На един Бог ли се покланят християните и мюсюлманите


Колко полезно би било да се информират какво е светоотеческото мнение по въпроса на един Бог ли се покланят християните и мюсюлманите някои „православни” писатели, които стигат дори до такива твърдения, че, видите ли, Божият Промисъл действал чрез Мохамед сред арабите по начина, по който е действал, защото само в такава несъвършена форма като исляма на тях можело да им се преподаде знание за единобожието.

Лъжовността на това мнение е очевидна, защото не може да има народ, за когото по природа е закрита възможността за усвояване на Христовата проповед, а освен това сред почитаните от Църквата светии има араби, например преп. Юлиан Слепец, Илия Арабин, три хиляди Нажрански мъченици. Но нека приведем мнения на светии непосредствено касаещи тази теза.

Когато халифът казал на братята-мъченици Константин и Давид: „Как вие се осмелявате да произнасяте хулни думи срещу великия Мохамед… и да го порицавате водени от вашето безумие? Та той цяла Персия и Арабия обърнал от поклонение на огъня и привел към единобожие”, свети Давид Аргветски[1] отвърнал: „Макар Мохамед да ви е отвърнал от служение на огъня, той не ви е довел до истинско богопознание и затова не може да ви даде спасение. Той е подобен на кораб, който макар да не е потънал насред морето, все пак близо до брега е бил погълнат от морските вълни. Каква полза от кораб, който не може да стигне брега? Каквото се е случило с него, това ще се случи и с вас”.

Цитираното по-горе погрешно мнение се е срещало и в по-ранни времена във Византия сред светските кръгове, загрижени повече за политиката, отколкото за въпросите на вярата. На това заблуждение е посветена цяла глава в „Опровержение на Корана” от Никита Византийски – велик полемист и приятел на св. Фотий Константинополски. Ще приведем кратко изложение на 102-ра глава, наречена „Доказателство, че пребивават в заблуда онези, които смятат, че мюсюлманите са запазили вярата в Бога Отца”.

„Господ Иисус Христос, Който е Истина, е казал: „Който не почита Сина, той не почита Отца” (Иоан 5:23), и всички патриарси и пророци знаели за Сина Божий, както е казано: „Авраам, вашият баща, би се зарадвал да види Моя ден, и видя, и се възрадва” (Иоан 8:56). Как може да се говори, че народ, който е толкова нечестив, че отхвърля Сина, в същото време има Отца?! Нима може Отец да приеме такива, като вижда как хулят Неговия Син? „Никой не познава Отца освен Сина, и комуто Синът иска да открие” (Мат. 11:27). Как могат те да познават Отца, ако отричат Сина? Следователно мюсюлманите не се покланят на Бога на Авраам и Моисей, на Отца на нашия Господ Иисус, тъй като отхвърлят знанието за Единородния Син Божий, при положение, че дори Старият Завет говори за Него (Пс. 109:3; 44:8).

Заедно с Никита това мнение опровергава и Еводий Монах в „Мъченичество на 42-мата Аморейски мъченици”. Там един от мъчениците казва на мюсюлманите: „Вашето разбиране за Бога е погрешно, тъй като вие, признавайки името Божие и Неговото величие, все пак Го клеветите, смятайки Го за виновник и за злото, и за доброто; и за истината, и за лъжата”.

Уместно е да припомним тук забележителните по своята трезвост думи на св. Игнатий (Брянчанинов): „Напразно и погрешно вие мислите и говорите, че добрите хора измежду мохамеданите ще се спасят, тоест ще встъпят в общение с Бога! Напразно вие разглеждате обратната на тази мисъл като нововъведение и като на прокраднала се някак заблуда! Не! Такова е неизменното учение на истинната Църква: признаващият възможността за спасение без вяра в Христа, се отрича по този начин от Христа и може би без да знае пада в тежкия грях на богохулството”.

Тук не бива да оставим без внимание и Константинополския Събор от 1180 г., който бил специално посветен на този въпрос. Както си спомняме, във византийския чин за оглашение на идващите от исляма била налице „анатема на бога на Мохамед, за който Мохамед казвал, че бил бог ολόσφυρος”[2].  Анатемата била насочена срещу мюсюлманската представа за Бога и включвала в себе си 112-та сура от византийския превод на Корана.

Император Мануил І изпаднал в негодувание относно съмнителната според него формулировка, тъй като смятал, че по този начин се подлагал на анатема Сам истинския Бог. Императорът бил убеден, че макар да се разминават в много принципни въпроси, християните и мюсюлманите като монотеисти вярват в един Бог и затова изискването да се произнесе над Него анатема му се струвало кощунствено.

Той свикал Събор и предал своето мнение, очаквайки да получи от архиереите и патриарх Теодосий одобрение за премахване на формулировката от огласителните книги на „Света София” – главния храм на Константинопол, и изобщо от всички църкви. Съборът обаче посрещнал предложението на императора рязко отрицателно. Архиереите били убедени, че богът на мюсюлманите не е истинният Бог, на Когото се покланят християните и различието в представите за Бога у християните и в исляма е принципно. Мюсюлманите под името на Бога се покланят на мислен идол, плод на „жалка измислица на жалкия ум на Мохамед”, както предава речта заседавалият на събора Никита Хониат. Както той пише, отците на събора „дори не желаели да чуят за това предложение и го определяли като не водещо към нищо добро и отделящо от истинната представа за Бога”.

Несъгласният с мнението на архиереите император с помощта на секретарите си съставил собствен томос, в който обосновал своята гледна точка, твърдейки, че анатемата на бога на Мохамед се отнася към истинния Бог. Само че Църквата осъдила въпросното съчинение. Никита свидетелства, че патриарх Теодосий „не само не се съгласил с това съчинение, смятайки го за опасно и въвеждащо нови догмати, но и другите убеждавал да се пазят от него като от отрова. А императорът бил оскърбен от това, смятайки, че му била нанесена жестока обида и обсипал архиереите с обиди, наричайки ги вселенски глупаци”.

Накрая в резултат на споровете с представителите на императора бил съставен съборен томос, който постановявал не просто да се премахне анатематизма, а да се замени с нова анатема против Мохамед и неговото учение. Така Църквата независимо от натиска на официалната власт успяла да отстои своята гледна точка. Това добре се вижда от текста на съборния томос. Изискването на императора за премахване на 22-рия анатематизъм се удовлетворява, но се подчертава, че това се прави по съображение за икономия, за отстраняване на препятствията пред желаещите да се кръстят мюсюлмани, но не и изхождайки от догматическото убеждение, че християните и мюсюлманите се покланят на един и същи Бог, както това изисквал Мануил Комнин.

Освен това в томоса в прав текст е казано, че „сам Мохамед е проповядвал невярно разбиране за Бога”, а изречението в анатематизма било определено само като „изглеждащо кощунствено”, а не като кощунствено, както твърдял в своя томос императорът. И накрая в новия вариант на анатематизма се съдържа, макар и в по-завоалиран вид, отхвърляне на мюсюлманското богопочитание и осъждане на изразената от императора позиция: провъзгласява се анатема на учението на Мохамед, в което той изповядва, че нашият Господ Бог и Спасител Иисус Христос не се явява Син Божий. Това е същият аргумент, който привеждал Никита Византийски и който звучал на първото заседание на  събора: отхвърляйки Троицата и Христос като Син Божий, мюсюлманите не могат да се смятат за почитатели на истинния Бог. При това формалното изискване на императора било удовлетворено.

Впрочем не е изненадващо, че Църквата не се погрижила да изпълнява дори това формално изискване, когато престарелият император се споминал половин година след събора. Първоначалната формулировка на 22-рия анатематизъм била възстановена и се запазила в по-късния текст на чина на отречението от исляма и в този си вид попаднала в славянския превод на чина в „Кормчая книга” на св. Сава Сръбски. Този чин преминал в същия вид по-късно и в Русия.

Огромното значение на томоса от Събора през 1180 г. се състои и в свидетелството, че мнението за принципната разлика в богопочитанието при християнството и исляма е било засвидетелствано от Църквата съборно, при това двукратно, и засвидетелствано независимо от заплахите и натиска от страна на официалната власт.

Приведеното дотук е напълно достатъчно, за да може всеки непредубеден читател да си отговори грамотно на въпроса в заглавието на нашата статия: На един Бог ли се покланят християните и мюсюлманите.

-------------------------------------------------------------------------------------------

[1] Светите мъченици Давид и Константин Аргветски са грузински князе, храбро защитавали Грузия от мюсюлманските завоеватели. Били взети в плен и принуждавани да приемат исляма. Те обаче твърдо изповядали Христа. Виждайки непреклонността на светите изповедници, мохамеданите ги предали на жестоки мъчения, а след това хвърлили телата им в р. Риони (740 г.). Телата не потънали, но били осветени от три стълба светлина. Християните взели телата на светите мъченици от реката и ги погребали в пещера. Нетленните им мощи били открити през ХІІ в. и били прославени с множество изцеления – бел. прев.

[2] Монолитен, цялостен, в смисъл на Бог, Който е нероден и нераждащ, според Мохамед - бел. прев.

Автор: свещ. Георги Максимов
Превод: прот. Божидар Главев
Източник: Бъди верен