръстоносците превземат Константинопол и създават там латинска патриаршия, папите забравят за старата съпротива на Втория Рим и за привилегиите на Константинополската катедра и, като се позовават на безспорния факт от историята и каноничното право, утвърждават това привилегировано положение за своя латински двойник на Константинополския патриарх – с тържествено съборно правило на Четвъртия Латерански (Единадесети вселенски) събор от 1215 г.: „Възобновявайки древните преимущества на патриаршеските катедри, определяме, че след Римската църква – Константинополската заема първо, Александрийската второ, Антиохийската трето, а Йерусалимската четвърто място, със запазване на присъщото на всяка от тях достойнство”. Следователно и с титула „вселенски” за Константинополския патриарх. Тази титла и тези привилегии без възражения са подписани от папите и на Лионския събор от 1274 г. и на Флорентийския от 1439 г.

От османското иго до наши дни

Гръцкото средновековие (1054-1453) е бедно на примери за интересуващите ни апелационни казуси, тъй като тогава Константинополската патриаршия е поглъщала, строго погледнато, цялата Източна църква. Всички безбройни апелации от онзи период носят характер на обичайни вътрешно-патриаршески съдебни актове. С такива е пълна и цялата история на древната Руска църква.

Поводи за апелация отвън, от други независими от Константинопол автокефални църкви, се появяват в поствизантийската епоха, по времето на вече новото обединяване на източните църкви под скръбното османско иго (1453 г.). От друга страна обаче това е и епоха на постепенно освобождаване на народите от османската неволя и заедно с това от църковната зависимост на православните народи от гърците. Този исторически развой вече напълно изключва желанието на останалите източни църкви – в голямата си част другоезични – да прибягват с предишната синовна доверчивост към патриарсите на гърците. Така само по себе си писаното право остарява в процеса на живота и започва да се прилага сравнително рядко на практика, без да престава да е канонически безспорно.

Общоизвестно е държавно-правното положение на Константинополския патриарх в старата Османска империя от момента на падането на гръцката държава. От 1453 г. патриархът е поставен на мястото на изчезналия гръцки император с правата и титлите на „милет-баши” на целия „рум-милет”, т. е. народен глава на цялата гръцка нация, разбирана като съвкупност от всички православни народи, със задължението да съди и ръководи тази общност по християнския закон, като отговорен за нейната политическа лоялност. Този „етнарх и василевс”, като подсъден единствено лично на султана, заема неизмеримо по-високо място от другите патриарси в новата държава. Това се изявява в 1517 г., когато османците отвоюват от арабите Египет, Сирия и Палестина и трите други патриаршии са присъединени в едната държава – като части на единия „рум-милет” на християнската нация. В качеството си на „милет-баши” Константинополският патриарх получава от Високата порта преки пълномощия да бъде национален глава на останалите патриаршии и посредник между тях и правителството при избора на патриарсите им, утвърждаването им с берати и по всички дела, изискващи разрешение и укази от властта – чак до правото някой от тях да отиде в Константинопол. На основата на това държавно надмощие на Константинопол започва нов период на сякаш поглъщане на останалите патриаршии от столичната19. Особено известен е системният опит на изпъкващия през 18 век Константинополски патр. Самуил (1763-1774), да въведе – поне в гръцкия Изток – централизирано църковно единодържавие. Той закрива старата Сръбска Печка патриаршия (1766 г.), лишава от автокефалия Охрид (1767 г.) и сам избира и поставя патриарсите на Антиохия и Александрия (1766 г.). Опитите в тази посока продължават и през 19 век.

Александрийската патриаршия

Със завоюването на Египет от Османската империя през 1517 г. александрийските патриарси стават зависими от правителството в Константинопол чрез посредничеството на Константинополските патриарси и в по-голямата си част живеят в Константинопол. Към края на 18 век Константинополските патриарси даже не поставят патриарси в Александрия, а пращат в Кайро обикновени архимандрити – да управляват тамошните вече съвсем ограничени църковни дела. През 19 век александрийските патриарси отново са избирани измежду Константинополските фанариоти. Но гърците и арабите в Египет са се дразнели от това принизяване на тяхната катедра и, ползвайки се от личната слава и значение на тогавашния хедив на Египет Мехмед-Али, водят борба с надмощието на Константинопол. Патр. Йеротей I (1825-1845) – сам той поставеник на Константинопол – определя за свой приемник сътрудника си архимандрит със същото име – Йеротей. А Константинопол поставя в Александрия Артемий. Александрийската църква обаче го бойкотира и две години по-късно Артемий се отказва. Тогава александрийците избират гореспоменатия Йеротей II (1847-1857).

21. След смъртта му александрийците се смиряват и молят Вселенския патриарх да им назначи приемник на Йеротей. От Константинопол е назначен бившият Солунски митр. Калиник20.

22. Александрийците обаче са недоволни от управлението на Калиник (1858-1861), принуждават го да се откаже от престола, а когато неговият помощник, архим. Евгений (Данкос), самочинно завзема властта, те отново молят Константинополската катедра да премахне тази съблазън и да им даде нов патриарх. Константинопол определя бившия Кизикски митр. Яков.

23. Този патр. Яков II (1861-1865) настройва срещу себе си някои енории и отива да търси помощ в Константинопол, но по пътя натам умира (1865 г.)21.

24. Започналите дългогодишни раздори в Александрийската църква продължават да дават поводи за нови и нови апелации към авторитета на Константинопол. Така например, против избирането за патриарх на Тиваидския митр. Никанор (1866-1867) се надига движение, оглавявано от споменатия архим. Евгений (Данкос), който успява да издейства от Константинопол да го назначи за „управляващ делата” (епитроп) към митр. Никанор и бъдещ негов приемник – местоблюстител (τοποτηρητής). Партията на Никанор обаче не го приема и избира за епитроп атонския монах Нил, поставяйки го на катедрата на Пентапол. Против това обаче е патр. Григорий VI Константинополски.

Александрийците също упорстват. Споровете и разделенията продължават. Египетското правителство се обръща към Високата порта и султанът заповядва на Константинополския патриарх да назначи свои кандидат. Така с властта на Вселенския престол спорът е приключен. На Александрийската катедра е поставен изтъкнат йерарх, който преди това е заемал Константинополската катедра, Софроний IV (1870-1899)22.

Антиохийската патриаршия

В османския период (от 16 век нататък) тук се запазва обичаят за местно избиране на патриарсите и то именно от арабски клирици, но волята на църковния Константинопол е била винаги, така да се каже, на границата на намесата. Известният патр. Макарий (1648-1672), участник в съда над Московския патр. Никон, оставя за свой приемник младия, 20-годишен свой племенник Кирил. Като разбира това, Синодът на Константинополския патриарх на свой ред поставя в Антиохия друг патриарх – Неофит.

25. Тогава Кирил тръгва да се обяснява пред Константинополския синод. Неговата лична апелация има успех. Той е признат в своя сан, но и Неофит остава заедно с него със званието Антиохийски патриарх. Разбира се, това поражда по-нататъшни спорове и послужва за съблазън към нови опити за двувластие.

26. Клириците на митрополията в Алепо пожелават да имат за епископ монаха Атанасий, когото патр. Кирил отхвърля. Тогава те подават апелация към Вселенския патриарх и той поставя за митрополит Атанасий, а Кирил низвергва. Така патриархът се въвлича в много скръбни и вредни разпри, използвани от латинската пропаганда за успеха на т. нар. Сирийска уния…

27. Смутовете продължават. Местният летописец съобщава: „Алепинците, поради злост и упорство, въстанаха срещу Антиохийския патр. Силвестър (1724-1766) и като похарчиха много пари, подадоха жалба против него във Високата порта, и затова се и освободиха от подчинение към него”. Такава жалба е била равносилна на апелация към Вселенския патриарх, защото по принадлежност делото постъпва в Константинополска патриаршия и нейния синод. Затова летописецът добавя: „това се случи чрез Паисий, Константинополския патриарх, и Хрисант, Йерусалимския патриарх, който не обичаше Силвестър”.

След смъртта на патр. Силвестър (1766 г.) Вселенският патр. Самуил – под предлог прекратяване на смутовете и без да пита антиохийското паство – им изпраща готов патриарх от Константинопол – Филимон. Филимон е арабин. Веднага обаче след неговата смърт, през 1767 г. патр. Самуил изпраща в Дамаск нов патриарх, вече от гърците – Даниил. И оттогава, чак до края на 19 век, гърците заемат Антиохийската катедра, а до средата на 19 век патриарсите се избират от Константинопол.

28. Така, още в 1850 г., след смъртта на патр. Методий формулата за обръщане на Антиохийския клир към Вселенския патриарх е гласила, че те „умоляват Синода на Константинополския патриарх” да им назначи патриарх от столичните клирици23.

Скоро след това обаче започва националната арабска борба за овладяване на всички катедри, която завършва с победа на арабите през 1899 г. с избирането и утвърждаването за патриарх на Антиохия на арабина Мелетий (Думани).

Последният Антиохийски патриарх от гърците, Спиридон (1891-1897), е низложен от събора на антиохийския арабски епископат заради недостатъчно усърдие в делото за развиване на просветата между арабите. Той подава апелация към Константинополския престол и в продължение на две години Константинопол неуспешно се бори за остарялата привилегия на гърците24.

29. Йерусалимската патриаршия

С установяването на османската власт в Палестина завършва и самостоятелното избиране на Йерусалимски патриарси от средите на арабите. След смъртта на арабина патр. Доротей (1534 г.) Константинопол издига на катедрата гърка Герман, а скоро след това те започват да се избират само от гърците, да се ръкополагат и дори постоянно да живеят в Константинопол, така че в продължение на двеста години Йерусалим рядко вижда своите владици. Йерусалимското подворие в столицата на Османската империя става тяхна резиденция, а самите те се превръщат в членове на Синода при Вселенския патриарх. Не е чудно, че Константинополските патриарси правят опити да отменят и без това стеснените автокефални права на йерарсите на Йерусалим. Живеейки в Константинопол, те предварително избират своите приемници. Вселенският патр. Констанций I (1830-1834) е искал да ги лиши и от това. В 1845 г. патр. Герман IV поваря този опит. Под натиска на руската дипломация обаче опитът не успява – правото за избиране на патриарсите на място, в Йерусалим, започва да се спазва, а избраният тогава патр. Кирил II (1845-1872) възстановява нормалния живот на йерусалимските патриарси в техния катедрален град Йерусалим25.

30. При възникването на гръцко-българската схизма през 1872 г. патр. Кирил II се разминава с крайните елинисти. Тогава Божигробското братство, заедно с Вселенската патриаршия, го сваля от катедрата.

31. Симпатизиращата обаче на патр. Кирил арабска партия в Йерусалимската патриаршия не иска да приеме неговия приемник Прокопий (1873-1876) и засипва с апелации и османското правителство, и Вселенския патр. Йоаким II, и в крайна сметка успява да принуди Прокопий да слезе от престола26.

32. Съвременният ни патр. Дамян (1897-1931) в началото на управлението си, заради отстъпчивостта си пред арабите, беше низвергнат от катедрата от своя синод, а синодът писа на Вселенския синод и намери там подкрепа. Едва през 1909 г. Дамян беше признат от Константинопол и оттогава твърдо заема своето място.

33. Синайската архиепископия

Нейните игумени-архиепископи обикновено след избирането им от братството на манастира на Синайската планина, Раита и Джувания, са ръкополагани от патриарха на Йерусалим. Ето че обаче игуменът – архиеп. Кирил Византиос (1859-1867) не пожелава да има връзка с Йерусалимския патр. Кирил II и се обръща за хиротония към Константинополския патриарх. Когато пък го обвиняват в неправилно изразходване на манастирските средства, той се обръща за съд отново към Вселенския патриарх. За това пренебрежение към исконната връзка с Йерусалим патр. Кирил II осъжда и низвергва Кирил Византиос, но тогава той получава закрила от Вселенската катедра. Османското правителство обаче решава делото в полза на Йерусалимския патриарх и през 1867 г. в Йерусалим се провежда даже поместен събор, решил, че в случай на конфликт между автокефалните църкви единствен безпрекословен и висш съдия трябва да бъде вселенски събор28.

Поради неосъществимостта на чести вселенски събори това безспорно абстрактно правило не възпрепятства търсенето на апелация в ежедневната практика към най-близкия авторитет, който поради съвкупността на различни привилегии обикновено е Константинополската катедра.

Показателна е серията от казуси от последно време:

34. Кипърската църква, разтърсена от събитията на гръцкото въстание през 1933 г. срещу британската власт, се обърна за помощ към Константинопол и така Вселенският патриарх изпрати в Англия Илиополския митр. Генадий, за да ходатайства за кипърските йерарси.

35. Руската църква, в лицето на новоизбрания в 1918 г. патр. Тихон, като известява Вселенския патриарх за всички големи промени през последната година, се оплаква от незаконната форма на отделяне от нея на Грузинския екзархат и в началото получава одобрителен отговор и подкрепа от Константинопол.

36. Когато в 1922-1923 г. стана обновленческият разкол, и Патриаршеската църква, и обновленците еднакво апелираха към Константинополския патриарх.

37. Украинстващата йерархия в Съветска Русия също се опита да намери подкрепа в Константинопол.

За легализиране на каноничното си положение към Вселенския патриарх се обърнаха и следните новообразувани църкви:

38. Финландската.

39. Естонската.

40. Полската.

41. Чехословашката (на еп. Саватий)

42. От Константинополската патриаршия търсеше и получи признание за своята възстановена автокефалия и Грузинската патриаршия.

43. В настоящата 1936 г. и Латвийската църква получи свой епископ – чрез екзарха на Константинополския патриарх, Тиатирски митр. Герман.

Смятаме приведената серия от примери, която няма претенциите за изчерпателна пълнота, за достатъчна, за да признаем първенстващата роля на Константинополския патриарх в нашето източно православие – не само като археологически факт от миналото, но и като живо действено начало. Въпросът е само в правилното му тълкуване и приложение за преодоляване на ненормалната разединеност в отделните национални църкви.



Източник: Живо предание
Превод: Златина Иванова
Първоизточник: Карташев, А. Практика апелляционного права Константинопольских Патриархов, Варшава: „Синодальная типография” 1936; настоящият превод е извършен според текста, публикуван в Предание.ру (бел. прев.).


[1] Барсов, Т. В. Константинопольский Патриарх и его власть над Русской Церковью, СПБ. 1878; Гидулянов, П. В. Восточные Патриархи въ период первых четырех Вселенских Соборов, Ярославль 1908; Андреев, И. Д. Константинопольские Патриархи (от 451 до 846), Сергиев Посад 1895; Лебедев, А. П. История Грековосточной Церкви под властью турок, СПБ. 21904; Соколов, И. И. История Греческихъ Церквей в ХІХ в., СПб. 1901; Никодим (Милаш), еп. Правила Православной Церкви с толкованиями, т. 1-2, СПБ. 1911-1912; Лепорскій, П. И. История Фессалоникскаго Экзархата, СПБ. 1901; Соколов, И. И. Константинопольская Церковь в ХІХ в., СПб. 1904.
[2] Гидулянов, П. В. Цит. съч., с. 556-557; Никодим (Милаш), еп. Цит. съч., т. 1, с. 29; т. 2, с. 142-43.
[3] Гидулянов, П. В. Цит. съч., с. 567-596; Барсов, Т. В. Цит. съч., с. 41-43.
[4] Лепорский, П. И. Цит. съч., с. 79 сл.; Гидулянов, П. В. Цит. съч., с. 600-609; Барсов, Т. В. Цит. съч., с. 43-44.
[5] Барсов, Т. В. Цит. съч., с. 43.
[6] Барсов, Т. В. Цит. съч., с. 44; Гидулянов, П. В. Цит. съч, с. 157.
[7] Гидулянов, П. В. Цит. съч., с. 668-669; Барсовъ, Т. В. Цит. съч., с. 44-45.
[8] Гидулянов, П. В. Цит. съч., с. 735.
[9] Пак там, с. 678.
[10] Андреев, И. Д. Цит. съч., с. 213; Барсов, Т. В. Цит. съч., с. 55; Гидулянов, П. В. Цит. съч, с. 744.
[11] Никодим (Милаш), еп. Цит. съч., т. 1, с. 426; Барсов, Т. В. Цит. съч., с. 103-203.
[12] Андреев, И. Д. Цит. съч, с. 228-229.
[13] Пак там, с. 237-238.
[14] Пак там, с. 238-39; Барсов, Т. В. Цит. съч. с. 85-86.
[15] Барсов, Т. В. Цит. съч, с. 89-93.
[16] Пак там, с. 100.
[17] Пак там, с. 102.
[18] Андреев, И. Д. Цит. съч, с. 265 и 281; Барсов, Т. В. Цит. съч, с. 102.
[19] Соколов, И. И. Константинопольская Церковь…, с. 13-15; Лебедев, А. П. Цит. съч., с. 761-762; Барсов, Т. В. Цит. съч., с. 131, 189; Соколов, И. И. История…, с. 3-7.
[20] Соколов, И. И. История…, с. 223.
[21] Пак там, с. 224.
[22] Пак там с. 224-226.
[23] Лебедев, А. П. Цит. съч., с. 773-781.
[24] Соколов, И. И. История…, с. 224.
[25] Лебедев, А. П. Цит. съч, с. 781-786.
[26] Соколов, И. И. История…, с. 274-276.
[27] Пак там, с. 332-333.



Коментари