Най-страшният грях


Ако попитаме някой човек: „Кой, според теб, е най-страшният грях?” – един ще назове убийството, друг – кражбата, трети – подлостта, четвърти – предателството.
Всъщност, най-страшният грях е неверието. То ражда и подлостта, и предателството, и прелюбодеянието, и кражбата, и убийството, и каквото друго ви дойде на ум.
 
Грехът не е грешна постъпка; грешната постъпка е следствие от греха, както кашлицата не е болест, а следствие на болестта. Много често се случва човек да не е убил, да не е ограбил, да не е извършил нищо подло и затова се мисли за добър, но не знае, че неговият грях е още по-лош от убийството и кражбата, защото в живота си той е пропуснал най-главното.
 
Неверието е състояние на душата, при което човек не чувства Бога. То е свързано с неблагодарност към Бога и с него са заразени не само напълно отричащите Божието битие, но и всеки един от нас. Като всеки смъртен грях, неверието заслепява човека. Ако зададеш на някого въпрос, да кажем, от областта на висшата математика, той ще каже: „Аз нищо не разбирам от това, това не е от моята област”. Ако го попиташ нещо свързано с кулинарията, той ще каже: „Аз не мога и една супа да сготвя, това е извън моята компетентност”. Но когато става дума за вярата, всички имат собствено мнение.
 
Един казва: аз смятам така; друг: аз смятам иначе. Един казва: постите не трябва да се спазват. А друг: моята баба беше вярваща, тя правеше така, затова така трябва да се прави. И всички се заемат да отсъждат и разпореждат, макар в повечето случаи да не разбират нищо.
 
Защо когато става дума за вярата, всеки непременно се стреми да изкаже своето мнение? Защо по въпросите на вярата хората изведнъж се оказват специалисти? Защо те са уверени, че в тази област всичко знаят и разбират? Защото всеки счита, че вярва в онази степен, в която трябва. Но всъщност не е така и това лесно може да се провери. В Евангелието е казано: „Ако имате вяра колкото синапено зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести”.1 Ако това не се случва, значи нямаме вяра дори колкото синапено зърно. Тъй като човекът е заслепен, той мисли, че вярва достатъчно, но всъщност не може да извърши такава дреболия, като това да премести планината, която и без вяра може да бъда преместена. Всички наши беди произтичат от маловерието.
 
Когато Господ вървял по водата, Петър, който обичал Христос както никой друг на света, поискал да отиде при Него и казал: „Позволи ми да дойда при Теб по водата”.2 Господ му казал: „Дойди”. И Петър също тръгнал по водата, но за миг се изплашил, усъмнил се, започнал да потъва и извикал: „Господи, спаси ме, загивам!” Отначало той събрал цялата си вяра и докъдето му стигнала, толкова извървял, а след това, когато „запасът” се изчерпал, започнал да потъва.
 
Ето така сме и ние. Кой от нас не знае, че има Бог? Всички знаят. Кой не знае, че Бог чува нашите молитви? Всички знаят. Бог е всезнаещ и, където и да сме, Той чува всяка дума, която произнасяме. Ние знаем, че Господ е благ. И в днешното Евангелие имаше потвърждение на това, а и целият ни живот показва, колко милостив е Той към нас. Господ Иисус Христос казва: „Ако вашето дете ви поиска хляб, нима ще му дадете камък, или, ако поиска риба, ще му дадете змия?”.3 Кой от нас би постъпил така? А ние сме лоши хора. Нима Господ, Който е благ може да направи това? Но ние непрекъснато роптаем, стенем, все не сме съгласни ту с едно, ту с друго. Господ ни казва, че пътят към Царството Небесно минава през много страдания, а ние не вярваме. Все ни се иска да сме здрави, щастливи, да се устроим добре на земята. Господ ни казва, че само този, който тръгне след Него и вземе кръста си, ще достигне до Небесното Царство, но това отново не ни е по вкуса и отново настояваме на своето, макар да се смятаме за вярващи. Чисто теоретически ние знаем, че истината е в Евангелието, но въпреки това целият ни живот върви в разрез с нея. Често нямаме страх Божий, защото забравяме, че Господ винаги е край нас и винаги ни гледа. Затова така лесно вършим грехове, лесно осъждаме, лесно можем да пожелаем зло на ближния, да го пренебрегнем, да го оскърбим и обидим.
 
На теория знаем, че има вездесъщ Бог, но сърцето ни отстои далеч от Него, ние не Го чувстваме, струва ни се, че Бог е някъде там – в далечния космос и не ни вижда и познава. Затова грешим, затова не сме съгласни с Неговите заповеди, имаме претенции към свободата на другите, искаме всичко да преправим по своему, искаме да изменим целия живот и да го направим такъв, какъвто смятаме за нужно. Но това е напълно погрешно, ние не можем в такава степен да управляваме живота си. Можем само да се смиряваме пред това, което Той ни изпраща, защото чрез него Той ни подготвя за Небесното Царство.
 
Но ние не Му вярваме. Не вярваме, че не бива да проявяваме грубост и нагрубяваме; не вярваме, че не бива да изпадаме в раздразнение и се дразним; не вярваме, че не бива да завиждаме и често хвърляме око на чуждото и завиждаме на благополучието на другите хора. А някои дръзват да завиждат и на духовните дарования, дадени от Бога – това е страшен грях, защото всеки получава от Бога това, което може да понесе.
 
Неверието не е дял единствено на хората, които отричат Бога; то пронизва дълбоко и нашия живот. Затова ние често униваме, изпадаме в паника, не знаем какво да правим; задушават ни сълзи, но те не ни очистват от греховете, това не са сълзи на покаяние, а на отчаяние, защото ние забравяме, че Господ вижда всичко; ние се сърдим, роптаем, негодуваме.
 
Защо искаме да заставим всичките ни близки да ходят на Църква, да се молят, да се причастяват? Поради неверие, защото забравяме, че Бог иска същото. Забравяме, че Бог иска всеки човек да се спаси и се грижи за всекиго. Струва ни се, че няма никакъв Бог, че от нашите усилия нещо зависи – и започваме да убеждаваме, да разказваме, да обясняваме, и с това само влошаваме нещата, защото към Царството Божие някой може да бъде привлечен само чрез Светия Дух, а у нас Него Го няма. Затова ние само дразним хората, вкопчваме се в тях, дотягаме им, измъчваме ги и, под благовиден предлог, превръщаме живота им в ад.
 
Ние накърняваме най-скъпоценния дар, който е даден на човека – дарът на свободата. Със своите претенции, с това, че искаме всички да преправим по свой образ и подобие, а не по Божи образ, ние предявяваме претенции към свободата на другите и се стараем да принудим всички да мислят така, както мислим ние, но това е невъзможно. Истината може да бъде открита на човек, ако той пита за нея, ако я търси и иска да я узнае, а ние постоянно я натрапваме. В този акт няма никакво смирение и, следователно, я няма благодатта на Светия Дух. А без благодатта на Светия Дух няма да има никакъв резултат, по-точно ще има, но с обратен знак.
 
И така – във всичко. Причината се крие в недоверието към Бога, в неверието в Него и в Неговия благ промисъл; в това, че Бог е любов и иска да спаси всички. Ако ние Му вярвахме, нямаше да постъпваме така, а щяхме само да Го молим. Защо човек отива при някаква знахарка, при някаква баячка? Защото не вярва нито в Бога, нито в Църквата, не вярва в силата на благодатта. Той първо ще обиколи всички врачки, магове и екстрасенси, а ако нищо не помогне – е, тогава вече се обръща към Бога – току-виж помогнал. И най-удивителното е, че наистина помага.
 
Ако някакъв човек непрекъснато ни е пренебрегвал, а накрая започне да иска нещо от нас, ние бихме му казали: знаеш ли, така не става – ти цял живот се отнасяш с мен така лошо, а сега идваш да ме молиш? Но Господ е милостив, Господ е кротък, Господ е смирен. Затова по каквито и криви пътища човек да се е скитал, каквито и безобразия да е вършил – ако се обърне към Бог от сърце, дори в сетния час – Господ пак ще му помогне, защото Той това и чака – молитвата ни.
 
Господ е казал: „Каквото и да поискате от Отец в Мое име, ще ви даде”, а ние не вярваме. Ние не вярваме нито в нашата молитва, нито в това, че Господ ни чува – на нищо не вярваме. Ето защо в душата ни е пусто, затова молитвата ни сякаш не се изпълнява, тя не може не само планина да премести, но и нищо не може да стори.
 
Ако ние наистина вярвахме в Бога, тогава щяхме да можем да упътим в пътя на истината всеки човек. Това е възможно именно чрез молитвата, защото тя оказва на човека любов. Молитвата към Бога е тайна – в нея няма никакво насилие, има само молба: Господи, напъти, помогни, изцели, спаси.
 
Ако действахме по такъв начин, бихме постигнали голям успех. А ние все се надяваме на разговори, на това, че някак си сами ще се справим, че това и това ще запазим за черни дни. Който очаква черни дни, за него те непременно ще настъпят. Без Бога нищо не можем да постигнем, затова Господ казва: „Търсете първом Царството Божие и всичко останало ще ви се придаде”. Но ние и на това не вярваме. Нашият живот не е устремен към Божието Царство, той е насочен повече към хората, към човешките отношения, към това как да устроим всичко тук. Ние искаме да удовлетворим собствената си гордост, собственото си тщеславие и честолюбие. Ако ние се стремяхме към Небесното Царство, щяхме да се радваме, когато ни притесняват, когато ни обиждат, защото това способства за нашето влизане в Небесното Царство. Щяхме да се радваме на болестите, а ние роптаем и се ужасяваме. Боим се от смъртта, все се стараем да удължим живата си, но не заради Господа, не заради покаяние, а поради своето маловерие, от страх.
 
Грехът на маловерието е проникнал дълбоко в нас и с него трябва да се сражаваме с всички сили. Има такъв израз – „подвиг на вярата”, защото само чрез вярата се осъществява движението4 на човека към истинските неща. И ако всеки път, когато в живота ни се създаде ситуация при която можем да постъпим По Бога, а можем да постъпим и по човешки – ако всеки път ние мъжествено постъпваме според нашата вяра, то вярата ни ще расте и ще крепне.

Автор: протойерей Димитър Смирнов
Източник: Православен свят
----------------------------
Забележки:
1. Мат. 17:20.
2. Мат. 14:22-34.
3. Лук. 11:11.
4. В руския текст с думата „подвиг” кореспондира глагола подвигать – придвижвам, движа напред – бел. прев