Защо се разпадат енориите


Съвместната дейност ли трябва да сплотява енориашите или обратно – тя да бъде плод на тяхната сплотеност? Трябва ли настоятелят да се стреми всички енориаши непременно да дружат и да се познават добре помежду си? Какво трябва да залегне в основата на енорията, за да не се разпадне тя в някакъв момент?

Трябва ли всички членове на енорията да имат дружески отношения?

Енорийска общност, в която всички добре се познават и дружат е възможна или на село, където вярващите са малко и на Пасха идват максимум петдесет човека, или в чужбина, където православните също не са много. Такава общност може да съществува и в центъра на Москва, където храмовете са много, а жителите – малко. Но за каква енория от такъв тип може да се говори в обикновените градски условия? Моята енория не е от най-големите, но дори и ако не броим тези, които идват един път в месеца или по-рядко, постоянните енориаши са стотици! Не можем всички да дружим помежду си, а и не е нужно.
Да отделя от тях някаква група хора, лични приятели, които ме почитат и на които аз съм духовен наставник? Това се нарича младостарчество. По своята немощ всички ние отчасти сме засегнати от тази страст, но с нея, както и с всяка друга страст, трябва да се борим, а не да я подхранваме. Ние идваме в храма, където ни обединява Чашата Господня, от която всички се причастяваме. Едновременно с това хората могат да бъдат твърде различни и по убеждения, и по образование, и по социален статус. Сред енориашите има и началници от голям ранг, и учени, и работници, и чистачки.

Обединява ни Чашата. Но защо всички да са длъжни да дружат?

Грижа на духовника е да научи хората да се отнасят по християнски един към друг. Неотдавна един млад свещеник ми разказа, че в московската енория, в която той е израснал, ако някой се разболее, звъни на настоятеля, а той съобщава на всички и моли, по възможност, да помогнат на боледуващия. Това не е лошо, но по-добре би било, ако и без да се обажда свещеникът, се намери събрат, готов да помогне. Между другото в нашата енория така и става – хората се познават и когато е необходимо си помагат. А когато братската взаимопомощ е недостатъчна се обръщат към мен и аз решавам въпроса.

Енориашите общуват, дружат – нека да дружат, но по собствено желание, съобразно интересите си. Разбираемо е извън храма учените да имат едни интереси, обикновените хора – други.

Защо се разпадат енориите?

Когато станах настоятел в Красногорск, в храма се събраха много млади хора и аз изпаднах в някакъв възторг… Сега със срам си спомням за този свой възторг. По Божия милост енорията не се разпадна, а при един много уважаван от мен свещеник в някакъв момент всичко рухна, всички го изоставиха. Защото в основата беше поставено не духовното, а душевното. След това дойдоха нови хора и сега той има друга енория. При нас не се стигна до там. Всичко някак от само себе си шупна и след това втаса. Защото от самото начало общината се основаваше не на дружбата, а на службата.

Приятелските отношения не са здрав фундамент в духовния живот.

Аз не съм скривал това – казвал съм и казвам, че основата на енорията е в служението, а не във взаимоотношенията. Аз съм поставен, за да служа, някой носи своето служение заедно с мен (съвсем нямам пред вид само духовенството) – ето какво е енорията. Служението може да бъде и не така видимо… Например какво особено прави шофьорът или водопроводчикът? Но и двамата могат да се чувстват членове на енорията. А взаимоотношенията каквито се установят – такива. Не в това е главното. Главното дело на енорията е да обезпечи богослужението. Това не означава, че аз съм против някакви енорийски инициативи.

Но енорийската социална дейност трябва да бъде не плод на нашите измислици, а плод на литургическото единство и пастирското обгрижване на енориашите.

Тогава, ако хората имат желание и идеи, нека работят – моята работа е да не преча, да помагам, да подкрепям.

Дойдоха в енорията детски музикални педагози и се създаде Детска църковна музикална школа. Появи се млад свещеник, който добре се разбира с младежите – закипя такава дейност. Но благотворителната ни дейност в болницата, която осъществявахме (имахме при нас две медицински сестри), спря – едната отиде в манастир, другата завърши институт. Какво да се прави?

Освен това много младежи и девойки от енорията се ожениха един за друг. А когато човек стане семеен, се прибавят грижи за семейството и това е нормално.

Не е нормално, когато човек от семейството си бяга в енорията.

За семейния християнин семейството е мястото на неговото служение, дори ако там има проблеми, ако съпругът или съпругата не ходят на Църква, не са вярващи. В такива случаи още повече трябва да се трудиш, да устройваш отношенията, а не да бягаш от „невярващите” при „своите”.

Автор: Протоиерей Константин Островски
Източник: Православен свят