Четири лекарства за болестта „обида“


И така, от примера на Господ Иисус Христос ние виждаме, че неговите ученици нямат право на обида. И истинското достойнство на християнската личност, което е в Христовия образ, никак не намалява, ако ние не извикаме човека на дуел, не плюем след него и не изискваме сатисфакция (удовлетворение).

Лесно е да се каже, разбира се. Но как реално да настройваме своите мисли, своята душа, своето сърце, така че, тази отвратителна жаба да не скочи върху сърцето ни и да не почне да ни задушава?

Мисля, че лекарството се крие в правилния възглед за самия себе си.

Кой си ти, човече?

Какво си?

Ако аз помня, че от всички грешници, заради които Бог е дошъл на земята, първият съм аз, ако не забравям, че грехът е обхванал и душата и тялото ми, постоянно се убеждавам в моята вътрешна неправота пред лицето на Истинния Жив Бог.

Ако аз всеки ден, макар и неволно падам, но ставам и вътрешно се моля: „Господи прости! Господи помилуй! Господи очисти! Господи, дай ми сили да Ти бъда верен и в голямото и в малкото!“

Ако християнинът се грижи за правилната нагласа на своето сърце, то макар и без да иска, малко по малко ще възраства в смирено самосъзнание, в усещане за своята греховност, негодност, слабост, но заедно с това и в дръзновено упование на Господа Бога, Който не оставя плачещите и каещите се Свои раби и приятели без помощ и им помага да се изправят и да намерят духовно-нравствен център на битието си.

И така, първото лекарство против споменатата от нас зараза, това е верният възглед за самия себе си. Умей да виждаш себе си последен сред хората с които общуваш. Считай себе си не за господар на положението, а за слуга, дори да си началник. Ти си длъжен на всички, защото ап. Павел казва: „не дължите никому нищо, освен взаимна любов“.

И така, гледайки на себе си като на последен – последните ще бъдат първи!

Ти, общувайки с хората, малко по малко ще се научиш да виждаш техните силни страни, светли нравствени качества, преимуществата им, отличаващи ги от теб и по такъв начин ще бъдеш мъдрец, който в отношенията си с всеки човек получава по капка, по зрънце нравствена полза.

Понеже можеш да се учиш от живота и от хората, тъкмо като не повтаряш техните грешки, като се оттласкваш от техните недостатъци, разпознавайки съответните коренчета на самолюбието, на гордостта в самия себе си.

Второто лекарство е самоукоряването.

Ние вече казахме за тази кратка молитва: „Господи помилуй!“

Научи се във всяко неприятно за теб обстоятелство да казваш: „Боже, милостив бъди към мен, грешния! Господи, аз съм виновен.“

Ако хората, общувайки с мен, губят спокойствие, карат се, ако те са недоброжелателно настроени към мен, навярно гнездото на червеите е в мен, моята работа не е чиста.

Господи, прости ми, а тях смекчи, просвети, дарувай им Твоя мир!

Третото: Знай, че ближните са твоите лекари.

Ако ти беше светец, ако ти беше ангел, който не се нуждае от изправяне, то тогава никой нямаше да кръстосва копие с теб.

Но щом имаш недоброжелатели, завистници, опоненти – знай, че Бог допуска, за да си спомниш греховете на младостта, за които не си се покаял. Или да видиш своята гордост, която удобно съжителства с положителни нравствени качества: изпълнителност, точност, коректност – и по такъв начин да видиш в тези хора лекари, които ти поднасят горчиво, но много полезно лекарство.

И накрая последно: нека виждаме, скъпи приятели, в нашия живот Божията десница, мъдрия насочващ Божий пръст.

Няма нищо случайно. Трябва винаги в житейските конфликти и неприятности да се издигаме на височината на птичия полет и да гледаме на случващото се отвисоко.

Само Господ Бог ни ръководи по пътищата на спасението, давайки ни радости, допускайки огорчения, та получавайки безчислени житейски уроци, да закаляваме нашия дух и да придобиваме тази невъзмутимост, спокойствие, доброжелателност, всеопрощение и любов, които са набор от качества на истинския християнин.

Автор: прот. Артемий Владимиров