Отношение към църковни въпроси




– Отче, кое е правилното отношение, когато възникнат трудни църковни въпроси?

– Да бъдат избягвани крайностите. С крайности въпросите не се решават. Едно време бакалинът малко по малко слагаше с лопатката на кантара и така намираше точното тегло, и кантарът се уравновесяваше. Тоест нито слагаше много наведнъж, нито отнемаше много наведнъж. Двете крайности винаги измъчват Майката Църква. И тия, които се придържат към крайностите, също се измъчват, защото обикновено двата края са заострени и пробождат онези, които ги държат... Все едно единият край да бъде държан от някой бесноват, изпаднал в духовно безочие (презиращ и пренебрегващ всичко), а другият край да бъде държан от луд, който има безумна ревност и сляпо тесногръдие. Иначе казано, един духовно безочлив и един зилот със сляпа ревност никога не стигат до съгласие, но постоянно се заяждат и критикуват един друг, защото и двамата са лишени от Божията благодат. Тогава – да пази Бог! – може постоянно да се удрят двата края и „краят да не му се види”. Онези, които ще успеят да огънат тия две крайности, за да се свържат и съединят – да дойдат до единомислие, – ще бъдат увенчани от Христа с два неувяхващи венеца.

Нека сме внимателни, за да не предизвикваме спорни ситуации в Църквата, нито да преувеличаваме малките човешки нередности, които се случват, за да не правим злото още по-голямо за радост на лукавия. Който за някоя малка нередност изпада в силно вълнение и незабавно се спуска с гняв, уж да я поправи, прилича на слабоумен клисар, който вижда някоя свещ да капе и незабавно се спуска, уж, за да я оправи, но помита по пътя си богомолци и свещници и предизвиква по-голямо безредие по време на службата. За жалост в наши дни има мнозина, които разклащат и безпокоят Майката Църква. Онези от тях, които са образовани, са се хванали за догматите със собствения си разсъдък, а не с духа на светите Отци. Които пък са необразовани, захапват догматите със зъбите си, затова и скърцат със зъби, когато беседват върху църковни въпроси и по този начин се причинява по-голяма вреда на Църквата, отколкото от враговете на Православието. Добре би било реката да не е много буйна, защото повлича пънове, камъни, хора, но пък и не много спокойна, защото върху водата ѝ ще кацат комари...

От друга страна, съществуват някои, които се занимават с това да се критикуват един друг, а не с общото добро. Следят се един друг повече, отколкото самите себе си. Единият гледа какво ще каже или какво ще  напише  другия, за да може после безмилостно да го разкритикува, докато ако  сам  той  беше  казал или написал същите неща, би ги подкрепил с много свидетелства от Свещеното Писание и светите Отци. Вредата, която нанася такъв човек, е голяма, защото, от една страна онеправдава своя ближен, от друга страна го компрометира пред очите на вярващите. Много често при това разсажда неверие в душите на слабите понеже ги въвежда в съблазън. Тези, които оправдават своята злоба с критиката си към другите, а не към самите себе си, или дават публичност на църковните дела – даже и такива, за които не подобава да се говори – под претекста на евангелските думи “обади на Църквата” (Мат. 18:17), нека първо започват от своята малка църква, своето семейство или своето братство, и ако им се стори добро нещо, тогава нека осмеят и Майката Църква. Аз мисля, че добрите деца никога не обвиняват своята майка.

В Църквата има нужда от всекиго. Всички принасят своето служение в нея; и тия, които са с мек характер, и тия, които са със строг и суров. Както на човешкото тяло са необходими и сладкото, и киселото, дори и горчивите цикории, защото всяко от тях си има своите съставки и витамини, така и тялото на Църквата има нужда от всички без изключение. Единият допълва характера на другия и всички сме длъжни да понасяме не само духовния характер на другия, но дори и слабостите, които притежава като човек. За съжаление някои имат безумни претенции към другите. Искат от всички да имат еднакъв с техния духовен характер, а когато някой не е в съгласие с техния характер, т.е. или е малко снизходителен, или малко рязък, веднага си вадят заключението, че той не е духовен човек.


Източник: Свети Паисий Светогорец, С болка и любов за съвременния човек, том I, Изд. “Св. вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон.