Блудният старец


В една от най-хубавите истории на Лавсаика се описва животът на монах, който, след като напуснал манастира, работил като товарач на пристанището в Александрия. И както на всяко пристанище, и тук не липсвали блудници. „Монахът” работил цял ден, а вечер изразходвал всичко, което придобивал, „откупувайки” компанията на една блудница за цяла нощ.

Той бил срамът на християните в града, бил скандалът на Църквата. Годините минавали и въпреки молбите и увещанията, продължавал своя греховен живот. Един ден, както ще стане с всички нас, смъртта дошла като избавление, като лекарство, което да го спаси от греховете, които не престанал да върши дори малко преди да умре. Но как да го оставят без погребение, бидейки християнин? Свещениците от града го взели, за да го погребат и заедно с него да заровят скандала. Новина се разчула: „старият блуден” монах умрял. Но кой би отишъл в храма да се сбогува с него?
 
На погребението храмът се изпълнил с жени, които живели в Александрия, честни жени, християнки, които дошли да се сбогуват с него, но не като с един който и да е мъртвец, а като със светец! Някой разпознал в лицето на една от тях блудница, която отдавна не бил виждал на пристанището… но не била както я помнел. Някои други просто му припомняли нещо далечно.
 
Тогава градът научил, че „старият блуден” монах бил един светец, който с припечелените пари откупувал една нощ без грях, откупувал „правото” върху тяхното тяло, за да спечели душите им. Тогава градът научил, че този, който смятал за „скандал”, бил чистотата, нелукавата любов, себеотрeчението, човекът, Божието слово, молитвата и обожението. Защото Христовият човек не бива съден в течение на неговия живот, а в неговия край. Защото, дори когато той самият живее „както трябва”, трябва да свидетелства, трябва да преживее свидетелството и мъчението. В крайна сметка кой е скандалът, другият или аз? Да не би аз да съм този, който поставям на другия маската, с която ми подхожда да го гледам? Да не би защото се страхувам да не се открие моята маска? И в крайна сметка какво правим със скандала, кой го понася, кой ще „спаси” скандала? Въпросът е съществен, защото скандалът на другия има една фундаментална функция: изпълва нашите празноти, празнотите на нашия егоизъм. Лесно е да обвиним, лесно е да громим, но е трудно да кажем добрата дума, да поработим за общото добро! Днес живеем много интензивно качествената загуба на вътрешните критерии на едно общество, което не „общува”, а само „предава” своите празноти. „Реалният живот” не е нашият, а този на другия. При това сме длъжни да потърсим нашия собствен живот, защото на крайния Съд нашата книга, книгата на живота ни, ще бъде празна.
 
Автор: Йоанис Панайотопулос, лектор в Атинския богословски факултет
Източник: Православен свят