Приемане и отнемане на Божията благодат


Св. Серафим Саровски достигнал до голяма степен на облагодатеност от Светия Дух. След това обяснил на Мотовилов, че целта на нашия живот е придобиването на Светия Дух, т. е. да достигнем богоуподобяване и съответно да поддържаме това състояние. Това не означава, че съществува такъв момент в този път, в който човек може да каже: край, стигнах и спирам до тук. Това е лъжа.
Докато сме живи ще напредваме и ще се усъвършенстваме, докато не ни достигне края. Докато в процеса на придобиване на благодатта не достигнем състояние, което тя трайно да пребивава в нас, всички ние преминаваме през етапи, в които я губим, затова ни се случват промени в дълбина и ширина, затова имаме падения – всички хора без изключения. Когато чувстваме някакво въодушевление или радост, тогава всичко при нас е тържествено и ние си казваме: “Ей така да се чувствам всеки ден и нищо друго не искам.” Още не си свършил изречението обаче и благодатта се е отдалечила. Ти се питаш: “Какво става сега, не можах да се доизкажа  и благодатта изчезна?”, отново започват помислите и битката, които без съмнение изморяват и изтерзават. Те са нещо обаче, което не се казва на хората. Обикновено им казват: “Имаш депресия, меланхолия, вземи един антидепресант да се съвземеш малко.” Не се намери един сериозен човек да каже: “Благодатта се е оттеглила, отдалечила се е.” Когато това се случи, през този критичен период, Бог сякаш ни сваля нашивките. Трябва да разбираме тези неща от малкия си опит. Питам:
- Благодатта не дойде ли отново?
- Да, дойде.
- В сравнение с предишната благодат има ли разлика?
- Има.
- Каква е точно?
- Сега благодатта е по-голяма!
Следователно дали са ни повишение. Когато Господ ни сваля нашивките подготвя повишение, ще трябва да потърпиш. Той и сега е тук. Например, имаш на пагона си две ленти и Бог ти ги взема. За известно време си едно нищо, а не след дълго се оказваш с три нашивки. Чувстваш превъзходството и разликата. В периода, обаче, в който нямаш нищо, е малко трудно. Това е божествената педагогика – представи си да имаш две нашивки и после да вземеш три, би бил винаги блажен. Възможно ли е това да става винаги? Ние постоянно да възхождаме, да се възкачваме, да вървим само нагоре?  Да плуваме постоянно в благодатта, да сме прекрасните деца на Бога, неговите ангели, а другите да са загубените овци? Не е така. Бог внезапно може да ти свали всичките нашивки – въпросът е: какво правим в този случай? Ако човек се отчае и падне в меланхолия, тогава Божията благодат не се връща лесно. Ако хипотетично би трябвало да се върне след една седмица, понеже човек роптае и хули, иска да се самоубие, взема антидепресанти, благодатта може да се забави и месец и два… помислите се умножават, състоянието се влошава и човек си казва: какъв е този Бог, Който взема благодатта Си? Божията благодат е нараснала, вървиш към повишение.  Някой казва: ” Да ми даде Бог  една звездичка повече.” Добре, ще ни даде, но искаме в същото време да не ни вземат другите две. Тоест сами искаме да покажем начина на повишението – без да се лишим от нищо. Винаги да сме сити и никога да не почувстваме чувството на глад. Това искаме ние. В Евангелието се казва: горко на ситите, блажени гладните и жадните… Разбира се, Бог тук има предвид правдата.
Нека предположим, че идват изпити. Ако не съм се подготвил, ще имам ли добра оценка? Но когато идват главните изпити през януари и февруари, тогава непременно трябва да се представя добре, защото тази оценка ще бъде взета предвид. Всички изпити са важни, но този накрая е най-важен и официален. Когато благодатта се отдръпне имаме най-важния изпит. Става въпрос за преминаване в по-горен клас. Но ако се подготвиш предварително, знаеш дали си се представил добре.  Знаем си урока и получаваме висока оценка и продължаваме в по-горен клас. Виждаме колко е бил изпитан праведния Иов, не срещаме в Стария Завет друг случай, в който Бог да облажава пред сатаната човек като свят, непорочен, съвършен, богобоязлив, благочестив, търпелив. Затова и демонът като разярен бик, пред когото са разперили червения плат го предизвиква. Като го вижда бикът се пита, кое първо да поразя?  Сатаната казва: добре, дай ми разрешение да го изкуша и след това ще видиш как ще оплеска всичко, ще се завре в ъгъла. Бог обаче допуснал изкушението, именно затова и Иов е бил прославен и облагодатен. Затова и той е останал в историята като чедо на пълното търпение – превърнал се е в нарицателно – „търпението на Иов”. Неговата добродетел била изпитана чрез отнемането на благодатта, което за него не е било лесно. Когато всички са му казвали, че страда за своите грехове, а той отговарял, че собствената му съвест не го изобличава в никой грях . „Съвестта ми е чиста, не ме гризе”-, т. е. той не е направил нещо, заради което да бъде наказан и съответно и да търпи изобличението на своята съвест. Разбира се, без вътрешния кръст на съвестта човек търпи изкушенията по-леко. Затова и Иов се прославя до днес.
Благодатта на Светият дух е била наречена самодвижима, за първи път от св. Григорий Палама. Въпреки, че Светия Дух е неподвижен, Той е бил наречен самодвижещ се, доколкото изпълва всичко е неподвижен, Бог не се движи, а изпълва всичко със Своята благодат. Бог е навсякъде  с Неговата благодат. Много правилно Светите Отци са нарекли благодатта самодвижна, т. е. движи се съобразно благото произволение и смирение, покаянието и психосоматичната зрялост на  подвижника, без значение мирянин или монах, духовник, или който и да е православен. Св. Григорий Палама нарича благодатта самодвижима, защото от само себе си се движи към ума, т. е. към разумната част на душата на всеки подвизаващ се Христов раб. Благодатта, която за първи път е осенила човека в св. Кръщение оттогава започва да взаимодейства с кръстения, и така с времето нараства  не само познанието, външното образование, но също и телесните и духовни подвизи. Колкото повече се подвизаваме толкова повече благодатта се увеличава, и напротив, колкото повече компромиси, падения на думи и дело имаме, толкова повече благодатта се отдалечава, много пъти тя остава недействена в нас. Най-жалкото същество в целия всемир, сетивен и духовен, е сатаната с неговите демони, защото докато са плували в такава благодат, след падението си те изобщо не я вкусват. Това го признават самите те, защото имат своя опит от преди падението, имат памет. Падението не им отнема напълно качествата и дори това помнене на благодатта е един безмилостен бич, тя е огън, който ще ги измъчва вовеки веков. За дявола би било по-добре да се лиши от тази памет, да не си спомня, че някога е имал благодатта и я е вкусвал.
Както военнослужещите се снабдяват с оръжие – за съжаление го правят защото не съществува любов към човека, – така и ние сме длъжни да имаме духовните оръжия, едно от които е духовното изследване. То няма никаква връзка с рационалното познание или с четенето, с него ние не искаме да увеличим своите познания за този свят, да вземем дипломи. Това изследване има връзка с нашия Христос, има връзка с богопознанието и със себепознанието, има връзка с нашето спасение. Ние сме призвани да сме съработници и тук и горе, да бъдем заедно в Царството Небесно, никой да не отсъства.
Обаче тази самодвижима благодат на Светия Дух отстъпва поради много причини, за които са ни разказали Светите Отци, а също и за които не знаем. Това отдалечаване на благодатта по педагогически начин ни изпитва и умъдрява. Съвременните старци казват,  че са приели повече благодат именно в такова състояние, защото в това време са пролели повече сълзи. Това е един проводник за приемане на благодатта. Сълзите на покаянието предизвикват стопляне и изпълват с огън  духовното сърце, променят и преобразяват ума. Преобразяват дори и тялото. Един старец казва, че когато благодатта се отдръпне за малко, веднага в тялото си чувства тежест, чувства се неподвижен като олово. Как да повдигне ръка да се прекръсти, как да превие колена за поклон? Тогава тези неща стават трудни. Подвизите се превръщат в задължения, които с времето нарастват, като лихвите в банката. Поклоните са вече дълг, дълг става и броеницата. Навсякъде само дългове, тялото става тежко, утежнява и умът, желанието за духовното изчезва, изгубваме апетита към тези неща. Защото поради многобройни причини благодатта се е отдръпнала. Не след  дълго обаче, тя се връща, отново тялото става леко, облекчава се и душата, идват сълзите на утехата, молитвата започва да тече отново в нас. Друг старец, който още е жив, ми казваше, че веднага след като врагът се приближи и иска да ни причини някакво зло, веднага Иисусовата молитва спира. По това разбираме, че врагът е наблизо и се готви да ни причини вреда, от това разбираме, че е влязъл в пространството на душата, мисловно. Тоест молитвата е  намаляла опасно много и не след дълго е спряла.
Идва и забравата, човекът не помни да казва молитвата. Когато започва да си спомня и да я повтаря отново, вредата вече е била нанесена и падението се е случило. Тогава веднага щом врагът си тръгне идва благодатта, да утеши човека, за да не се отчае и да започне отново да се моли.
Състоянието на молитвата е друго. Тя утешава ума и тялото, което от олово става по-леко от перце. Затова св. Григорий нарича благодатта самодвижима, защото тя отива при този, който иска и го утешава, но и възпитава и умъдрява. Няма човек, който да не е изпитал това оттегляне на благодатта, с изключение на някои светци, всички останали трябва да понесем това възпитание и педагогика, за да се научим.
Божията благодат действа по трояк начин във всички. Първо просветлява, защото в Царството Небесно всички са духовни слънца, всички са духовни и са свръхбляскави, всички са изпълнени с една светлина, която човек не може нито да опише, нито да изрази, става въпрос за неизяснимото просветление  във всеки един, който бива осиян от Светия Дух. След просветлението Той дава опитно богопознание, така че човек вече познава от първа ръка, тоест от Благия Утешител, това което трябва да знаем.  Познанието за Света Троица и за въплътилия се Христос постоянно нараства. Всички имат това разположение да научат повече за Света Троица, не затова как Бог е станал Бог, защото това не само не е логично, но и сатанинско, и не се препоръчва на никой човек да мисли по този начин. Но човек тогава приема едно друго знание, което е вечното познание за вечното битие в Царството Небесно.
Освен това, Светият Дух дава неизречено благоухание. Както всички цветя тук си имат свойствена за тях миризма и форма, така и всеки човек благоухае по напълно различен начин, за да се отличава с делата на покаянието си, които е извършил тук, на земята, освен това да се отличава и личността на всеки един. Всеки един благоухае по своеобразен начин, и това благоухание  извира от Христос. Представяте ли си колко благоухае самия Христос – Изворът на всяко благоухание. Тези небесни благоухания Христос по един материален и тленен начин ги е донесъл и тук на земята, при цветята и особено в онези растения, които дори когато изсъхнат благоуханието им остава – например босилекът. По този начин всеки подвизаващ се призовава благодатта на Светия Дух да го просвети, да го вразуми, така че и във време когато благодатта явно пребивава в човека, той да не изпада във високомерие и самомнение, защото не след дълго ще настъпи отнемането на благодатта. Не след  дълго нощта отново ще смени деня. Но когато имаме отново това отдалечаване човек не трябва да се отчайва и разочарова, защото отново след това идва благодатта, за да го утеши. По този начин отнемането на благодатта възпитава „изпича” добре човекът и го правят като сухара. Едно е хлябът, а друго сухарът, който е добре изпечен и от двете страни и вече няма и следа от влагата на страстите и може да се запази за много дълъг период. Трябва да измолваме тази благодат по молитвите на всички светогорски отци, които са просияли, да ни утеши, и взаимодействайки с нея да се удостоим с Царството Небесно.
Изследвайки внимателно Евангелието, съдържащо в себе си самите слова на Христос, ние откриваме, че Той облажава вярващите. Използвайки думата „блажени” Господ има  предвид, че човекът ще е блажен, ако приложи всяка заповед. Блажени ще са вярващите, които ги изпълняват. Много хора са разбрали през вековете  истинското значение на тази дума блажен, а именно да имаш дръзновение в Царството Небесно; че ни очаква голяма слава и чест във вечността. Когато Самият Бог прославя хората с тези слова представяме си какво очаква вярващите. Обаче в същата дума се крие и абсолютната свобода на човека, самовластието. Не е лесно да се приеме благодатта на дело, макар и да познаваме теорията, защото в нас са страстите, които  процъфтяват, тщеславието разяждащо всичко. Затова Христос по педагогически начин не ни оставя да си поемем дълбоко дъх от благодатта, която искаме. Той дава малко по малко трошички, малко по малко залъци, а ние желаем много пъти целия хляб, цялата фурна. Да имаме такъв божествен копнеж е хубаво, но на дело реално ни предстои труд, трябва да се пролее кръв, защото човек трябва да прави това от любов към Христос, доброволно, самовластно. За да бъде приложено това на практика, човекът е длъжен да има ясно съзнание, а не просто познание, поради коя причина трябва наистина да се подвизаваме. Защо Христос казва, че човек е блажен, да не би да има някакво скрито значение тази дума? Господ увенчава самовластието, възхвалява разума и волята на човека, който въпреки че знае злото, избира доброто, заради любовта към Бога. Да се подвизаваме именно заради Божията любов е наистина много трудно. Необходимо е да преминем през страха от геената, след което да достигнем до състоянието на наемника, за да достигнем до страха на близкия човек, за да станем Негови братя и чеда. В божествения страх и любов има йерархия. Христос възхвалява последното състояние, а първите две биват възхвалявани от нас хората, доколкото вървим към добродетелта, но все още не я притежаваме. Но пътният знак ни насочва сигурно, за да придобием покаяние, смирение или сълзи или милостиня или която и да е друга добродетел. Това наистина е много трудно, затова отците повтарят, че трябва да се пролее кръвта на сърцето, буквално да изчезне вехтият човек.

Автор: архим. Ефрем, скитоначалник на скита св. Андрей
Източник: Православен свят