Фундаментализмът: богословието в служба на психозата


Разширена версия на този очерк първоначално е била представена пред Международната конференция, посветена на темата „Православието и фундаментализмът“, организирана от Института за изследване на културата и християнството при Волоската академия за богословски изследвания с финансовата подкрепа на „Центъра за православни християнски изследвания“ към Фордъмския университет – 10-12 май 2018 г., Белград, Сърбия.

Академичната литература, свързана с религиозния фундаментализъм и психозата е обширна. От собствения си опит като клиничен психиатър и свещеник, аз вярвам, че в Православната църква ние забелязваме тази болест едновременно и на индивидуално, и на колективно равнище. За щастие, разрешението на тази духовна болест лежи в самото провъзгласяване на Въплъщението.

Парадоксално, но независимо от това, че религиозният фундаментализъм се явява фанатичен опонент на дисциплината на психологията, в действителност той е форма на психологизъм. Той оценява чрез обичая, а не чрез истината. Защото фундаментализмът, това е „фамилна идентичност“ в риск. Уплашен поради сложността на съвременния свят (разгърнал се вече до постмодерния хаос), той прибягва до опростенчески решения, тъй като не е в състояние да търпи съмнението, недоумението, съвместното съществуване. С други думи казано, фундаментализмът „замразява“ определени, собствени или външни елементи на традицията, за които вярва, че съдържат истината за Бога. Правейки това, фундаментализмът спира историята, без да съзнава, че постъпвайки така, той извършва тъкмо този грях, с който претендира, че се бори.

Религиозният фундаментализъм се ражда като противодействие на секуларизма, а следователно секуларизмът и фундаментализмът са огледални явления, които не могат да бъдат отделени едно от друго. Първото не устоява пред очарованието на секуларното, докато второто панически и ненавистно се бори с него. По два противоположни начина и двете тези явления са издигнали секуларното до положение на обсесия, а следователно и нито едно от тях не е свободно. Те си приличат едно на друго и затова са съперници.

Психологически, фундаменталисткото насилие (било то физическо, емоционално или духовно) свидетелства за несигурност. Фундаменталистът е несигурен в своята вяра и понякога раздвоен в желанията си. Свободата и радостта, наблюдавани при другите, могат да ускорят тревогата му, довеждайки го до завистта, а след това и до ненавистта. С две думи, фундаменталистът бива движен повече от страх, отколкото от любов. Неговата агресия представлява критичен въпрос на оцеляване, а не манифестация на храброст1. А следователно най-благородните елементи от неговата вяра не са били интернализирани по адекватен начин.

Така дълбоката, груба психическа агресивност търси легитимация, претендирайки че защитава „традицията“ – една защита, която произтича не от убеждение, а от страх. И това е страх, който може да се разгърне до истинска параноя, а именно – до болезнена подозрителност към несъществуващи врагове. Разбираме, че мотивацията за защита на традицията е много по-секуларна, отколкото фундаменталистът може да си представи.


Фундаментализмът не е способен да интерпретира свещените текстове, защото той подхожда към тях като към вкаменелости, отделяйки ги от онзи контекст, който им е дал живот. На неговия действителен дискурс не му достига капацитет за метафората, която от гледна точка на интерпретацията представлява средство от първа необходимост. От психоаналитична перспектива фундаментализмът (като колективна диагноза, а не като индивидуална) функционира в Църквата като психоза. Изпитваният от него недостиг на функцията на метафората прави неговия дискурс действителен тъкмо в психозата2. Сред най-важните аспекти на метафората са преводът и контекстуалното богословие, и затова фундаментализмът се бори едновременно и против превода на богослужебните текстове на обикновен език, и против интерпретирането на богословската традиция в контекст.

Другият начин, по който фундаментализмът конвергира с психозата е параноята, а именно – страхът, който отменя всеки диалог и всяко приемане. Обикновено този страх е или несъразмерен на заплахата, или въображаем – пред лицето на една несъществуваща заплаха. В действителност вътрешната агресивност е това, което бива обективирано като християнска дегизировка, когато грубите разрушителни сили на психиката мотивират сражаването против онова, което бива възприемано като враг3. Следователно, заплахата бива възприемана като идваща отвън, докато всъщност тя е една обективирана агресия.

Религиозният фундаментализъм е едновременно и симптом, и само-лечение – като превръща Църквата в психоза, той организира мисловните ѝ структури по такъв начин, че да намали психотичното безпокойство. По този начин той функционира едновременно и като еклисиологична болест, и като защитен механизъм против тази болест, с целта да бъде избегнато превръщането ѝ в нечия собствена диагноза. С други думи, тук става едно преместване от индивидуалното в посока на груповото: за да може да не изпада в психоза, фундаменталистът разболява Църквата!

И последно, но не на последно място: до каква степен е подхранван православният фундаментализъм от ширещия се консерватизъм и от вековния институционализъм на нашата църква? Благоприятства ли еклисиалният климат доброкачествените форми на страха от света да мутират в посока на злокачествеността на фундаментализма? Казано с други думи, нима ендемичните характеристики на Православната църква насърчават крайностите, вместо да ги възпират? Изброил няколко проблематични манталитета и нагласи към нашия еклисиален живот (сепаратизма, изолационизма, елино-центризма, неприязънта към Запада, авторитаризма, легализма, подозрителността), проф. Василис Сароглу се запитва дали пък не съществува и някаква пъпна връв, която да играе ролята на свръзка между фундаментализма и мейнстрийма на православния живот: „Странник или сродник е фундаментализмът по отношение на православното богословие?“4.

Ако нашата църква действително желае да намали и да обезоръжи православния фундаментализъм, тя ще трябва да образова своето паство относно пътищата, по които исторически Църквата се е откривала към света. Само тогава ние ще можем да унищожим психологическата и идеологическата матрица. Знаем, че нещата не се променят бързо, но една ясна стратегия, която е отворена към промени, по-гъвкава, с визия – по-широка от тази на национализма, със сигурност ще даде плодове. Подобен еволюционен възход означава, че нашият еклисиален живот (богослужение, проповеди, огласяване, духовно ръководство и църковна администрация) ще престане да индуцира защитни механизми и, на тяхно място, ще прегърне самата сърцевина на Въплъщението5.


Автор: проф. д-р протопрезвитер Василиос Термос
Превод: Борис Маринов
Източник: Двери БГ
Първоизточник: Thermos, V. Fundamentalism: „Theology in the Service of Psychosis“ – In: Public Orthodoxy.


[1] Hunter, J. D. „Fundamentalism in its global contours“ – In: The fundamentalist phenomenon, ed. by N. Cohen, „Eerdmans publ.“ 1990, p. 70.
[2] Powell, J., J. Gladson, R. Mayer „Psychotherapy with the fundamentalist client“ – In: Journal of Psychology and Theology, 19, 4, 1991, p. 344-353.
[3] Arbuckle, G. Refounding the Church, „Orbis books“ 1993, p. 53; Hunter, J. D. „Fundamentalism in its global contours“ – In: The fundamentalist phenomenon, ed. N. Cohen, „Eerdmans publ.“ 1990, p. 56-72.
[4] Σαρόγλου, Β. „Ορθόδοξη Θεολογία και φονταμενταλισμός: αντίπαλοι ή ομόαιμοι;“ – ΝέαΕυθύνη, 15, 2013, σ. 93.



Public Orthodoxy се стреми да насърчава обменянето на идеи, като подсигурява място за разнообразни гледни точки върху съвременни проблеми, свързани с православното християнство. Позициите, изразени в този очерк, са единствено на автора и не са на всяка цена представителни за възгледите на редакторите от „Център за православни християнски изследвания“.