Да се караш от любов


Свети Макарий отишъл в килията на един монах, на един старец, който живял сам, далеч в пустинята,  отишъл да го посети и го попитал:
 
- Какво правиш, дядо, добре ли си?
 
- Добре съм. Благодаря ти, че дойде, отче Макарие.
 
Свети Макарий. Велик светец. С видения, опит и преживявания.
 
- Би ли искал нещо? Би ли искал да направя нещо за тебе? Кажи ми! Поискай нещо от мене!
 
- Какво да поискам от тебе? – е, срамувал се.
 
- Кажи ми, какво искаш?
 
- Е, нищо, тук съм в пустинята, от години.
 
- Кажи ми нещо, какво искаш? Кажи ми, отче!
 
- Е, ще ми хареса да изям една сусамка! Една сусамка, би ми харесало, приисквало ми се е. Но го казах така, понеже ме попита. Не искам нищо обаче.  Казах го ей-така. Някой друг път.
 
Свети Макарий му казал:
 
- Изчакай малко, идвам!
 
И свети Макарий излязъл от неговата килия и отишъл – колко часа път – да намери първото село; първото село, което било надалеч, за да купи една сусамка.  Той се върнал при стареца и му казал:
 
- Отче мой, донесох ти сусамката, която искаше. Вземи сусамката да я изядеш!
 
Той му отвърнал:
 
- Ама какво направи, отче! Аз го казах ей-така.
 
- Е, какво “ей-така”?! Ей-така го каза, но аз не мога да го оставя така! След като го поиска, защо да не ти доставя удоволствие?
 
Разбра ли? Не теории! Дела! Конкретни неща. Математика. Едно и едно прави две.  Къде тук има поле за теории? И за алегории? И за символика. . . Нищо от това не е символично.  Свети Макарий направил конкретни стъпки. Той отишъл и се върнал и му дал сусамката.
 
Възможно ли е след това този старец да не се трогне? Възможно ли е след това да не почувства любовта на свети Макарий? И след това казват: „Наистина, видях християнин! Ето, този е християнин! Този е християнин!” Аз какво бих му казал? „А, сусамка ли ви харесва? Е, добре, някой път ще дойда  и ако намеря някъде, ще видим.” Ще видим и ако отида повторно. Защото, ако аз  трябва да ходя и да търся сусамки три часа надалеч и никой да не ме вижда и никой да не чуе за мене и никой да не ме похвали? Нима това не е истината?
 
За друг се казва, че един ден изпекъл хлябове, мястото ухаело от топлите хлябове и решил да уведоми някой друг да дойде да си вземе. Сетне си казал в себе си: „Добре, защо да го уведомявам чрез някой друг? Нека аз отида да му дам хлебчето! Защо да карам други?  Нека аз се жертвам и да отида да го видя, да си направя труда.”
 
Както отивал да му даде хляба, по пътя се спънал в един камък и започнала да тече кръв от крака му! Там, където се спънал, изтекла малко кръв и той я забърсал. Ангел Господен се появил и му казал:
 
- Знаеш ли нещо? Стъпките, които правиш за тази любов сега – защото вършиш християнска любов – Бог ги записва. Да знаеш, че този труд не е напразен. Бог го отбелязва!
 
Той изпитал голяма радост! Забравил и раната. Забравил и крака и казал:
 
- Ако е така, слава Богу! Аз направих това просто ей-така.  И сега Бог зачита това, едно малка разходка!
 
Той отишъл. На другия ден си рекъл да отиде на друго място.
 
- Ако е така, да отида, да проявявам любов, да помагам, да не говоря думи; да правя дела.
 
И както отивал да даде хлябове на друго място, отсреща се задал този, при когото отивал.  С други думи, той не сварил да отиде да го види, защото този, при когото отивал, се задал отсреща. Те се срещнали по средата на пътя и той казал:
- Защо дойде, отче? Аз щях да дойда в килията ти да ти донеса хляб! Защо дойде тук? Трябваше да ме оставиш аз да извърша целия труд за теб!
 
И другият му отговорил:
 
- Защо, бре, отче?  Прощавай! Вратата на рая само тебе ли побира? Не можем ли и двамата да влезем? Ти си направил половината труд. Нека и аз направя половината.  И двамата да си направим труда. Да вземем награда от Бога.
 
Другият му казал:
 
- Не. Трябваше да седнеш да си починеш. Аз трябваше да дойда да те намеря!
 
Другият му отговорил:
 
- Ама какво говориш сега? Трябваше. . .
 
 
И започнали да говорят такива неща, но се явил Ангел Господен, който им казал:
 
- Това разногласие и караница е като благоухание пред Бога. То се издига като тамян пред Бога. Това са единствените кавги, които са угодни на Бога.
 
Такива кавги; кавга от любов! Да се караш, понеже обичаш. Представи си; другият да му казва „Не, трябваше да седнеш, да не се уморяваш!” „Ама, какво говориш сега?”, такива неща.
 
Карал ли си се някога от любов? Карал ли си се някога с жена си, понеже тя иска да види някакъв филм, но и ти искаш да видиш друг по телевизията и да кажеш:
 
- Ама, какво говориш сега, любов моя! Да гледаме твоя! Прощавай, че гледах моите толкова време.  Забравих, че започна филмът, който ти харесва.  Да видим твоето предаване!
 
Правил ли си това? Или всеки гледа неговото и казва:
 
- Колко е часът? Смени филма сега, започнало е това, което искам да видя.
 
Това, което ти искаш да видиш. Защо, ами това, което аз искам да видя? Ама, защо това, което ти искаш да видиш? Аз искам да гледам. Ама, аз искам! И казват: решението е да вземем още един телевизор.  И ти да вземеш за тебе.  И  аз да взема за мене и да гледаме всеки каквото си иска. С други думи, да бъде по нашата вкъщи. Моето и твоето. И единият никога да не се жертва за другия.
 
Помисли си съпрузите да се скарат и да казват:
 
- Къде ще отидем през отпуската?
 
И единият да казва:
 
- Където ти искаш, любов моя, в твоето село! Защо все ходим в моето? Да видим и твоите.
 
И жената да казва:
 
- Ама какво говориш сега? Да оставим майка ти и да не я видим? Отивам, отиваме в твоето село!
 
И да се карат. Какво каза? „Вашата караница се издига като тамян пред Бога. Като жертва. Като духовно благоухание.” Къде са тези караници? Това ми изглежда страхотно.
 
Ходих в една малка църква; там имаше възрастен свещеник, който по правило трябваше да води службата.  Но понеже поканиха и мен да служа и да проповядвам, той ми каза:
 
- Отче, ти ще служиш. Каза ми го и предстоятелят тук, няма аз да водя службата, ти ще я водиш. Аз ще седя до тебе.
 
Представи си само. И той се съгласяваше.  Аз му казвам:
 
- Отче, не прѐчи, аз ще проповядвам, когато дойде часът, но сега вие застанете пред св. Престол.
 
- Не, не, не!
 
И няколко пъти го карах насила да седне, но не искаше. И се радваше. И накрая изпитваше такава радост, че когато свърши Светата Литургия, ми казва:
 
- Отче, много се зарадвах, че служихме заедно!
 
Виждах, че не го казва лицемерно, фалшиво, да казва вътре в себе си: ”Зарадвах се, но в края на краищата ти дойде тук и ни се правеше на умен. Дойде ти, който си по-млад.” Не! Той проявяваше истинска любов. И аз казвах вътре в себе си „Боже мой, когато и аз стигна до неговата възраст, дано имам такава чиста любов да се жертвам за по-младия и да не ми пречи, ако загубя своя ред, моето първенство, моята власт.” Защото и там има степенуване. Разбирате ли какво имам предвид? Съществува определен ред.  Някой, който разбира от тези неща, сега ще каже:
 
- Такъв е редът на Църквата!
 
Добре, такъв е редът на Църквата. Но понякога и любовта, макар и като изключение, може да означава нещо друго. Любовта. Не е ли така? С други думи, ако старецът Порфирий беше в църквата, където служа, и – да речем, че аз бях по-старши по чин – нима би трябвало да му кажа:
 
- Отче, остани наблизо, понеже аз съм по-старши по чин!?
 
Любовта това би казала – т.е. да му кажа:
 
- Отче, вие елате тук!
 
И той би ми казал:
 
- Не, ти остани.
 
И бихме се скарали. Това, което  казал Ангелът. Такива караници са най-хубави пред Бога. Да се караш от християнска любов. Не обаче от егоизъм, а от жертвено разположение.
 
Къде са тези неща? А? Дали ги живеем? Аз не знам дали ги живеем. Тези, които ги живеят, са блажени.  Ти понякога си живял тези неща и се опитваш и се бориш да ги живееш и си достоен за похвала. И истина ти казвам, пред тебе, покланям се и се трогвам от това смирение, което показваш определени пъти.
 
С други думи, търсиш  някъде да видиш Християнството да се живее! И казваш да се живее така, не само на думи. Да се живее в такива малки случки и моменти, които дори да са малки  показват нещо много велико, което криеш или не криеш в себе си. С други думи, ти се откриваш! В даден момент се разкрива истината на твоя живот.
 
Слушай сега – свети Серапион Сендонит, името му било Сендонит, защото носел само един една завивка (от гр. σεντόνι – чаршаф, завивка). И защо имал само една завивка? Защото всичко друго, завивките, и парите си, и вещите си ги бил раздал. Не искал да има нищо свое. Нищо свое. Не искал да има собствено имущество. Нито стая. Нито дом. Нищо. Една завивка, с която да се намята. Защо? Защото толкова много искал да обича, че да не задържа нищо за себе си. Всичко за другите. И от голяма любов стигнал дотам да отива да се продава като роб на хора, които се нуждаели, за да им помогне. Например казвал на някой приятел:
 
- Върви да ме продадеш в тази къща, има причина.
 
Приятелят му отивал и го продавал. Той престоявал там две-три години. В къщата например имало проблеми: караници, разводи, проблеми; и той със своята доброта променял ума и сърцето на хората. Смекчавал ги.  И другите казвали:
 
- Ама как ни направи такива? Ти не си роб. Тебе трябваше да направим наш учител. Ти си духовен човек. Имаш любов. Имаш Христова любов.
 
И знаеш ли какво се казва в житието му? В началото той не говорел за Христос; не говорел много. Тази дейна любов обаче карала другия да се замисли. И ти казват:
 
- Бре, детето ми, като Христос постъпваш!
 
Представи си! Някой казал ли ти е това, скъпи мой? Някой да ти каже:
 
- Бре, детето ми, постъпваш като Христос !
И когато ги примирявал, той казвал:
 
- Не, не, аз не съм, не ставам за такива неща. След като се разбрахте, след като се заобичахте, след като се сдобрихте, аз си тръгвам; и парите, с които ме купихте, вземете ги, защото са ваши!
 
Слушай – той им връщал парите, с които го купили! И казвал:
 
- Не, не! Вземете ги, вземете ги!
 
Той си тръгвал и намирал отново приятеля си, като му казвал:
- Нека да ти кажа нещо, върви да ме продадеш в тази къща!
 
- Защо?
 
- Защото там има един еретик, на когото искам да помогна да разбере някои неща и да се върне в истинската вяра.
И оставал две-три години при еретика. Спасявал и него. И на него помогнал. След това отишъл на друго място. Цял живот. . .
 
Разбираш ли какво е живеело в сърцата на тези хора? И те издържали. Защото, за да правиш тези неща, трябва да имаш в себе си радост, с която да понесеш това! Тези хора не се измъчвали, не страдали от това, че правели тези неща.  Те чувствали в себе си друг извор на сила  и затова не чувствали трагично лишение, защото изпитвали радост. Дано Господ ни даде тази радост на истинското преживяване на Евангелието. И ние, Господи, да изживеем най-великото чудо! Да разберем някои неща. Да разберем, че едно си ни казал, и друго вършим. Да разберем, че сме изопачили Твоите думи; че за догмите може да крещим и да говорим; нито една йота, нито една чертица. Ти обаче не си казал само това. Казал си и толкова други практически неща, които не вършим във всекидневния живот.
 
Трябва да имаме малко страх в нас, една въпросителна и да казваме „значи, какво ще ми каже Господ, когато ме види? Зная те или не те зная?” Защото Той казал, че това ще каже и на свещеници – „не ви зная”. И ние ще му кажем:
 
- Ама нима ние не вършихме толкова много неща пред Тебе?
 
- Не ви зная, деца, не ви зная! Защото не виждам да носите това, което аз носих- убруса.
 
Този убрус, който сложил Господ и измил нозете на учениците на Тайната Вечеря. Той ще каже:
 
- Аз не виждам да носите нещо такова. Всички вие сте безупречни, всички сте съвършени, всички сте изгладени, спретнати, достолепни, чисти, изрядни; но лицемери. Във всичко това, фалшиви. А Аз? Аз не бях толкова достолепен като вас.
Но как ще покажеш любов, ако си „чист”? Как ще отидеш да помогнеш на другия, ако не се изцапаш и ти с него? Ако не сведеш коляно, за да измиеш нозете му, които са в праха и в калта? Как ще станат всички тези неща? Как – ако не се изпотиш – да посетиш брата си, който е сам в стаичката си, за да му занесеш сусамката, на него, който поиска едно сусамка.
Тези неща искат жертва. Искат труд. Искат презрение. Искат незабележимост. Искат периферия – а ти не искаш тези неща. Искаш само централните неща в църковния живот. Славата, името, известността, репутацията. И Христос каква връзка има с всичко това?
 
Мале-леле! Днес, днес, добре, прощавай, т.е., аз трябва да се покайвам публично? И това нещо, което сега правя, мисля, че не е правилно. Защото с всичко това, което сега правя,  в действителност  описвам себе си. Казвам ти – виждал съм много свети хора, християни; и днес; съвременни родители, майки, бащи, деца, млади хора, девойки, момчета, дядовци, баби. Съществуват! Съществуват! Прощавай, че ти казах всички тези неща. Моли се Христос да ме разпознае, когато ме види и да не ми каже:
 
- Не те зная!
 
И тогава вие ще започнете да казвате:
 
- Ама как не го знаеш, след като той говори за Тебе?
 
И Господ ще ви каже:
 
- Вие сега не говорете. Не го зная! Говореше, но не вършеше!
 
Нямам какво да кажа. Трябва да спра да говоря и да се покая. И ако искаш, и ти да се покаеш. Трябва да помислиш защо се покайваш. Нали? А не покаяние без причина.
Да кажеш конкретно:
 
- Не се възползвах от удобния случай, който ми беше даден. Отритнах го. Не използвах възможността, която имах.  Това, което Христос ме призова да правя.
 
Не неопределено покаяние. Тоест, кая се така, емоционално. Поради каква причина се каеш? Защото, ако се каеш конкретно, след това и конкретно ще се поправиш! В противен случай ще останем само в теорията и в емоцията.
И тъй, благодаря ти изключително много, че и днес прояви търпение към мене. Това, което правиш, във всеки случай е християнско; търпението спрямо брата ти;  и въпреки че той е свещеник и слушаш за неговите грешки, как се кае пред тебе; и ти го слушаш и го приемаш и му прощаваш. Да; и му прощаваш и не се скандализираш. И това е християнско. Това, което сега правиш, е християнско.
Нека изживеем най-хубавото чудо, което е опитното и всекидневно прилагане на казаното от Господ в нашия живот, в нашата душа, в нашето тяло, в нашето всекидневие. Доскоро, скъпи мои приятели!

Автор: архим. Андрей Конанос
Източник: Православен свят