За Църквата


Влизайки в несътворена Църква, идваме при Христос, влизаме в несътворената реалност.

Църквата е безначална, безкрайна, вечна, както нейният Основател, Троичният Бог, е безначален, безкраен, вечен. Църквата е несътворена, както Бог е несътворен. Тя е съществувала преди всички векове, преди ангелите, преди сътворяването на света, “преди да се свят създаде” (Еф. 1:4), както казва св. апостол Павел. Тя е божествено установление и в нея “телесно обитава всичката пълнота на Божеството” (Кол. 2:9). Тя е израз на многообразна Божия премъдрост. Тя е Тайна на тайните. Тази тайна е била скрита и се открила “в последно време” (1Петр. 1:20). Църквата остава непоклатима, защото е вкоренена в любовта на Бога и в Неговия велик Промисъл.
Вечната Църква е съставена от трите Лица на Света Троица. В мисълта и в любовта на Троичния Бог от самото начало са съществували и ангелите, и хората. Ние, хората, не сме се родили сега: съществували сме преди всички векове в Божието всезнание.
Божията любов ни е сътворила по Божий образ и подобие. Поставила ни е в Църквата макар да е знаела за нашето богоотстъпничество, което щяло да последва. Дала ни е всичко, за да направи и нас даром богове по благодат. Ние обаче, злоупотребявайки със своята свобода, сме изгубили първоначалната красота и първоначалната праведност, и така сме отпаднали от Църквата. Извън Църквата, далеч от Света Троица, ние сме изгубили рая, изгубили сме всичко. Но извън Църквата няма спасение, няма живот. Затова милосърдното сърце на Бог Отец не ни оставило извън Своята любов. Бог отново ни отвори вратите на рая в последните времена и се яви в плът.
С Въплъщението на Единородния Син Божий на хората отново им е открит предвечният Божий план за спасението на човека. Апостолът пише за това: “И наистина, велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът, засвидетелствуван бе от Духа, показа се на Ангели, проповядван биде на народи, приет с вяра в света, възнесе се в слава”(1Тим. 3:16). Думите на св. ап. Павел са думи изпълнени със смисъл, това са божествени, небесни думи.
В Своята безкрайна любов Бог отново ни е съединил със Своята Църква в лицето на Христос. Влизайки в несътворената Църква, идваме при Христос, влизаме в несътворената реалност. С други думи, и ние, вярващите християни, сме призвани да станем нетварни по благодат, да станем причастници на божествените енергии, да влезем в Тайната на Божеството, да превъзмогнем нашето светско мъдруване, да умрем за стария човек (срв. Кол. 3:9; Рим. 6:6 и Еф. 4:22) и да се обожим. Когато живеем в Църквата, живеем в Христос. Това са твърде съкровени духовни и богословски въпроси и не е лесно да ги разберем. Само Светият Дух може да ни научи на всичко това.

В Църквата сме едно, а Христос е Глава на Църквата

Глава на Църквата е Христос, а нейно Тяло сме ние хората, християните. Св. апостол Павел казва: “Той е Глава на тялото, сиреч на църквата” (Кол. 1:18). Църквата и Христос са едно. Тялото не може да съществува без собствена глава. Тялото на Църквата се храни, освещава и живее с Христос.
Той е Господ всемогъщ, всезнаещ, Който навсякъде присъства и всичко изпълва, наш Опора, наш Приятел, наш Брат. Той е стълб и крепило на Църквата. Той е Алфа и Омега, Начало и Край, Основа, Той е всичко. Без Христос няма Църква. Христос е Женихът, а всяка човешка душа е невеста.
Христос съединил тялото на Църквата с небето и земята: с ангелите, хората и с всички твари, с цялото Божие творение, с животните и птиците, с всяко малко диво цвете, с всяко насекомо. Така Църквата е станала “пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко.” (Еф. 1:23), т. е. Христова пълнота.
Христос се открива в единството между нас и в Своята любов – Църквата. Църквата не съм само аз, а съм заедно с вас. Всички ние сме Църквата. Всички ние съставяме Църквата. Всички сме едно Тяло, а Христос е Главата. Едно Тяло, Тялото Христово: “а Вие сте тяло Христово, а поотделно – членове” (1Кор. 12:27). Всички сме едно, защото Бог е наш Отец, а Той е навсякъде. Когато преживяваме това, тогава сме в Църквата. Това е било и желанието на нашия Господ, изразено в Неговата архиерейска молитва за всички членове на Църквата: “…да бъдат едно” (Йоан 17:11,22). Е, това може да се разбере само с Божията благодат! Ние преживяваме радостта на единството и на любовта. И ставаме едно с всички. Няма нищо по-хубаво от това!
Важно е да влезем в Църквата. Да се съединим с нашите ближни, да усвоим радостта и скръбта на всички. Да ги почувстваме като свои, да се молим за всички, да желаем до болка тяхното спасение, да забравим себе си. Да правим всичко за ближните си, както Христос за нас. В Църквата ставаме едно с всеки, който е нещастен и наскърбен, като и с всеки грешник.
Човек не трябва да желае да се спаси само той, а останалите да не се спасят. Погрешно е човек да се моли за себе си, за да се спаси само той. Трябва да обичаме другите хора и да се молим никой да не отпадне, а всички да влязат в Църквата. Това има стойност. С това желание човек трябва да напуска света, когато отива в манастир или в пустинята за подвиг.
Когато отделяме себе си, не сме християни. Ние сме истински християни, когато чувстваме дълбоко, че сме членове на мистичното тяло на Христос, на Църквата, с едно постоянно отношение на любов; когато живеем съединени в Христос, т. е. когато преживяваме единството в Неговата Църква с чувството, че сме едно. Затова Христос се моли на Своя Отец с думите: да бъдат едно. Той постоянно повтаря това, а и апостолите навсякъде подчертават това. Това е най-голямата дълбочина, най-дълбокият смисъл на думата Църква. Тук се крие нейната тайна –да се съединят всички хора като един човек в Бога. Няма друга вяра като нашата. Нито една друга религия не говори такива неща. В другите религии се говори за нещо, но не и за тази тайна – за тази съкровеност на тайната, която Христос изисква от нас – Сам Той ни казва, че трябва да станем такива, че иска да станем Негови.
Ние сме едно дори с хората, които не са близо до Църквата. Те са далеко поради незнание. Трябва да се молим на Бога да ги просветли и да ги промени, за да могат и те да дойдат при Христос. Вместо това ние обикновено гледаме на нещата по човешки, постъпваме по-друг начин и мислим, че обичаме Христос. Но Христос, Който “праща дъжд на праведни и неправедни” (Мат. 5:45), ни казва: “обичайте враговете си” (Мат. 5:44). Трябва да се молим всички да бъдем заедно, всички да бъдем с Бога. Ако преживяваме това, ще имаме и съответните резултати. Всички ще живеем в любов и в единство.
За Божиите хора не съществува разстояние, дори да ги разделят хиляди километри. Където и да се намираме, всички сме заедно. Колкото и нашите ближни да са отдалечени от нас, ние трябва да им предложим подкрепа. На мен от време на време ми се обаждат някои наши близки от един град на брега на Индийския океан; нарича се Дербан, ако го произнасям правилно, и се намира в Южна Африка, отдалечен на два часа от Йоханесбург. Дори тези дни дойдоха тук, за да съпроводят един болен човек на път за Англия и се отбиха при мене да му прочета молитва. Това много ме развълнува.
Когато Христос ни свързва, не съществуват разстояния. Когато си отида от този живот, ще бъде по-добре. Ще бъда по-близо до вас.


В Църквата вървим напред към безсмъртие

Църквата е новият живот в Христос. В Църквата няма смърт, нито ад. Свети евангелист Йоан казва: “който спази словото Ми, няма да вкуси смърт вовеки.” (Йоан 8:52). Христос унищожава смъртта. Който влезе в Църквата, се спасява и става вечен. Един е животът, постоянен и безкраен. Няма свършек, тоест не съществува смърт. Който пази Христовите заповеди, никога не умира. Умира за плътта и страстите и се удостоява още в настоящия живот да живее в рая, в нашата Църква, а след това във вечността. Чрез Христос смъртта се превръща в мост, по който ще преминем в един момент, за да продължим живота в незалязващата светлина.
И аз самият, откакто станах монах, повярвах че няма смърт. Чувствах и винаги ще чувствам, че съм вечен и безсмъртен. Колко хубаво е това!
В Църквата, която притежава спасителните свети тайнства, няма място за безнадеждност. Може да сме много грешни. Но в този случай ние покайно се изповядваме, свещеникът ни прочита разрешителната молитва, получаваме прошка на греховете и вървим напред към безсмъртието, без никаква тревога, без никакъв страх.
Когато възлюбим Христос, живеем Христовия живот. Когато чрез Божията благодат постигнем това, се намираме в едно друго състояние, преживяваме състояние на духовна промяна, едно многожелано състояние. За нас не съществува никакъв страх, нито смърт, нито дявол, нито ад. Всичко това съществува за хората, които са далеко от Христос, за нехристияните. За нас – които сме християните и вършим Неговата воля тук, както Той ни казва това – всички тези неща не съществуват. Всъщност съществуват, но когато човек в себе си умъртви стария човек “със страстите и похотите”(Гал. 5:24), тогава той не обръща внимание нито на дявола, нито на злото. Нищо от това не го интересува. Единственото, което го интересува, е любовта, както и служението на Христос и на ближния. Ако стигнем до степен да чувстваме радостта, любовта и благоговението към Бога без никакъв страх, ще можем да кажем: “и вече не аз живея, а Христос живее в мене.”(Гал. 2:20). Никой не ни пречи да влезем в тази тайна.

Църквата е рай на земята

Като служиш на Бога, живееш в рая. Ако познаеш и възлюбиш Христос, живееш в рая. Христос е раят. Раят започва тук. Църквата е раят на земята, който изключително много прилича на оня на небесата. Същият рай, който се намира на небето, се намира и тук, на земята. Тук всички души са едно, както в Света Троица трите божествени Лица, но взаимно са съединени така, че са едно.
Нашата основна грижа е да се посветим на Христос, тоест да се съединим с Църквата. Ако влезем в Божията любов, влизаме в Църквата. Ако не влезем в Църквата, ако не станем едно с тукашната, земна Църква, тогава съществува страх, че ще изгубим и небесната. А когато кажем небесна, не трябва да мислим, че в бъдещия живот ще открием градини, цветни градини, планини, реки и птици. Там няма тукашните земни красоти. Там има нещо друго, нещо много възвишено. Но за да стигнем до това друго нещо, трябва предварително да преминем през всички тези неща, да преминем през земните образи и красоти.
Този, който живее с Христос става едно с Него и с Неговата Църква. Живее една лудост! Този живот се различава от живота на другите хора. Този живот е радост и веселие, издигане в небесните висини. Това е животът на Църквата, животът на Евангелието. Това е Царството Божие. Царството Божие е в нас (срв. Лук. 17:21). Христос влиза в нас, и ние сме в Него. Става това, което става с парче желязо. Когато го поставим в огъня, то става огън и светлина; но когато го извадим от огъня, то отново е обикновено тъмно желязо; отново е тъмно.
Божествено съединение на Бога и хората се извършва в Църквата. Ние се обожаваме в Църквата. Когато сме с Христос, ние сме в светлината, тогава няма тъмнина. Но светлината не трае вечно, тоест нейното присъствие зависи от нас. С нас става това, което става и с желязото, което извън огъня потъмнява. Тъмнината и светлината не могат да се съчетаят. Никога не можем да имаме едновременно тъмнина и светлина. Или светлина, или тъмнина! Когато пуснеш светлината, мракът изчезва.

Трябва много силно да обичаме Църквата

За да запазим своето единство, трябва да проявяваме послушание към Църквата, към нейните епископи. Като слушаме Църквата, сме послушни на Самия Христос. Христос иска да станем едно стадо с един пастир. (срв. Йоан 10:16).
Трябва много силно да обичаме Църквата и да ни боли за нея. Не трябва да приемаме да осъждат нейните представители. Духът, на който се научих на Света Гора, е православен, дълбок, свят, мълчалив, без спорове, без препирни, без осъждане. Не трябва да вярваме на тези, които обвиняват духовниците. Дори когато със собствените си очи видим нещо лошо, някаква съблазнителна постъпка на някое от духовниците, не трябва да вярваме, нито да мислим за него, нито да казваме на другите.
Същото важи и за миряните-членове на Църквата, както и за който и да било човек. Всички ние сме Църква. Тези, които обвиняват Църквата заради грешките на нейните представители уж с цел да помогнат и да я поправят, правят голяма грешка. Те не обичат Църквата, нито пък Христос. Обичаме Църквата тогава, когато чрез нашата молитва прегръщаме всеки неин член и правим това, което е правил Христос. С други думи, когато се жертваме, участваме в бдения и правим всичко подобно на Него, нашия Господ, Който “кога Го хулеха, Той не отвръщаше с хули; кога страдаше, не заплашваше” (2 Петр. 2:23).
Трябва да обръщаме внимание и на нашите задължения; да живеем със светите Тайнства, особено с Тайнството на светото Причастие. В тях се състои Православието. Христос дарува Себе си на Църквата чрез светите Тайнства, и най-вече чрез светото Причастие.
Ще ви разкажа за едно Божие посещение над мене, клетия, за да видите благодатта на светите Тайнства.
От доста време на гърба ми имах някакъв малък израстък, който силно ме болеше. Болката се разпростираше широко по лявата страна на гърба. Беше непоносима. В моята килия в Милеси извършихме светото Тайнство Елеосвещение. Като търпях болката, ми помазаха кръстообразно израстъка с осветено масло и болката веднага изчезна. Така се зарадвах на това Божие посещение, че на всеки, който идваше при мене, казвах:
- Вземи от този осветен елей! Каквото и да те боли, помажи болното място с него.
Простете, че ви казвам това, но го правя за Божия слава.

“…И всички се изпълниха с Дух Светий”

На Петдесетница Божията благодат се изляла не само върху апостолите, но и върху целия народ, който се е намирал около тях. Тя въздействала върху вярващите и върху невярващите. Ето какво се казва за това в Деяния на апостолите:
“Когато настана ден Петдесетница, те всички в единомислие бяха заедно. И внезапно биде шум от небето, като че идеше силен вятър, и напълни цялата къща, дето седяха. И явиха им се езици, като че огнени, които се разделяха, и се спряха по един на всекиго от тях. И всички се изпълниха с Дух Светий, и наченаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше да изговарят. А в Иерусалим се намираха иудеи, човеци набожни, от всеки народ под небето. Когато стана тоя шум, събра се много народ и се слиса, защото всеки ги слушаше да приказват на неговия говор” (Деян. 2:1-6).

Докато св. ап. Петър говорил на своя език, в същия момент неговият говор се променял в ума на слушателите. По тайнствен начин Дух Свети им давал да разберат неговите думите на своя език, тайно и незабележимо. Такива чудеса се извършват със силата на Светия Дух. Нека вземем като пример думата къща; този, който знаел френски език, би я чул като la maison. Това било някаква форма на прозорливост: те чули своя собствен език. Звукът отеквал в техните ушите, но отвътре, с Божието просветление, думите се чували на техния език. Отците на Църквата не разкриват много ясно това тълкувание на събитието на Петдесетница, страхуват се то да не бъде изопачено. Същото се случва и с Откровението на Йоан. Непосветените не могат да разберат смисъла на Божиите тайни.
Малко по-надолу в Деяния на апостолите следва “Страх обзе всяка душа” (Деян. ап.2:43). Всяка душа била обхваната от страх. Този страх не е бил страх. Това е било нещо друго: нещо необикновено, непонятно, неизказано. Това било страхопочитание, това било чувство за изпълване, това била благодат, това било изпълване с божествената благодат. На Петдесетница хората внезапно се оказали в такова състояние на обожение, че просто не били на себе си. С други думи, когато божествената благодат ги осенила, тогава сякаш ги “подлудила”, в добрия смисъл на тази дума. По-точно, тя ги опиянила. Този факт ми направи голямо впечатление. Тук става дума за онова, което понякога наричам състояние, особено състояние. Това било въодушевление. Това било състояние на духовна “лудост”.
“И всеки ден единодушно престояваха в храма и, преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце, като хвалеха Бога и като бяха обични на целия народ. А Господ всекидневно прибавяше към църквата такива, които се спасяваха.” (Деян. 2:46-47).
Преломяването на хляба било светото Причастие. Броят на спасяваните постоянно нараствал, тъй като хората виждали как всички християни имали весело и чисто сърце и хвалели Бога.Изразът “с весело и чисто сърце” прилича на израза Страх обзе всяка душа. Това било въодушевление, а това отново е благородна “лудост”. Когато лично преживявам това, го усещам и плача. Навлизам в събитието, описано в Свещеното Писание, преживявам това събитие, усещам го, въодушевявам се и плача. Това е божествената благодат, това е любовта към Христос.

Това, което апостолите преживявали помежду си, като чувствали цялата тази радост, след това се случило и с всички хора, които се намирали под горницата, в която били апостолите. Това означава: християните се обичали помежду си, взаимно се радвали, били съединени един с друг. Това събитие излъчва духовно лъчи, така че и други го преживяват.
“А множеството повярвали имаха едно сърце и една душа; и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо.”(Деян. 4:32).
Тук в “Деяния на апостолите” се говори за общежитиен живот. Тук се открива тайната на Христос. Това е Църквата. Тук намираме най-хубавите думи за ранната Църква.

превод от гръцки
Източник: Православен свят
Автор: св. Порфирий Кавсокаливит