За злопаметността


Отците са казали, че монасите не бива да се гневят или да оскърбяват когото и да е било. „Който е победил гнева, казват те, победил е демоните, а когото тази страст победи, той изобщо е чужд на монашеския живот.”  А какво да кажем ние за себе си, когато не само че не изоставяме раздразнителността и гнева, но се предаваме и на злопаметност? Какво да правим, как да не оплакваме такова жалко и нечовешко устройство (на нашите души)? И тъй, братя, нека внимаваме върху себе си и се помолим с Божията помощ да се избавим от огорчението на тази  гибелна страст.

Случва се, че когато между братята произлезе смущение или възникне неприятност, един от тях се покланя на другия за прошка, но и след това продължава да скърби и да има лоши мисли против брата си. Такъв не бива да пренебрегва този факт, но да премахне незабавно такива мисли, защото това е злопаметност. А тя, както казах, изисква от човека много внимание, за да не го овладее и да погине. Който се е поклонил за прошка и е сторил това заради заповедта, той в момента е победил гнева, но още нищо не е направил против злопаметността и затова продължава да се сърди на брата си. Защото едно е злопаметност, друго е гневът, едно е раздразнителност, друго е смущение. За да разберете това по-добре, ще ви кажа един пример.

Който кладе огън, слага отначало малко въгленче: това  е думата на брата, който го е оскърбил. това е все още малко въгленче: защото какво е думата на твоя брат? Ако я понесеш, ти си угасил въгленчето. А ако започнеш да мислиш: „Защо той ми каза това; и аз ще му кажа това и това; ако той не искаше да ме оскърби, той не би ми казал това; и аз непременно ще го оскърбя”, ето, ти вече си сложил трески или нещо друго в огъня, който започва да дими, а това вече е смущение. Смущението е онова раздвижване и възбуждане на мислите, което подбужда и раздразва сърцето. А раздразнението е отмъстително надигане срещу оскърбителя, което се превръща в дързост, както е казал блаженият авва Марко: „Злобата, подхранвана от мислите, раздразва сърцето, а умъртвявана с молитва – го смирява.” Ако ти би понесъл незначителната обида на твоя брат, би угасил, както казах, това малко въгленче, преди да се породи смущението. И това последното ти можеш, ако искаш, да угасиш, докато още не е голямо, с мълчание, с молитва, с един поклон от сърце. А ако продължаваш да димиш, т.е. да раздразваш и възбуждаш сърцето си със спомняне: „Защо той ми каза това; и аз ще му кажа това и това”, то от самото пораждане и така да се каже, сблъскване на мислите, сърцето се сгрява и разпалва и произлиза възпламеняване на раздразнителността, защото последната е жар на кръвта около сърцето, както казва Свети Василий Велики. Ето как се поражда раздразнителността. Нея я наричат още острожлъчие (сприхавост). Ако искаш, можеш и нея да угасиш, преди да се е породил гневът. А ако продължаваш да смущаваш и да се смущаваш, ти приличаш на човек, който слага още дърва в огъня и разпалва силно горяща жар, която е гневът. Така е казал и авва Зосима, когато го запитали какво означава изречението: „Където няма раздразнителност, там враждата немее.” Защото, ако някой в началото на смущението, когато започне да дими и да хвърля искри, побърза да укори себе си и да се поклони ( на ближния за прошка), преди да се разпали раздразнителността, той ще запази мира. Също така, когато се разпали раздразнителността, ако той не премълчи, а продължава да се смущава и да възбужда себе си, той се уподобява, както казах, на оня човек, който хвърля дърва в огъня и те се разпалват в силно пламтяща жар. И както жарта, когато изгасне и бъде събрана, може да стои няколко години без повреда и дори, ако я полееш с вода, тя се запазва от гниене: така и гневът, ако се задържи, се превръща в злопаметност, от което човек не може да се освободи, ако не пролее кръвта си1. Под проливане на кръв се разбират големи подвизи и трудове. Ето, аз ви посочих различието: разбирате ли? Ето, вие чухте, какво е първоначалното смущение и какво е раздразнителността, какво е гневът и какво е злопаметността. Виждате ли, как от една дума се идва до такова зло? Защото, ако ти още в началото би укорил себе си, като (търпеливо) понесеш думата на твоя брат и не пожелаеш да му отмъстиш, ако за една дума му кажеш две или пет и да отвърнеш на злото със зло, ти би се избавил от всички тия злини. Затова ви казвам: отсичайте винаги страстите, докато са още млади, преди да се вкоренят и утвърдят във вас и да започнат да ви измъчват, защото тогава много ще пострадате от тях. Защото едно нещо е да изскубнеш малка тревица, а друго – да изкорениш голямо дърво.

На нищо друго не се удивлявам така, както на това, че ние не разбираме какво пеем. Защото ние всеки ден пеем, проклинайки себе си и не разбираме това. А ние сме длъжни да разбираме това, което пеем. Ние винаги казваме: ако съм отплащал със зло ономува, който ми е причинявал зло, нека отпадна от моите врагове безсилен (Пс. 7:5)2. По слав. Текст – б.пр. Какво означава: да отпадна? Докато някой стои, той има сила да окаже съпротива на своя враг: ту той поразява, ту него поразяват, ту той побеждава, ту него побеждават, но той все още стои. Ако падне, може ли, лежейки на земята, да се бори със своя враг? А ние се молим за себе си, не само да паднем пред нашите врагове, но и да отпаднем безсилни? Какво означава: да отпаднем от нашите врагове безсилни? Ние казахме, че да паднеш, това значи да нямаш повече сили да се бориш, но да лежиш на земята; а да бъдеш безсилен, значи да нямаш никаква възможност да станеш. Защото, който има сила да стане, той ще потърси по някакъв начин възможност отново да встъпи в бой. После ние казваме: нека врагът погне душата ми и я настигне; не само да погне, но и да настигне: да му бъдем послушни, да му се подчиняваме във всичко, той да ни победи, ако ние връщаме със зло на ония, които ни причиняват зло. И не само за това се молим, но и да стъпче в земята нашия живот. Какво значи нашия живот? Нашият живот, това са нашите добродетели и ние се молим врагът да стъпче в земята нашия живот. Да бъдем напълно земни и цялото ни мъдруване да бъде приковано към земята. И славата ни да хвърли в праха: кое е наша слава, ако не онова знание, което душата придобива чрез спазване на своите заповеди. И тъй, ние молим, щото врагът да превърне нашата слава, както казва Апостолът, в наш срам, да я срине в праха и да направи живота ни и славата ни земни, та да не можем да мислим нищо за Бога, но само за плътското, телесното, като ония, за които Бог е казал: няма Моят Дух да бъде вечно занемарван от (тия) човеци, защото са плът (Бит. 6:3). Ето защо, когато ние пеем всичко това, ние проклинаме себе си, ако отвръщаме на злото със зло. А колко често ние отвръщаме на злото със зло!

Човек може да отвърне на злото със зло не само чрез постъпка, но и със слово и със своя вид. Някой мисли, че с постъпките си не отвръща на злото със зло, но се оказва ,че той, както казах, отвръща с дума или със своя вид, когато с израз на лицето, движение или поглед смути брата си. Защото може и с един поглед, или с движение на тялото да оскърбиш брата си, а това също е отвръщане на злото със зло. Друг се старае да не отмъщава за злото нито с постъпка, нито с дума, нито с вида си, нито с най-малкото движение на тялото, но в сърцето си има неприязън против своя брат и му се сърди.

Виждате ли колко са различни душевните прояви? Друг, макар да не се сърди на своя брат, се радва, ако чуе, че някой го е оскърбил с нещо или му се е скарал, или го е унизил. Следователно той в сърцето си отвръща на злото със зло. Друг не чувства злоба (в сърцето си) и не се радва, когато чуе, че неговият оскърбител е унизен. Той дори скърби, ако обидят другия, обаче не се радва и на благополучието му, но ако види, че го прославят и му угаждат, негодува. А това също така е злопаметност, макар и най-лека. Всеки (от нас) трябва да се радва на спокойствието на своя брат и да го почита във всичко.

Ние казахме в началото, че някой макар и да се е поклонил на своя брат, все още продължава да му се сърди. Казахме, че с поклона си той е премахнал гнева, но още нищо не е направил против злопаметността. А друг, ако се случи някой да го оскърби, и те се поклонят взаимно, за да се примирят помежду си, живее в мир с другия и няма против него никаква лоша мисъл в сърцето си. Ако след известно време пак се случи другият да каже нещо оскърбително за него, той си спомня и предишното и се смущава не само за второто, но и за първото. Той прилича на човек, който има рана и слага върху нея пластир (превръзка). И макар раната да е излекувана и зарасла, мястото е още чувствително. И ако някой удари с камък върху това място, то се разранява по-бързо от останалите части на тялото и от него започва да тече кръв. Същото изживява и тоя човек: той е имал рана и върху нея е сложил пластир, т.е. направил е поклон и е изцерил раната, т.е. гнева. И започнал да се бори със злопаметността, стараейки се да не изпитва нито една лоша мисъл в сърцето си, защото това означава, че раната зараства. Но тя още не е напълно зараснала. Все още има остатък от злопаметност, която е най-горната покривка на раната. От нея се възобновява всяка рана дори и при най-лек удар. Човек трябва да се подвизава така, че да очисти съвършено и вътрешното загнояване, за да може болното място да оздравее напълно, та дори да не личи, че на това място е имало рана. Как може да се постигне това? Като се молим от цялото си сърце за онзи, който ни е оскърбил, казвайки: „Боже, помогни на моя брат и на мене заради неговите молитви”. Така човек хем се моли за своя брат, а това е признак на състрадание и любов, хем се смирява, молейки за помощ заради молитвите на другия. А където има състрадание, любов и смирение, там не може да се развива раздразнителността или злопаметността, или каквато и да е друга страст. И авва Зосима е казал: „Ако дяволът раздвижи всички хитрини на злобата си, с всички свои демони, то всичките му коварства ще се премахнат и унищожат от смирението според заповедта на Христа.” А друг старец е казал: „Онзи, който се моли за своя враг, не ще бъде злопаметен.” Прилагайте тези съвети на дело и тогава добре ще разберете това, което слушате. Защото наистина, ако не осъществявате това на дело, не можете нищо да научите само от думите. Кой човек се учи на изкуство само от книга? Такъв човек отначало работи и греши в работата, и унищожава произведението си. Но, лека-полека, с труд и търпение той усвоява изкуството с помощта на Бога, Който вижда неговия труд и желание. А ние само с думи искаме да усвоим изкуството на изкуствата, а не се захващаме на работа. Възможно ли е това? Така, братя, нека да внимаваме над себе си и да се трудим с усърдие, докато още имаме време. Бог да ни помага да помним и изпълняваме това, което слушаме, за да не послужи то за наше осъждане в съдния ден Господен. На Бога подобава слава, част и поклонение во веки веков. Амин!

Автор: авва Доротей