Разгласяване на греховете



Когато виждаме нещо лошо, нека го покриваме, а не да го разгласяме. Не е правилно да се оповестяват нравствените падения. Да предположим,  че на  пътя  има  една  нечистотия. Ако  оттам  мине  някой благоразумен човек, ще вземе една плоча и ще я покрие, за да не предизвиква отвращение у хората. А един неблагоразумен човек, вместо да я покрие, може да започне да я човърка и още повече да разпространи смрадта от нея. По същия начин, когато безразсъдно разгласяме чуждите грехове, причиняваме още по-голямо зло.

Господните слова: обади на църквата (Мат. 18:17) не са казани в смисъл, че всичко трябва да става известно, защото днес не всички са Църква. Църква са онези, които живеят така, както иска Христос, а не другите, които се борят срещу Църквата. В първите години на християнството, когато изповедта се извършвала пред всички членове на Църквата, тогава обади на църквата се е разбирало именно по този начин. Но в нашето време, когато рядко дори членовете на едно семейство имат един и същи духовник, нека не ни измамва лукавият с обади на църквата, защото, ако разгласим например едно нравствено падение, то става известно и на противниците на Църквата и така им даваме повод да започнат война срещу нея, с което вярата на немощните души бива разклатена.

Ако една майка има дъщеря, която е блудница, не я злепоставя и унижава пред другите, но прави всичко възможно да запази репутацията ѝ. Ще продаде имуществото си, ще отидат заедно в друг град, ще се постарае да я ожени, за да поправи предишния ѝ живот. Точно така постъпва и Църквата. Добрият Бог ни търпи с любов и не излага публично никого, въпреки че знае окаяното ни състояние, защото е сърцеведец. Също и светиите никога не излагат някой грешник пред другите хора, но с любов, духовно благородство и по таен начин помагат за поправяне на злото. А ние, въпреки че сме грешници, вършим обратното като лицемерци. Трябва да се стремим да не се съблазняваме лесно и да не си правим веднага изводи, че онова, което вършат другите, е лошо.

– Отче, споменахте за разгласяването на нравствените падения. А има ли грехове или болестни състояния, които в определени случаи трябва да станат знайни?

– Виж да ти кажа. Аз правя това с някои познати. Например виждам, че някой върши безчиние и съблазнява и другите. Казвам му веднъж, два пъти, пет, десет, трийсет пъти да се поправи, но той не се поправя. Обаче той няма право да продължава да безчинства след многократни напомняния, защото и други биват увличани да му подражават. Хората лесно подражават на лошото, а трудно – на доброто. Затова се принуждавам да предупредя и други, които виждат това безчиние, за да ги предпазя.

Тоест, когато казвам: “Не ми харесва това, което върши еди-кой си”, не го казвам, за да осъдя (вече съм го казал многократно и на самия него), а защото другите виждат този недостатък, повлияват се от него, подражават му и даже казват: “След като отец Паисий не му казва нищо, значи всичко е наред”. Ако не кажа, че това положение не ми харесва, създавам впечатлението, че го благославям и че ми харесва. Така се разрушава цялото, защото хората може да си помислят, че действията на онзи човек са правилни и сами да ги прилагат. И какво се получава? Мислят си, че не съм казал нищо на самия човек. Не знаят как ме е мъчил толкова време. А и дяволът внушава: “Няма нищо лошо в това. Ето виж, и онзи го прави, а старецът Паисий нищо не му казва”. Затова когато виждам, че някой продължава по обичая си да върши някое безчиние, въпреки че съм му казал да се поправи, в разговорите си с други хора, които го познават, казвам: “Не ми харесва онова, което върши еди-кой си”. По този начин предпазвам другите от увреждане. Това не е осъждане. Нека не смесваме нещата.

После някои идват и ме упрекват: “Защо си казал на другите? Това беше секретно”. Казвам му: “Какъв ти секрет? Казах ти хиляди пъти и не се поправи. Нямаш право да причиняваш вреда на другите, които ще си помислят, че нямам нищо против това положение на нещата”. Само това оставаше – да не го кажа на другите, след като им вреди! Особено когато идва някое дете от познато на мен семейство и виждам, че с действията си разрушава семейството, му казвам: “Ако не се поправиш, ще съобщя за това на майка ти. Нямаш право да идваш при мен и да ми разказваш за състоянието си, а после да продължаваш да си вееш байряка. Ще кажа на майка ти, за да запазя семейството ви”. Ако някой се кае, тогава добре. Но ако продължава същата тактика, тогава трябва да говоря, защото нося отговорност.


Източник: Свети Паисий Светогорец, ДУХОВНО ПРОБУЖДАНЕ, том II, Изд. “Св. вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон.