Сегашното състояние на църквите


С какво да сравним сегашното състояние? Несъмнено, то прилича на морска битка, в която мъже войнолюбиви и привикнали към морските сражения, с раздразнение се спречкват заради стари обиди. Виж това изображение! Колко страшно се устремяват от двете страни корабите и, когато гневът достигне най-високата си степен, те започват битката! Ако можеш, си представи, че корабите се подмятат от силна буря и че бързата мъгла, разляла се от облаците, така е причернила всичко, че е невъзможно да различиш нито приятели, нито врагове и в смущението не се виждат знаците, които си подавате един друг. За да е още по-ясно подобието, да предположим още, че морето се издува; от самите си дълбини изпраща вълни нагоре, че от облаците се лее проливен дъжд, че е започнало страшно вълнение, породено от бурята и ветровете от всички страни се стремят към една точка и от това корабите с трясък се удрят и от бойния си ред понякога попадат под властта на неприятеля и в следствие на самата борба преминават под тяхна власт; а често се налага да заедно да отблъскват ударите на вятъра и да се съпротивляват на корабите на нападателите, и да се убиват един друг в метежното време, дошло и от завист към превъзходството на другите, и от желанието на всеки поотделно да вземе връх. Освен това си представи, че цялото море е огласено от някакви объркани и неразличими звуци - от свистящите ветрове, от взаимните удари на корабите, от шума на кипящите вълни, от виковете на сражаващите се, които с най-различни гласове изразяват страстите си, и от всичко това не се чува гласа нито на капитана, нито на кормчията, а всичко е само ужасен безпорядък и обърканост, и безмерността на бедствието, довело ги до отчаяние, ги кара да грешат в съвършено безстрашие. Прибави и някакво неизцелимо бесовство на честолюбието у онези, които са в корабите, което ги кара да не прекратяват споровете за първенството помежду си даже и когато корабът се устремява към дъното.

Премини сега от това изображение към самия първообраз на злото. Не ни ли се струваше преди, че арианското другомислие, отделило се от Божията Църква за единоборство с нея, само, със свои собствени сили, ни противостои в редовете на неприятелите ни? Но когато, след продължителни и жестоки спорове, те встъпиха с нас в открита борба, нашата битка прие най-различни образи и се разпадна на много части - затова и по общата вражда, и по личната подозрителност, във всички се посели непримирима ненавист. И това крушение пред Църквите не е ли по-свирепо от всяко морско вълнение? То помете всички граници, положени от Отците; разколеба всички основания и всички твърдини на догматите. Клати се и се тресе всичко, поставено на гнила основа. Нападайки се един друг, един друг се низвергваме. Който противникът не повали, го уязвява защитникът. Ако врагът е низвергнат и паднал, върху теб налита предишния ти защитник. Взаимното ни общение е дотогава, докогато заедно ненавиждаме противника. А само щом враговете си отидат, виждаме врагове един в другиго. Отгоре на всичко, кой ще изчисли множеството корабокрушения? Едни потъват от вражеско нападение, други - от тайната зла умисъл на съратниците си, трети - от некадърността на управниците си. На едно място Църквите с всичките си членове претърпяват повреди, ударили се като в подводни камъни на еретическата хитрост, а други, доскоро врагове на спасителните страдания, хващат кормилото и се провалят. А объркването, което предизвиква княза на мира сего не е ли по-силно от всяка буря и не отклонява ли от правия път цели народи? [Наистина някакво плачевно и тъжно помрачение е обхванало Църквите след като бяха изпратени на заточение светилата на света, поставени от Бога да просвещават душите на хората.] А непомерното съревнование един срещу друг прави хората безчувствени, когато страхът от всеобщото разрушение е близък. Защото личната неприязън е по-силна от общата и народна война, когато пред общата полза се предпочита славата да победиш врага и истинското упоение от честолюбието е по-скъпо от всяка друга награда. Затова и всички, кой както може, вдигат убийствена ръка един на друг. А някакъв груб ропот на хора, дошли до сблъсък поради охота към споровете, и неясен вик, и неразличими звуци на незамлъкващата мълва изпълниха почти цялата Църква, като ту прибавят, ту отнемат, извращавайки правилния благочестив догмат. Едни се увличат от иудейството чрез сливането на Лицата, други в езичеството чрез противоположността на Естествата. Боговдъхновеното Писание не е достатъчно за тяхното сближаване, апостолските предания не решават взаимните им условия за примирение. Един е пределът на дружбата - да говорим в угода един на друг и един е предлогът за вражда - да не се съгласим в мненията си. А сходството в заблудите е по-вярно от всички клетви при участието в раздорите. Всеки се има за богослов, макар и хиляди петна да му лежат на душата. Затова тези "новатори" си имат мнозина помощници при създаването на метежи. Затова и в Църквите получават високи постове самодоволни и низки търсачи, отхвърлили домостроителството на Светия Дух. И така евангелските наредби с безчинство са сведени до пълна бъркотия; оттам и неописуемата блъсканица около председателските места, където всеки честолюбец със сила принуждава другите да му дадат първенството. А от такава любов към началничеството върху хората се изсипва страшно безначалие от което увещанията на началниците са станали съвършено бездействени и напразни; всеки в невежата си надменност разсъждава, че трябва не толкова да слуша някой друг, колкото сам да началства над останалите.

Досега смятах, че по-полезно от думите е мълчанието, защото човешкият глас не може и да се чуе сред такова бръщолевене. Ако е справедливо казаното от Еклесиаста, че "словата на мъдреца се слушат в покой" (Екл. 9:17), то при сегашното положение на нещата би било неприлично това да се каже за тези хора. Спира ме и това изречение на пророка: "гледай в такова време да мълчиш, защото времето е лукаво" (Ам. 5:13). Сега едни подлагат крак, дурги ругаят падналите, а трети ръкопляскат; и няма човек, който от състрадание да подаде ръка на подхлъзналия се, макар че по ветхозаветния закон няма да се избави от осъждение дори онзи, който отмине, като види "осела на врага си паднал под бреме" (Изх. 23:5). Това днес не се прави. Защо? Защото във всички е охладняла любовта, изчезнало е братското единодушие и думата "единомислие" е станала непозната; престанали са дружеските увещания, никъде няма християнско милосърдие, никъде няма сълза на състрадание. Няма кой да подкрепи немощния във вярата, а напротив - такава взаимна ненавист се е разгоряла между сънародници, че всеки се радва от падението на ближния си повече от собствените си добри дела. Както по време на епидемия и тези, които най-щателно пазят здравето си, заболяват заедно с останалите, заразявайки се от едното само общуване с болните, така и сега всички сме станали еднакви - завзелата душите ни страст към споровете ни увлича всички в едно лошо състезание. Затова и имаме толкова много неумолими и жестоки ценители на неудачите, непризнателни и неприязнени съдители на успехите и злото сякаш се е вкоренило така, че сме станали по-неразумни от безсловесните животни, защото те, когато са от една порода, живеят в едно стадо, а ние водим жестока война с домашните си.

За всичко това трябваше да се мълчи, но към друго ни влечеше любовта, която "не търси своето си" (1 Кор. 13:5) и обича да преодолява всички затруднения на времето и обстоятелствата. Вавилонските отроци също ни научиха да изпълняваме задълженията си, даже и никой да не го е грижа за благочестието. Те и сред пламъците славеха с песни Бога, без да мислят за множеството, отклонило се от истината, а щастливи един за друг, когато са били само трима. Затова и облакът от врагове не ни приведе в бездействие, а като възложихме упованието си на помощта на Духа, със всяко дръзновение възвестяваме истината. В противен случай, всичко би било много по-трагично, когато хулителите на Духа с такова спокойствие нападат благочестивото учение, ние, имайки такъв застъпник и защитник, да не послужим на учението, което от преданието на Отците в непрекъсната памет е запазено до наши дни. Но най-много възбудиха нашата ревност пламенността на твоята нелицемерна любов, непоколебимостта и спокойствието на нрава ти, които гарантират, че казаното от мен няма да се разгласи на мнозина, не защото е недостойно за разгласа, а за да не се хвърлят бисери на свинете. И това ми стига.

А за теб, ако ти е достатъчно казаното, нека тук сложа края. А ако ти се стори недостатъчно, няма да ти завидя, когато в люботрудно изследване продължиш по-нататък в умножаването на знанието чрез любознателни въпроси. Защото Господ, или чрез нас, или чрез други, ще изпълни недостигащото по мярата на знанието, каквото достойно ни съобщава Духът.

Автор: св. Василий Велики
Превод от руски: Пламен Сивов. 
Преводът е по изданието "Творения иже во святых отца нашего Василiя Великаго, архиепископа Кесарiи Каппадокiйскiя", Часть IV, изд. "Паломник", Москва 1993.