За търпенето на немощите на ближните


– Как да се отнасяме към това, че човек се стреми да угоди на свещениците, монасите, забравяйки за своите близки? Това е много смущаващо?

– Хората, живеещи в света, недостатъчно разбиращи духовния живот и послушанието, като правило, считат, че човек, който в поведението си излиза извън рамките на техните представи, изпада във фанатизъм. В действителност, когато човек израства духовно, общението с духовния отец, който вече му е станал близък, за него става много важно. Това, което хората наричат угаждане на монаси, често се върши заради Бога, поради подчиняването на живота на основите на евангелското учение. Но роднините, приятелите и познатите не винаги разбират това, затова възникват конфликтите, предсказани от Господ: не мир дойдох да донеса, а меч (Мт. 10:34) защото отсега петима в една къща ще бъдат разделени, трима против двама, и двама против трима(Лк. 12:52). Причина за това неразбиране е това, че светските хора нямат почти никаква представа за истински дълбокия духовен живот. Затова и те започват да се борят против тези, които искат да се подвизават по-строго.
Разбира се, има всякакви крайности, когато например към свещеника започват да се отнасят с някакво пристрастие, забравяйки за ближните. Преп. Исаак Сирин казва, че мнозина са възмечтали за себе си, че са велики молитвеници и светци и са счели, че не трябва да правят нищо за никого. Обаче, по думите на светия отец, ако ние приемаме някакви услуги от хората, то сме длъжни да се грижим за тях, да им оказваме ответни услуги. Ние всички имаме дълг пред родителите, които са ни възпитали, или пред приятелите, които ни помагат.
– Какъв е критерият, по който да определим правилно ли постъпва човек?
– Такъв критерий има: Евангелието, учението на Отците на Църквата, православното Предание. Когато човек живее по Бога, на душата му е мирно. По думите на св. Варсануфий Велики, това, което е от Бога, няма в себе си скръб.
Ако човек е решил действително да угажда на Бога, той е задължен да мисли за своите ближни, да не ги обижда и огорчава. Понякога светът не разбира християнина, понякога Враговете на човека са неговите домашни (Мт. 10:36). В този случай е нужно да се смирим и да потърпим. Господ допуска такава ситуация, давайки на човека още един повод за духовен труд, за проповед на евангелската любов. Без да се отказваме от Евангелието и строгия духовен живот, трябва да носим и търпим немощите на нашите ближни.

– Как вярващият човек да постъпи правилно в тази ситуация: новобогаташи отказват да платят на работниците за направен ремонт, сумата е голяма. Трябва ли да се предприемат някакви мерки или е нужно дадената ситуация да се приеме смирено?

– Ако на някой отделен човек са отказали да платят  – това е един случай, ако става дума за група работници – за друг. Всеки от тях си има семейство и те са длъжни да защитават техните интереси. Събирайки се заедно, работниците могат да поискат заплатата за труда си. В „Душеполезно чтение” имаше публикувана преписка на св. Амвросий Оптински с една дворянка. Той ѝ дава съвети как да постъпи с едно имение, което нейните братя са завладели незаконно.
Ако сумата не е голяма, може би си струва да се прости, но  в дадения случай да се прощава не би било съвсем справедливо: по-правилно е да отстояваме позиция и интересите на своите близки. Вие имате право да предприемете някакви мерки, но разбира се, в борбата за тези пари не трябва да се прекрачват определени рамки. Например да се наеме мафията, както днес правят много съвременни хора. Православният човек ще намери свои методи за борба: ще напомни, ще помоли, ще засегне съвестта, може би ще се обърне към хора, които могат да повлияят на дадената ситуация, без да се стига до бой. Дълбоко вярващият човек би предал всичко на Бога, и мисля, че Господ няма да го остави.

– Трябва ли християнинът да се води по стила на обкръжаващите го хора, така да общува, да се шегува, смее, да не се отличава, следвайки заповедта: А ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си (Мт.6:17)?

– Общуването с хората е цяла наука. От архиепископ Сергий Пражски има произведение на тази тема – „За изкуството на общуването”. Трябва да се учим, от една страна то да не е душевредно, а от друга – да не се затваряме в себе си. Християнинът, по думите на ап. Павел, трябва да е езичник за езичниците, като юдеин, за юдеите, за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои (вж. 1Кор. 9:20-22).  Обаче апостолите не са заповядали  да се принасят езически жертви или да се съблюдават юдейските закони. Главното в това общение с извънцърковните хора е да не се преминат допустимите граници.
Трябва да се разбере, че ако ти, намирайки се сред хората, започнеш да им се противопоставяш, да им показваш своята святост, то ще ги унизиш, а това е съвършено нехристиянско и не е от любов. Затова Господ е заповядал: яжте всичко, що ви сложат, без всякакво изследване (1Кор. 10:27). Ако в езически домове предлагали на апостолите блажна храна по време на пост, те я ядели, защото иначе биха могли да обидят домакините. Когато водим диалог с езичниците за вярата, преди всичко е нужно да  покажем, че християнството е учение за любовта и ще е неправилно да отблъскваме хората поради второстепенни предписания.
От патериците и житията на светиите е известно, че когато при подвижниците, спазващи строг пост, идвали други монаси или просто посетители, те не спазвали своя пост, или го отслабвали, или вкусвали храна по-рано от установеното време, за да не покажат, от една страна, строгостите на своя подвиг, а от друга – да не нарушат закона за любовта. Един старец отшелник казал: “Аз мога да постя през цялото време, постът винаги е с мен, а ближният –не винаги.” Нужно е да съумяваме да се отнасяме към това с разсъждение.
Старецът Иосиф Исихаст казвал: „Господ днес ме е запазил от грях, за разлика от този човек, а утре може и аз да падна в грях. За всичко трябва да благодарим на Бога, да просим той да ни вразуми и направи чеда на Православната Църква.”
Да съдим хората е дело на Бога, нашето е – да ги съжаляваме. Понякога можем да пробваме да им дадем наставление, но ако не ни послушат, по-добре да се обърнем към свещеника или да се помолим за тях.
Случва се, в компанията, в която сме да започнат глупави, двусмислени, нецеломъдрени шеги. Не винаги можем да ги изобличаваме, обаче не трябва и сами да участваме в това – по-добре да си тръгнем, оставяйки компанията. Понякога християнинът изказва своето протест против такова поведение, хората се вслушват с уважение в неговото мнение и по-нататък се съобразяват с това, че сред тях има такъв човек.
Случва се също, вярващият да попадне в среда на нецърковни хора, които го изпитват, за да узнаят доколко е благочестив и ще реагира ли достойно. Смиреният, разсъдителен и любещ човек, мисля, ще открие този тип поведение, което ще предразположи останалите и няма никого да съблазни. Православните свещеници, оказали се в затвора, често се държали така, че заклетите рецидивисти започвали да ги уважават, именно за проявената любов и смирение.

– Понякога след Причастие идва човек и започва да говори за нещо важно, но съвсем неуместно. Не ти се иска да го обидиш, но такъв разговор след Причастие е нежелателен. Или пък се обажда познат да се оплаче от живота; не мога да го отблъсна, в резултат на което и мен ме поглъща вълната на злословието и хулите. Какво да правим в такава ситуация?

– В края на книгата на преп. Варсануфий Велики и Иоан Пророк има отговори на въпроси за общуването с ближните, където се привежда такъв пример: ученик пита стареца, как да постъпи, ако при него дойде млад брат и започне да празнослови? Старецът отвръща, че трябва да се постои няколко минути от вежливост, за да не го отблъснем, а след това да измислим някакво важно дело и да си тръгнем. Друг въпрос: когато от света дойде баща ти и говори дълго, какво да правим? Старецът казва, че от него не трябва да си ходим, иначе ще се обиди, трябва да седим, правейки се, че го слушаш, а в действително да извършваш Иисусовата молитва. Ако родният ти баща започне да води душевредни речи, трябва да станеш и открито да си тръгнеш.
След Причастие трябва да се избягват дълги беседи, да се отговаря кратко, посочвайки своята заетост или болест, може също да се опитате да отложите разговора за следващия път, никой няма да се обиди за това. Ако човек се жалва от живота, без да преминава приемливите граници, можем да го изслушаме, отговаряйки по възможност кратко. Ако започнете да давате дълги и подробни отговори, можете да го провокирате на по-нататъшни словоизлияния.

– Как да се държи мъжът, ако съпругата, боледувайки тежко, не винаги иска да води църковен живот? Може ли да я принуждава по някакъв начин?

– Не може със сила да принуждаваме човека да бъде християнин. Едно е да заставиш малко дете да отиде в храма, но когато поотрасне, принуждението само ще го отблъсква от вярата. Вашата съпруга е възрастен човек, при това болен, не трябва да я насилвате в духовно отношение.
Преподобни Варсануфий Велики казва, че проповедта на Христа преминала в тихост: преломена тръст няма да дочупи и тлеещ лен няма да угаси (Мт.12:20). Хората по собствено желание следвали Господа, а на нежелаещите Той само казвал да изпълняват заповедите. Съпругата трябва да се убеждава, при което да се съблюдава мяра, повече да се молите за нея и да се стараете да я причащавате, действайки при това много тънко и деликатно.

Автор: игумен Сергий Рибко
Превод от руски из “Жизнь-эта экзамен на любви”