Децата са нашето огледало


Веднъж чакахме за среща със стареца Паисий, свечеряваше се, а ние, увлечени от светския дух, започнахме да се препираме кога ще го видим, защото не бяхме култивирали в себе си това, което Христос иска от всички нас – търпението.
Сред чакащите поклонници имаше и две деца, които не се интересуваха много от това как ще мине времето. Там имаше една чешма, която течеше свободно и децата се гонеха, за да се пръскат с вода. Ние като „примерни” християни, които първо трябва да поправят другите и след това себе си, им направихме забележка да престанат, защото мястото е свещено и не трябваше да тичат и да играят. Всички бяхме подразнени от врявата, която вдигаха децата, освен стареца Паисий. Единственият, който не стана да направи забележка на децата, бе той. С намерението си да направим уж добро, в присъствието на стареца им казахме: „Престанете, мястото е свято, старецът изповядва!“. Старецът обаче ни постави на място. „Децата си вършат своята работа, играят. Вие вършите ли вашата?“, запита той.

Тези думи на стареца ни дават отправна точка в търсенето на отговори, свързани с проблемите и всекидневните трудности, които ни измъчват, особено в семейството.

Живеем в една от най-обърканите епохи. Според едни думи на стареца Паисий живеем в трудната епоха на големите улеснения. Нека видим какво всъщност означава това. Предишните поколения са водили живот, изпълнен с лишения и са полагали усилия с единствената цел децата им да не бъдат полагани на същите лишения, които те са претърпявали. Съвременните деца обаче растат в един различен свят, в който всичко им е дадено наготово от нас. Днешните бащи, майки и баби изпреварват всяка необходимост на детето още преди тя да се появи. Вие, родителите, веднага ще отвърнете: „Няма нищо лошо в това! Изпълняваме своя дълг!”. Старецът Паисий обаче казва: „Добро е и е достойно за голямо внимание, ако искате – поздравления, но дали е най-доброто за децата? Дали е онова, което в крайна сметка им принася полза?“. Когато си припомним молитвата на Църквата, в която се молим за онова, което е добро и полезно за нашите души, тогава идва въпросът дали наистина е полезно да даваме на децата всичко, което поискат. Когато дойде първото сериозно изпитание в живота, когато изгубят някоя битка, немалко от съвременните деца, без упование в Бога, на което родителите не са ги научили, изпадат в дълбока меланхолия, отчаяние и безнадеждност. Това е най-лошото състояние, в което човек може да изпадне.

Живеем в епоха, за която някой би казал, че се сбъдва пророчеството на св. Антоний Велики, който още през първите векове на християнството, когато сърцето на Църквата е туптяло силно, казва, че ще дойде време, когато на разумните ще кажат: „Вие сте луди!“.  И разумните, понеже ще са по-малко, ще се споглеждат помежду си и ще си казват: „За да го казва целият свят, по-скоро така ще да е!”. Ако целият свят ти казва, че от тази година слънцето ще изгрява от Запад, а не от Изток, кой си ти, който ще издигнеш знамето на твоето мнение, за да кажеш онова, което са те научили твоите отци и предци, които са ти предали истинската вяра? Кой си ти, за да се изправиш срещу всички в този свят?

Старецът Паисий казва: „В миналото, ако нямаш баща и майка, или някой чичо, все някой друг ще се намери да ти каже: „Детето ми, не прави така!”. Сега нещата са се преобърнали. Днес хората не са с нас, а срещу нас.”. Днес проблемът не са младите, а възрастните, техните учители – не онези в училище, а в живота; преподавателите, които се наемат с житейското ръководство на децата. По думите на стареца Паисий, те са готови по-скоро да ти покажат как да счупиш с топката прозореца на съседите, отколкото, че въобще не е добре да се чупят прозорци. Захранват неудържим и безразсъден егоизъм и себелюбие в младите още от ранните им детски години, и когато детето порасне, изведнъж се изненадваш, че в хола си имаш един тиранин, по-голям от всички тирани, с които си се сблъсквал в живота си. Един тиранин, който, растейки и изплъзвайки се от твоите ръце, ще налага своята воля. Днес учим децата да си търсят своите права и да претендират за тях. Вместо това св. Козма Етолийски съветва: „Научи децата си да търсят от Бога хляба и направи следното: вземи едно парче хляб, занеси го пред иконата на Христос и кажи на детето си да се прекръсти и да вземе хляба от Христос, като му кажеш: “Аз хляб нямам, Христос обаче има да ти даде!”. Вижте как св. Козма ни предлага истински урок по катехизация. Той показва на детето, че първият знак, който трябва да се научи да прави с ръка, е кръстният. За съжаление, днес ние учим децата, че първото нещо, което трябва да правят с ръка, е да я свият в юмрук, изявявайки претенции.

Според Църквата голямата революция е не да променим другите, а самите ние да се променим, да се жертваме и да претърпим мъчения за другия. Когато Христос дошъл на Земята, за да прегърне падналия човек, Той не го е разпнал, а Сам претърпял мъчения заради него. Следователно, когато научаваме децата да претендират, да търсят своите права, ние отхвърляме пътя на жертвата в живота им, пътя на мъченичеството и на търпението, на реалната отговорност към другия, на истинския духовен живот.

Наистина, можем ли да преодолеем проблемите на съвременните деца? Как можем да превъзмогнем ситуациите на напрежение, които се пораждат ежедневно в дома ни и които много пъти са подхранвани от самите нас? И как можем да преодолеем бурните викове на протест и терзанията в тази възраст? Младите хора крещят срещу нас, избухват, претендират за всичко и към всички… Но най-често, когато някое дете порасне и се превърне в чудовище, тогава всички като Пилат си измиват ръцете и казват: „Аз не знам нищо! Не знам как се получи така!“. Днес говорим за насилието в училищата, за нарастващата детска престъпност и учудени, се питаме как се стигна до това положение. Как в дома ни, в обществото ни израсна едно чудовище? Едно канибалско дърво, което изяде нашите деца, и яде и нас. Продължаваме да се питаме кой напои корените на това дърво… Нека не търсим причините в другите. Нека погледнем в огледалото. Там ще видим, както казва старецът Порфирий, най-лошият човек на земята.

Децата, които се бунтуват, имат право, защото усещат много липси. Какво им липсва? Липсват им образци, нямат примери, няма за какво да се заловят. Старецът Паисий разказваше една история: „Когато дойдохме като бежанци в Пирея, слязохме там, бидейки гонени от турците, но когато чухме пирейци да ругаят Бога, не слязохме от кораба. Казахме си, че е по-добре да се върнем обратно в клането, отколкото да се окажем на място, където богохулстват… Но и с това свикнахме”. Днес слушам как най-голямата мечта на някои родители за техните деца е как наследникът им ще има кариера, как ще изкарва много пари – бързо и без труд. Когато това са нашите мечти, които предаваме и на децата, какъв духовен труд и духовен процес очакваме от тях? Един новопросиял и много обичан в Гърция светец – св. Лука Кримейски, е имал изключително много таланти, единият от тях е бил талантът на художник. Като художник той имал голямо бъдеще, можел да отиде в Германия да учи в художествено училище. Пътят, който се откривал пред него, бил много велик и той нямало да претърпи всичко това, което претърпял като духовник: мъчения, затвор, изгнание, толкова много страдания за Христовата любов. Но този човек избрал призвание, с което щял да помага на хората и си казал: „Ако стана художник, какво ще правя, ще изкарвам много пари, хората ще идват и ще се дивят на хубави картини. Това е чудесно, но какво ще дам на другите, как ще облекча тяхната болка?” Големите сърца на човеците са били изковани в лишението и аскезата. А богатството – напротив, то води до поквара, разруха и накрая до духовна смърт.

Днешната медийна култура прави ситуацията още по-сложна, защото държи в затъмнение истинските добри примери, вместо това всяко зло веднага се осветлява, например когато стане нещо нередно при нас, клириците. Но наистина когато сторим грях, той е по-голям от вашия – вашите са грехове, сторени по незнание, така се казва в светата Литургия, Ние ще бъдем съдени много повече от вас, но знайте и че духовниците са десетократно по-жестоко атакувани от вас. Защото, ако погине душата на един мирянин, погива една душа, но ако погине душата на един духовник, ако загасне един фар, много кораби ще потънат. В Патерика има една история за   събранието на демони, на което всеки изтъквал какво лошо е направил. Един казал: „Хвърлих един човек в грях!“, друг побързал да се похвали: „Хвърлих цял град в грях!“, а последният казал: „Хвърлих един свещеник в грях!”. Той взел първата награда, защото направил най-голямото зло – загасил фара, спрял светлината за много други.

С всеки изминал ден онова, което наричаме семейство, все повече започва да се смята за изключение, за нещо странно. Младите хора имат право да се бунтуват и за това – за отслабването на семейните връзки. Днес семействата си общуват с бележки, залепени на хладилника. „Лещата е в хладилника!“, пише майката. „Днес ще закъснея“, пише бащата. „Утре съм на урок по английски, да ми изпереш пуловера!“, пише ученикът. Загубва се истинското общуване между най-близките помежду си хора. И много семейства сякаш въздъхват с облекчение: „Добре, че не си говорим, защото колкото пъти започваме разговор, все се караме“. Вместо да се опитваме да си говорим, което преминава в разправия, какво правим? Разговаряме с телевизора – с него не се караш, гледаш истории за лоши семейства и си казваш: „Слава Богу! Ние не сме чак така! Зле сме, но не сме като тези!“. Смееш се на трагични неща и любопитстваш кой е следващият очернен човек. Старецът Паисий казваше: „Жените се събират да пият кафе. И се питаш как в толкова малка чашка се побраха Вселенската Патриаршия, всички духовници, всички наши управници, всички.“. Да не се смеем, защото в това място всички се побират, освен ние самите. Защото „всички са по-лоши от нас”! В нашето всекидневие често правим следното: когато някой извърши грях, който и ние сме извършили, сме склонни да го оправдаем – „,е, човешко е”, но ако е извършил грях, който ние не сме сторили, сме готови да го осъдим. Ако сме духовно будни, и в двата случая няма да съдим другия…

Друга много важна причина за протеста на децата е отсъствието на познание  за Бога в семейството. Нашите деца растат без Тайнства. Чуваме как някои майки се хвалят, че момченцето им е толкова умно, че от съвсем малко знае всички марки коли, а момиченцето им знае имената на всички известни певци и актьори. Но когато децата – не само малки, но и по-големи, дойдат в храма, пристъпвайки към светото Причастие (макар и формално, един път на Пасха), чуваме майката да казва: „Винце е това, детето ми! Винце!“. Детето знае какво е вино, но не и какво е свето Причастие.

Родителите, изгубени в своята несигурност и свръхангажираност, една сутрин вдигат глава и внезапно откриват, че детето им, което допреди са държали на ръце, вече е станало на 18 години, а те напълно са изгубили умението си за диалог с него. Изгубени сме в опънатите си нерви и самосъжалителни мисли: „Мен никой не ме разбира! Никой!”. Госпожа Галатия Сурели казваше някога нещо много хубаво, което майките го знаят от опит: „Една сутрин се събудих с треска, имах 38 градуса температура. Преди още да успя да прибера термометъра в калъфчето, мъжът ми скочи с въпроса: „Имам ли гладена риза?”. Децата ми казаха: „Мамо, къде е пуловерът?”. Трябваше да изчистя, да свърша още задачи, а следобед дойдоха внуците, защото не бяха на училище. Трябваше да приготвя ядене за всички, а вечерта, преуморена, си легнах и от любопитство си премерих температурата. Беше спаднала. Термометърът бе единственият, който ме съжали.”.



Този, който е родител, няма работно време, нито извънредни платени часове труд. След като станеш родител, до старини ще отглеждаш някого. Все ще си казваш – само да проходят, само да тръгнат на училище и да мирясам, само да се оженят, да родят деца и да мирясам… и всичко започва отначало с внуците. Нека никой не чака отплата от „професията” на родителя.

Майка Гавриила казва нещо много хубаво – когато човек се раздава за другите, той по тайнствен начин забравя своите проблеми. Вижте хората, които помагат на другите и са доброволци! Знаем го от лични впечатления: имаме сдружение, в което се включват жени да помагат в социалната дейност на църквата. Някои от тях правят това повече от 40 години и всяка от жените има големи кръстове, сериозни лични безпокойства. Но когато идват там, гладейки, миейки, готвейки, по тайнствен начин забравят собствените си проблеми; обличат се с болката на другия и Христос отнема тяхното притеснение, и им дава благодат. Никога не трябва да искаме децата да бъдат център на света, защото това води до мании, фиксации и болести.

Поради всичко това влизаме в чести конфликти с децата, при това много пъти без причина. Старецът Паисий казва, че когато се караме на децата си, всъщност истинската причина за разправията е нашата умора. Детето просто ни е дало повод, натрупали сме горивото и сме търсили искрата, която да разгори пожара. Така избираме да водим големи битки в погрешен момент. Когато човек е уморен, той изкарва от себе си всичко негативно, които е натрупал през целия ден.

Децата ни познават много по-добре, отколкото ние тях, и много пъти изпробват нашите сили. Затова и много пъти, когато се изправят срещу нас, те си играят с нас. Ще видите, че ако избухнете и се скарате на малкото дете, когато всичко отмине, то ще отиде да спи спокойно. Вие обаче ще се въртите в леглото и няма да можете да заспите. Не вземайте толкова насериозно тези противоречия с децата, защото детето си играе, изпробва ви и иска да види докъде ви издържат нервите. Когато научи това, то ще го използва, както си знае. Затова казваме, че децата ни познават много добре.

Децата са по-устойчиви на кавгите. Дори когато се използва насилие, което е нещо недопустимо, да знаете, че онзи, който упражнява насилието, е смутеният, а не детето. Детето е по-силно дори при употребата на насилие. И какво да правим тогава, как можем да преодолеем това напрежение между родители и деца? Да потърсим отговор отново в едни думи на стареца Паисий. „Помните ли старите транзистори, които имахме вкъщи – питаше той, – хората, които говориха зад микрофона, се приближаваха максимално до него, за да се чуват по-силно, вместо да крещят, защото в този случай микрофонът започваше да „пищи”, което се чуваше в транзистора. Нека пренесем това в нашето всекидневие…”. За да бъдем чути, ние крещим повече от децата. Ако детето започва да крещи срещу нас, ние започваме да крещим още по-силно. Вкъщи се крещи, защото ние сме започнали първи. Децата са наше огледало. Вместо това трябва да понижим тона, за да ни чуят какво казваме. Също така, когато ние слушаме някой да крещи, не чуваме какво казва.  Тонът на неговия гняв ни наранява и затова се опитваме да влезем в отбрана като и ние започваме да крещим. Когато детето крещи, то използва думи. Понякога жестоки, грозни, но преди да побързаме да го съдим, нека, когато сме спокойни, се опитаме да вникнем в тях. Детето навярно не може да изрази същността на онова, което го терзае и което иска да ни каже. В душата му се случват „взривове” и понякога то стига до своите граници, а понякога ги преминава.

Често някои родители изброяват пред децата жертвите, които са направили за тях. Знайте обаче, че всеки път, когато правим това, трябва да мислим за жертвата, която Христос е направил за нас. Пишейки до един игумен – и съответно до всички, които имат отговорност за други хора, тоест и до родителите – св. Йоан Лествичник казва, че е дързост да искаш от децата си да те слушат, когато ти не си направил нищо, за да послушаш Бога. Ако в живота не прилагам Божията воля и не се вслушвам в Бога с думи и дела, е дързост да искам от децата ми да бъдат послушни към мене. Не се вслушвам в Бога? Тогава не мога да очаквам, че децата ми ще се вслушат в мене.

В конфликтите с децата не винаги виновните са те. Понякога може и ние да сме виновни. Затова е много важно, когато признаваме наша грешка (за което е нужно смирение), да се извиним пред детето, но само ако наистина сме допуснали грешка, а не само за да спре кавгата, защото така детето ще се научи следващия път да претендира още повече.

Много е важно родителите да имат състрадание, любов и да са единодушни. Полезно е за децата родителите им да имат обща „линия”, дори да е крива, но да бъде една, а не две прави, защото децата се раздвояват и създаваме условия да ни използват, както си искат. Родителят се ласкае, когато в даден момент детето му се доверява и му казва: „Тебе те обичам повече!”. Родителят е готов да удовлетвори всяко желание на детето, за да е обичан повече, това обаче има срок на годност и децата лесно забравят този вид любов.

Отец Василий Термос казва, че днешните родители са като спонсори, те са като голяма корпоративна компания, която ти дава пари и ти казва: „Вземи това и ме остави! Вземи това и изчезни! Вземи това и върви да се разходиш!“… За да цари разбирателство между родители и деца, е нужно време и жертва. Не е лесно – човек се бори, уморява се, „къса парчета” от себе си. Но кое е най-важното? Него има предвид старецът Паисий, когато казва, че бихме могли да кажем най-тежките думи по добър начин. А ние казваме тежки думи по грозен начин. Сякаш се опитваш да почистиш окото на детето си с голяма четка. Тоест стремим се към нещо добро, но по погрешен начин. В този капан се вкарваме многократно сами и опитвайки се да оправим нещата, всъщност напълно ги изкривяваме.

Нека се молим усърдно за децата. Старецът Порфирий казва, че когато децата са малки, им говорим за Бога, а когато пораснат, говорим на Бога за тях. Когато започнат техните бунтове и словесни изригвания, оставете се на Бога чрез молитвата, молейки се на колене. Както е правила света Моника, майката на блажени Августин, и всъщност тя го е направила свят. Как е станало това? Чрез нейните усърдни молитви. Това е нашият път и нашата жертва. Нека не се отказваме. Ще дойде време, когато, колкото и да не го очакваме, ще се появят подходящите условия и искрата, която сме вложили в децата си, ще се запали и семето ще даде плод. Не започвайте да се оплаквате: „Как като малки, децата ходеха на църква, а сега…”. Знайте обаче, че някаква нужда, изпитание или „случайно” събитие в живота им може да е срещата с Бога и тази искра, която е съществувала от детските години, в подходящия момент ще се запали.

Отците на Църквата казват, че Христос, Сеячът, посял на четири места, но само на едно място покълнало. Три четвърти от труда му отишли напразно… Нека ние вършим нашата мисия – сеитбата, а жътвата е Божие дело. Това ще ни даде надежда, няма да ни позволи да се разочароваме, ще обновяваме нашите сили и ще казваме: „Боже мой, Ти си ме поставил да сея, дай ми сила, за да мога да се моля за моите деца и да изпълнявам задълженията си на родител, както Йов правил за своите деца. Да ходя на църква заради тях, да се причастявам заради тях, да правя поклони заради тях и заради внуците. И когато си отида от този свят, дори и да не видя жътвата, Ти ги дръж близо до Теб в прегръдката на Църквата Майка!”…


Източник: Православие бг
Превод: Константин Константинов