За бурите в главата (ПОЛЕЗНО)


Колко хубаво е отново да посетиш познати места, да видиш познати стени! За какво да разкажа днес? Радвам се да ви видя!
 
Иска ми се да ви кажа нещо ободряващо. Да започнем с това, че замислите, които строим по отношение на своето бъдеще – въобще не са това, което ни е нужно в действителност. Случва се само това, което иска Бог. 
А монашеският живот е постоянна борба. Борба, която се води винаги, всеки ден. Борба, да победим себе си. Нашият единствен истински враг е нашето аз. Нито един човек в света не може да ни лиши от спасение и мирно устроение на духа. Нито един човек в света не може да ни раздели с Бога. Само ние можем да си нанесем тези вреди. Правим това чрез избора, избирайки една или друга мисъл, действие, постъпка… И ежедневно, ставайки сутрин от леглото, трябва да започваме всичко отново, правейки избор след избор. Нещо, което не се обновява, се загубва. Колкото и прекрасно да сме се чувствали вчера, ако не обновим това състояние, то си тръгва от душата. Това касае и нашите отношения с Бога.
 
Сега искам да ви дам храна за размисъл. Слушайте внимателно!  Най-дългото пътешествие от всички, които предприемаме, е пътешествието от ума до сърцето. То е и най-трудното в нашия живот. А пътуването от сърцето навън е най-бързото и най-простото.
 
Някои от нас са още на път към сърцето и от него ни отделят милиони, милиарди километри. А някои  са изцяло объркани в мрежите на собствения разсъдък. Например  ставаме сутринта и цял ден мислим за всякакви глупости. За това какво да правим и какво да не правим, какво ще ядем, и какво не… Храна, електричество, братя, сестри, работа, птички, котки, дрехи, телефонни сметки… Цял ден такъв кръговрат, хаос.  Можем да го сравним с пътуване с кола из Санкт-Петербург: уж пътуваш, а не се движиш, само се разстройваш, защото поради многото коли движението е невъзможно. И за нас е невъзможно да се движим към Бога, защото в главата ни е задръстване.
 
Дайте просто да помислим, колко боклук пускаме в своята глава. Това е безумие! Да си зададем въпроса: имали ли сме в главата мисли, грижи, тревоги, въпроси свързани с нещо друго, освен с любовта към Бога и спасението? Ако да, то ние сме безумци, които напразно си губят времето. Да, ние си губим времето!
 
Дайте да са спрем! Сега колко е часа? Болшинството от вас днес са станали между четири и шест сутринта – някой, навярно в седем. Някой, както виждам, и досега не са се събудили. Не е важно кога сме станали, а дали изкараното време е достойно да застанем пред Божия Престол и да Му дадем отговор за това, как сме Го обичали днес? За кого сме живели днес? Давали ли сме само и единствено любов и нищо повече? Готови ли сме да застанем пред Бога и да сме достойни за спасение? Готови ли сме да кажем на Господа, когато си спомним какво сме правили днес: „Съди ме въз основа на това, както съм живял днес. Дай ми вечност, съответна на това как съм прекарала своя ден”.
 
И така, готови ли сме или не? Ако не, колко сме глупави! Защо си губим живота с неща, които нямат никакво значение?! А може и на телефонни обаждания да отговаряме и при това да помним Бога.  И тоалетни да мием, носейки Бога в сърцето си. И цял ден да служим на някого, да посещаваме болни, да ходим в болници, при болни, да чистим тоалетни, да приготвяме вечеря – и всичко това да бъде пуста загуба на време, защото служи за удовлетворението на нашето себелюбие.
 
А ние? Какво сме правили днес? По-скоро, сме разпиляли целия ден, угаждайки на своето аз. И не само днешния ден, а всички дни. Всеки ден преминава така, напразно.
 
Има едно такова електронно приспособление, не зная има ли го тук. Моят племенник неотдавна попадна в автомобилна катастрофа, получи сериозна черепно- мозъчна травма. Тази травма доведе до това, че ако той гледа нещо прекалено дълго, например стената, губи съзнание.  Не се изморява, просто мозъкът изключва.  Премина през разни курсове на лечение, но нищо не помогна. Сега не трябва да кара кола, защото ако загуби съзнание зад волана, ще загине. Той носи особен нашийник, в който има жироскоп. Това е приспособление, което го има във вертолетите и се използва за пазене на равновесие. Когато започне да заспива и главата му се накланя настрана, този уред издава неприятен звук, и той се събужда.
 
Ето и на нас ни е нужен такъв прибор – във всеки случай на мен. Само помислете – в този момент, когато нашето съзнание започне да се отклонява от Бога, устройството да издава рязък звук. Представете си колко шумно щеше да е тук. Сирените биха ревяли. Защото всички ние през целия ден постоянно мислим за себе си. Тогава бихме полудели. За Господа ние не мислим… Може да питам племенника ми откъде си е взел този апарат. И да го програмираме така, че да сработва в момента, когато нашият ум си тръгне от Бога и се обърне към себе си. Ще се получи интересна симфония!
 
Разбираме ли, доколко нашият живот се определя от нашия избор? Ние трябва постоянно да се съсредоточаваме на Бога – отново и отново. Ето това трябва да е нашия избор. За Господа няма голямо значение какво сме правили. За Него е важно защо сме го правили. За какво? Отговорът трябва да е – от любов. Правили сме го от любов. Не от любов към себе си, а от любов към Бога. Затова не е толкова важно, кои сте вие – настоятелката или най-младата сестра в манастира. Ако вършите нещо не от любов, а по друга причина, то във вашите действия няма никакъв смисъл. А всичко, което правим от любов точно изпълва със смисъл нашето битие.
 
Как да се върнем на истинския път? Как да спрем цялата тази буря от електрическите импулси в нашия мозък? Тук лятото има ли бури? Това също представлява буря от електрически импулси. При нас лятото има страшни бури, падат мълнии. Става много знойно и влажно, мълниите прерязват небето. И нашият ум често пребивава в такова състояние, и тогава е много трудно да спрем мълниите в нашите глави. Как да излизаме от тези състояния?
 
Спомням си как преди много години провеждах беседа подобна на тази – колко често ние се съсредоточаваме върху собственото си “аз”. В следващата неделя, след този разговор чух в църквата как един мъж говори на една баба:
-  Е, колко бури преживя тази седмица?
-  Даже не ги и броих. Буря след буря, без спиране. Едва не се побърках.
-  Нима тази седмица се отличава по нещо от другите? Ние постоянно си имаме работа с бури…
-  Така е, но в тази седмица аз се опитвах да не мисля за себе си, а истински да противостоя на бурята – опитах се да мисля за Бога. Колко трудно беше това! Толкова се изморих!
 
Ако вие обичате себе си, сте в беда. Аз ще ви изоблича и ще направя живота ви труден, но това е по-добре, отколкото вие сами да си устройвате трудности. Всичко, от което се нуждаете да станете светци, е при нас тук и сега. Не ни е нужно нищо друго, освен това, което имаме тук, в помещението, в което се намираме. Важно не е това, което имаме, а какво правим с него. В това е и целият въпрос: какво правим с това, което имаме? Помним ли го въобще? Би ми се искало да поговорим за това днес, въпреки че разговорът може да е като взрив на бомба. А може би това, за което говоря, е лишено от смисъл. Може би, някой от вас вече се е освободил от бурите? И в нашето съзнание вече не бушуват никакви електрически импулси? На тяхно място имаме вечен мир и покой? И вие живеете в Божието присъствие? Иска ми се да чуя това от вас. Следващият въпрос е такъв – възникват ли бурите изведнъж, без причина? Или ние ги предизвикваме сами?
 
- Аз ги предизвиквам сама.
 
- Е, единственият способ да се избавим от бурите, е да спрем да се занимаваме прекомерно с нашето собствено „аз” и да насочим своето внимание , всичките си старания единствено към Бога. Това е единственият път, друг няма. Ако ние обичаме себе си, в нас даже няма понятие за търпение. Ако  аз обичам себе си – а аз, разбира се, обичам себе си – и се опитвам да бъда търпелив с вас, ще изглеждам като крайно изнервен човек, редом с когото  седи някой и силно дрънчи с лъжичка в чашата. В началото човек се опитва да не обръща внимание на шума. След петнайсет минути той вече не знае  къде да се дене от този досаден звук, иска му се да напъха лъжичката в гърлото на съседа. Тоест в нас липсва търпението. Когато обичаме себе си, добротата също не ни достига. Смирението е невъзможно. И молитвата е невъзможна. Помислете над това.
 
Единственият път, по който можем да излезем от любовта към себе си, за да укротим тази обсебеност от собственото „аз”, това е любовта към някой. Но тогава ставаме сухи като изсъхналата смоковница. Ние искаме любов, искаме да ни обичат, тези търсения ни водят до там, че самите ние никого не обичаме. Желаейки да ни обичат, ние ставаме сухи смоковници.
 
Чували ли сте думата „мантра”? Това е някаква мисъл, слово, последователност от думи, които  се повтарят отново и отново с цел да удържат съзнанието върху едно нещо и да отстранят мислената дейност, за да не пречи на съсредоточаването. и в нашата глава се върти постоянно една мантра, мантрата за собственото „ аз”. „Аз”, „аз”, „аз” Как се чувствам?   Какво правя? Какво мисли тя за мен? Тя ми се сърди… Тя постъпи лошо спрямо мен… Тя не направи за мен това и това… Ти даде на нея това, а на мен не… Тази „аз-мантра” е толкова отвратителна! Цялата тази обсебеност от собственото „аз”…
 
Някои хора считат, че това не се отнася за тях. На тях им се струва, че те не са толкова силно съсредеточени върху себе си, че обичат всички хора около себе си, и още куп такива неща. Но причината за тяхната любов е тяхната заетост от себе си. Собственото „аз” ги занимава много повече от който и да е друг. Ако единственото, което обичаме е собственото „аз”, то ние не можем да излезем от себе си и да се променим дотолкова, че да започнем да обичаме. Ако ние гледаме на другия човек само от позицията на това, какво той може да направи за нас или с какво може да ни навреди, може ли да направи живота ни по-добър, по-приятен, по-удобен или е от тези, които искат да вземат нещо от нас-то всичко, с което дишаме е същото това безумно самосъжаление, съсредоточеност върху собственото „аз”. И тогава всичко, което преживяваме, са бури. Буря след буря, ден след  ден.

Автор: схиархимандрит Йоаким Пар
Източник: Православен свят