Какво е щастие


Хората си пожелават един на друг щастие по различни поводи, например на Нова година, но какво е щастие? Как може да го определим?
Модерната концепция за човешко щастие не се е променила много от древните времена, т.е. щастие е когато аз придобивам повече материални блага от другите хора, а нещастие е когато други отнемат моя собственост от мен.

Дори ако оставим настрана морала на тази концепция, тя все пак е опорочена по своята същност, защото без значение колко имущество, власт, обществено признание и удоволствия ние натрупваме, това няма да ни донесе щастие. Материалните придобивки не могат да донесат истинско щастие, а само умора и отегчение от живота, след което човек е победен от депресия, дори повече от преди.

Интересно е да се отбележи, че думата „щастие“ – „tikhi“, на старогръцки, се появява много рядко в Свещеното Писание, и нито веднъж в Новия завет. Терминът е твърде широк и е неточен. Сам по себе си той няма никакво значение. Вместо това, Писанията използват друг по-ясен и конкретен термин – „радост“ („khara“ на старогръцки), който е един от компонентите на щастието.

Христос казва следното за радостта: „… за да пребъде Моята радост във вас, и радостта ви да бъде пълна.“ Той също така показва откъде произлиза тази радост: „Ако спазите Моите заповеди, ще пребъдете в любовта Ми, както и Аз спазих заповедите на Отца Си, и пребъдвам в любовта Му“ (Йоан 15:10-11). Тук имаме отговора на древния въпрос. Истинското щастие, истинска радост е Божията любов, и да бъдем с Него. Това е напълно потвърдено от св. апостол Павел, когато той казва: “ Защото царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа“ (Римляни 14:17). Св. апостол Йоан Богослов добавя това: „… и радостта ви никой няма да ви отнеме“ (Йоан 16:22). Това означава, нищо и никой – нито страдание, нито лишения, нито преследване, нито дори самата смърт.

Това се разбира много добре от тези, които са решили за себе си вековният проблем на човечеството, и които са намерили щастие: християнските светии, както и тези, които са угодили на Бога, в миналото и в настоящето. Но тяхното поведение е неразбираемо за другите. Древните римляни не можели да разберат защо християните са били толкова радостни. Съвременни езичници, повечето от които по име смятат себе си за християни, задават същия въпрос.

Съществува широко разпространен, сантиментален, романтичен, западноевропейски възглед, който често се предлага като отговор на този въпрос. Нещо подобно на това: тъй като в древните времена хората са имали малка представа за това какво се случва след смъртта, хората се страхували от смъртта, а християните възприемали успокояващата идея, че хората ще живеят след смъртта, че Христос е спасил всички, простил е на всички и е обещал на всички вечен живот и небесно блаженство, и това е причината, поради която християните са толкова радостни. Този възглед, в една или друга форма е много разпространен, но той е напълно неточен.

В действителност, Христос изобщо не е обещал небесно блаженство. Често Христос дава плашещи предупреждения: „… там ще бъде плач и скърцане със зъби …“ (Матей 24:51), „…идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели“ (Матей 25:41). “ И тия ще отидат във вечна мъка, ….“ (Матей 25:46). Освен това, св. апостол Петър, говорейки за ужасната опасност от вечно страдание, надвиснала над нас, ни напомня, че „И ако праведникът едвам се спасява, нечестивецът и грешникът де ще се яви?“ (1 Петър 4:18).

Друг възглед, с произход от протестантството, който е често разпространен сред  свободомислещо настроените християни е, че мрачната концепция за живот след смъртта и трудността на спасението е продукт на по-късна ера, на „мрачни, безрадостни аскети/монаси“, и че в древността в първоначалното християнство преобладавало „светло настроение и разбирането, че спасението на човека се получава само от вярата му в Христос“. Тези, които вярват така, са изобретили своя собствена версия на християнството, без основание или потвърждение нито в Евангелията, нито в посланията на светите апостоли, нито в древната християнска история.

Например, прочетете раннохристиянската книгата „Пастир“ на Ерм, писател от 1-ви век (в църковните среди има две мнения кой е автора – едни считат, че това е св. ап. Ерм, а други не, но и в двата случая книгата е призната за душеполезна – бел. прев.), и вие ще видите колко взискателни са били ранните християни по отношение на спасението и колко ясно са разбрали, че най-малката следа от безнравственост поставя човек в риск от вечна смърт. Тази книга е написана с патоса на плашещите думи на църковната песен – „Страданията на грешниците са безкрайни“. Това е още по-вярно по отношение на чистота на вярата и предаността към Църквата.

Ето защо, християнската гледна точка може да изглежда много по-малко приятна от езическата. Езичниците имат „царство на сенките“ след живота, което не е много ясно определено, и от което човек може да състави най-различни концепции. От едната крайност човек има „Елисейските полета,“ царство на блаженството, в което е доста лесно да се влезе. Другата противоположност е мрачния край на концепцията за нищото, за пълно унищожаване след смъртта. Сократ е казал „След като аз не съм страдал преди да се появя на тази земя, от това следва, че няма да страдам, когато я напусна“.

Ако сравните това с ужасната картина на вечното страдание и ада, ще видите, че либералният поглед върху причините за радост на първите християни е по същество погрешен. И въпреки това е имало християнска радост и още има. Тя блести ярко във всяка линия на живота на мъчениците и аскетите (подвижниците), и свети все още в живота на монасите и в християнските семейства. В действителност тя сама заслужава този термин. И колкото по-духовен е човек, толкова по-чиста и съвършена е радостта му. Тази радост, този светъл светоглед никога не е напускал ранните християни, дори и по време на страдания, и при прага на смъртта.

Какъв тогава е източникът на тази радост? Отговорът, разбира се, това е вярата. Но не по начина, по който протестантите я разбират. Това не е формална, мъртва вяра, лишена от постоянни духовни усилия (подвиг) (в края на краищата, дори и „бесовете вярват, и треперят“), а това е жизнена, активна вяра, която живее в чисто сърце и се разпалва чрез Божията благодат, вяра горяща с любов към Бога и укрепяваща надеждата в Него. Като един съвременен християнски писател го поясни толкова добре: „Не е достатъчно само да вярваме в Бога, човек трябва да Му се довери изцяло“. Прошенията от ектенията: „Нека сами себе си, един другиму и целия наш живот на Христа Бога да отдадем“ правилно описва истинската християнска вяра. Това е пълно, доверчиво, синовно възлагане на себе си в Божиите ръце. Това е, и винаги е било, което отваря вратите към истинската радост, към истинско щастие.

Ако един християнин се довери на Бога, тогава той е готов да приеме каквото и да било от Него: рая или ада, страдание или блаженство, защото той знае, че Бог е безкрайно добър. Когато той ни наказва, това е заради наша полза. Той ни обича толкова много, че Той ще направи всичко възможно, за да ни спаси. Той няма да ни предаде по никакъв повод. Както блаж. Августин се изрази, „Единственото спасение от Божия гняв е Божието благоволение.“

С този вид разбиране, радост и светлина здраво обитават в сърцето на един християнин и няма да има място за тъга и униние. Светът, необятната вселена принадлежи на моя Бог. Няма събитие, от най-малкото до най-голямото, което да може да се случи без волята Му, и Той ме обича безкрайно. Дори тук, на земята, Той ми позволява да вляза в Неговото царство, Неговата света Църква. Той никога няма да ме изгони от Неговото царство, дотогава докато аз съм Му верен. Нещо повече, ако аз падна, Той ще ме вдигне веднага щом осъзная греха си и пролея сълзи на покаяние. Ето защо аз поверявам моето спасение и спасението не само на близките ми хора, но и на всички хора, в Божиите ръце.

Смъртта не е страшна, тя е победена от Христос. Ада и вечно страдание очакват тези, които съзнателно и със собствената си свободна воля ще се отвърнат от Бога, които предпочитат мрака на греха отколкото светлината на Неговата любов. Радост и вечно блаженство очакват верните. „Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат“ (1 Кор. 2:9).

Нека всемилостивият Бог да ни помогне да се постигнем пълно доверие в Него. Господи, обнови нас, които Ти се молим!

Автор: архиеп. Натанаил (Львов) 1906 – 1985
Източник: Богоносци
Първоизточник: www.fatheralexander.org