Болестта на религията и нейното православно лечение


1. Православието не е религия.

Мнозина считат, че Православието е една от многото религии и че то е ангажирано главно с това да подготви членовете на Църквата за живота след смъртта, т.е. да осигури на всеки православен християнин място в рая.

Така тяхното мнение е, че православното учение предлага допълнителна гаранция (защото е православно) и че ако някой не вярва в православната доктрина, това ще послужи като още една причина той да отиде в ада – отделно от факта, че неговите лични грехове по всяка вероятност ще го пратят там.

Всички православни християни, които вярват, че това е Православието, го свързват изключително с бъдещия живот. Тези хора не правят много в този живот, а по-скоро чакат да умрат, за да отидат в рая, тъй като, когато са били живи, те са били православни християни.

Друга част от православните са активни в Църквата, интересувайки се не толкова от бъдещия живот, а най-вече от сегашния. С други думи това, което ги интересува, е как Православието ще им помогне да живеят добре в този живот. Тези православни християни се молят на Бог, търсят свещениците, за да четат молитви за тях, за освещаване на вода, за молебни канони, за помазване с миро и т.н., като всичко това е с цел Бог да им помогне да имат приятен живот, да не се разболяват, да отгледат безпроблемно децата си, да осигурят добра зестра и добри съпрузи за дъщерите си, синовете им да си намерят красиви момичета с богати зестри и да се оженят за тях, работата им да върви добре и дори Той да им помогне с техните акции и бизнес дела. Виждаме, че тези християни не се различават значително от вярващите от други религии, които също, до голяма степен, правят същите неща.

Така от по-горе изложеното е видно, че Православието има две общи черти с всички останали вярвания.

Първо, то подготвя вярващите за живот след смъртта, така че те да могат да отидат в рая, такъв, какъвто всеки един си го представя.

Второ, то гарантира, че през този живот християните няма да преминат през печал, тревоги, бедствия, болести, войни и др. – т.е. Бог се грижи за всичко, свързано с техните нужди и желания. Очевидно е, че за християните от втората група религията играе главна роля в този живот и особено в техния всекидневен живот.



Дълбоко в себе си, обаче, кой от всички тези по-горе споменати християни се интересува дали Бог съществува или не? Кой от тях Го търси с цялото си сърце и душа? За такива хора дали Бог съществува или не не е въпрос на разискване, защото просто би било по-добре ако Той съществува, така че да можем да Го призоваваме и да Го молим да задоволи нашите нужди, за да може нашите работи да вървят добре и да имаме щастие в този живот.

Така ние виждаме, че човек е твърде склонен да желае Бог да съществува и да вярва в това, защото съществуването на Бог е човешка нужда, от тази гледна точка, че Той може да осигури за човека всички тези неща, които споменахме. В такъв случай, след като човек се нуждае от съществуването на Бог, ergo, Бог съществува.

Ако човек нямаше нужда от Бог и можеше сам да си осигури нужното за преживяване в този живот по някакъв друг начин, тогава никой не би могъл да каже колко хора щяха да вярват в Него. Случаят е най-често такъв, дори и в Гърция.

И така виждаме как много хора, които преди това не са имали отношение към религията, стават религиозни към края на живота си, може би след като са били уплашени от някакво събитие. Те не могат да живеят повече без да призовават някакъв Бог, който да им помогне – т.е. вършат това от чисто суеверие. По тази причина човешката природа помага на хората да станат религиозни. Това не важи само за православното християнство, а за вярващите от всички религии. Човешката природа е еднаква навсякъде. Това е човекът след неговото падение – със затъмнена природа или дори противно на природата – склонен към суеверие.

И сега се изправяме пред въпроса: Къде свършва суеверието и започва истинската вяра?

Отците на Църквата имат ясна позиция и учение по този въпрос.

Човек, който следва (или по-скоро вярва, че следва) учението на Христос и просто ходи на църква всяка неделя, причестява се през точно определени интервали и вика свещеник за водосвет, елеосвещение и т.н., без да изследва тези неща в по-голяма дълбочине, оставяйки в буквата на закона, а не в неговия дух – дали такъв човек се възползва по някакъв определен начин от Православието? А другият, който се моли изключително за живот след смъртта, за себе си и за другите, бивайки напълно чужд за този живот – има ли полза той по някакъв начин от Православието?

Първата тенденция се олицетворява от енорийския свещеник и тези, събрани около него със споменатия по-горе дух, а втората – от манастирския старец (най-често архимандрит), който е пенсиониран и очаква смъртта, с няколко монаси, събрани около него.

Доколкото тези две тенденции не са насочени към очистване и просветление, от гледна точка на Отците на Църквата, те грешат в това, към което се стремят. От друга страна, ако те търсят очистването, просветлението и осъществяването на православния светоотечески аскетически метод за придобиване на умната молитва, дотолкова при тях нещата са поставени на правилна основа.

Тези две тенденции клонят към противоположни крайности. Те нямат обща ос. А общата ос, която поддържа Православието и го крепи в неговата цялост, по всички въпроси, които го засягат и поставяща всичко на вярната основа, това е остта: очистване – просветление – обожение.

Отците не се интересуват само от това какво ще стане с човека след неговата смърт; основен интерес за тях е какъв ще стане човек в този живот.

След смъртта няма лечение на ума, така че изцелението трябва да започне в този живот, защото „в ада няма покаяние “. Ето защо православната теология не е надсветска, насочена към бъдещето или есхатологична, но напълно насочена към този свят. Защото Православието се грижи за човека в този свят, в този живот, не след смъртта.

Защо са необходими очистването и просветлението? За да отиде човек в рая и да избегне отиването в ада ли? Затова ли се нуждаем ние от тях? В какво се състоят очистването и просветлението и защо православните се стремят към тях?

За да можем да открием истинската причина и да отговорим на този въпрос, ние трябва да владеем основния ключ, а именно, че от гледна точка на православната теология всички хора по света имат един и същ край. Дали човек е православен, будист, хиндуист, агностик или атеист, или какъвто още може да бъде (т.е. всеки човек на земята), на него му е отредено да види Божията Слава. Той ще я види при края на човечеството, по време на Второто Христово Пришествие. Всички хора ще видят Славата (Несътворената Светлина) на Бог и от тази гледна точка те имат един и същи край.

Всеки, разбира се, ще види Славата на Бог, но с една разлика: спасените ще я видят като най-сладката и никога незалязваща Светлина, докато за осъдените тя ще бъде всепоглъщащ огън, който ще ги изгаря.

Това, че ние ще видим Славата на Бог е истинен и очакван факт. Виждането на Бога – Неговата Слава, Неговата Светлина – е нещо, което ще се случи независимо дали го желаем или не. Преживяването на тази Светлина, обаче, ще бъде различно при отделните хора.

Следователно задачата на Църквата и на клира не е да ни помогнат да видим тази Слава, защото това ще се случи по един или друг начин. Делото на Църквата е фокусирано върху това как всеки човек ще види Бога, а не дали ще Го види изобщо.

С други думи, задачата на Църквата е да оповести на хората, че има истинен Бог, че Той се разкрива или като Светлина, или като всепоглъщащ огън и че всички хора ще видят Бог при Второто Пришествие Христово. Църквата трябва да подготви своите членове, така че те да могат да видят Бог не като огън, а като Светлина.

Тази подготовка на членовете на Църквата, а също и на всички хора, които искат да видят Бог като Светлина, е всъщност терапевтично лечение, което трябва да започне и да завърши през този живот. Терапията трябва да се извършва и да приключи в този живот, защото след смъртта няма покаяние.

Това терапевтично лечение е същността и главното съдържание на православната традиция, както и основна грижа на Православната Църква. То е съставено от следните три стадия на духовно израстване: очистване от страстите, просветление от благодатта на Светия Дух и обожение, отново от благодатта на Светия Дух.

Факт е също така, че ако някой да не може да достигне поне до стадия на частично просветление в този живот, то той ще бъде неспособен да види Бог като Светлина както в този живот, така и в следващия. Следователно ясно е, че Отците на Църквата са загрижени за това какъв е човекът днес, в този момент. И нуждаещият се от изцеление е всеки човек, който е отговорен пред Бог да започне това дело днес, в този живот, защото само в този живот той може да направи това; не след смъртта. Този човек сам ще реши дали ще следва пътя на изцеление или не.

Господ е казал: „Аз съм пътят“. Път към какво? Не само към следващия живот. Христос е най-вече Път в този живот. Христос е Път към Неговия Отец и към нашия Отец. Христос се открива на човека първо в този живот и му показва пътя към  Бога.

Този път е Самият Христос.

Въпросът сега е: дали религията се приравнява с учение за безсмъртието на душата, а също и с учение за съществуването на Бог с оглед на бъдещия живот? Също така, приравнява ли се тя с победата на пълната справедливост? Тоест: дали се нуждаем от религия, защото трябва да има справедлив Бог, Който ще произнесе крайната присъда за всички хора, така че неправедните да бъдат наказани в ада, а праведните (добрите деца) да бъдат възнаградени в рая?

Ако отговорът е да, добре тогава, религията трябва да съществува, най-напред, за да може справедливостта в края на краищата да надделее и след това, за да може човешкото желание за блаженство да не остане неизпълнено. Възможно ли е, с други думи, доброто дете да не живее блажен живот след смъртта? Не, не е възможно! И нека кажем, че то е било онеправдано в този живот. С други думи, възможно ли е всички тези онеправдани хора, т.е. добрите деца, да не бъдат реабилитирани в бъдещия живот? Това не е възможно! И не трябва ли те да водят спокоен живот там, блажен живот? Разбира се, трябва! Но за да се случи всичко това първо трябва да има живот след смъртта, а също и добър и справедлив Бог, Който да отсъди справедливо. Така ли е или не? Според разбиранията на Средните векове, т.е. според западната теология, трябва да има такъв Бог.

Но ето че идва модерната психология и буквално взривява всички тези разбирания. Тя ни казва, че тези възприятия са психологически: човекът има вътре в себе си чувство за справедливост, което изисква лошите деца да бъдат наказвани, а добрите – награждавани. И тъй като възнаграждението не се случва в този живот, човешкото въображение развива идеята, че тези неща трябва да се изпълнят в другия живот, поради което слабият човек, както и този, който дълбоко и искрено обича справедливостта, стават религиозни и вярват в догмите на религията, която изповядват.

С други думи, човек вярва, защото доктрината, която той следва, служи на неговите психологически нужди за осъществяване на справедливост. Тази причина   няма философски, т.е. метафизически, основи, а само психологически такива.

От горепосоченото наистина е вярно, че ако справедливостта и блаженството трябва някога да възтържествуват за добрите хора, то това трябва да се случи в този живот. Това е така, защото тези хора не знаят дали ще имат друг живот, тъй като аргументите за съществуването на друг живот, които ние споменахме, са чисто психологически, а не научни – т.е. не са аргументи, основани на опита и на научния метод.

Следователно тези хора вярват в живот след смъртта просто защото те искат това. Това е причината същността на тяхната религия да се изразява във вярата в съществуването на друг живот, където несправедливостта ще бъде наказана, а справедливостта – възнаградена. Затова и именно трезвите хора днес в Европа и Америка вече не приемат тези основи на религията и са доведени до агностицизъм, докато подобните на тях хора от Източна Европа са тласнати към атеизъм.

В последните години, обаче, се вижда, че много комунисти са изоставили грубия атеизъм на миналото и са станали агностици. В това отношение те наподобяват агностиците от Европа и Америка. От друга страна, има хора от комунистическите страни и Америка, които ходят на църква и продължават да вярват в живот след смъртта, защото, както ние споменахме, те искат да вярват, без да имат научни аргументи в подкрепа на тяхната вяра. Такава е ситуацията като цяло.

Сега, обаче, каква е православната позиция относно всички тези въпроси?



2. Метафизичната концепция на религията.

Православието на първо място е загрижено за този живот, за живота тук и сега. Отците акцентират на това, че „няма покаяние след смъртта“. Модерните гръцки богослови, обаче, следвайки техния учител Адамантиос Кораис имат метафизично разбиране по тази тема и са копирали методологията на Римската Църква и на протестантството по въпросите за религията.

По времето, когато тези хора са отишли да учат богословие в Европа и Русия, а също и в Америка след войната, големият конфликт е бил вече започнал години по-рано, конфликт между емпириците, от една страна, които са наследници на Просвещението, на Френската революция от 1789г., и на метафизиците, от друга страна.

Основното различие между емпириците и метафизиците е, че същността на емпиричния подход е наблюдението, докато за метафизиката това е философската спекулация.

По това време всички религиозни хора били последователи на метафизиката – и бяха такива дори до скоро – докато всички емпирици били агностици, и някои от тях – атеисти. Защо? Защото същността на емпиричния подход не е дори философия. Несъмнено, той е представян като емпирична философия, като философия на емпириците. Те надделяли над метафизиците в Америка и осъществили велико дело за Православито. Те опустошавали, обаче, модерната гръцка теология.

В днешни дни в Гърция всички марксисти са емпирици, без да бъдат наясно с това, разбира се. Това е така, защото гръцките марксистки идеолози не знаят какво е фамилното дърво на марксизма, както знаят това техните двойници в Европа и Америка; затова тук те просто са си научили уроците механично, наизуст, както свидетелите на Йехова.

Аз вярвам, че това е голяма трагедия – не Есхилова, а срамна такава – това, че няма интелектуално силни марксисти в Гърция. Разбира се, това е добре за полицията и за дясното политическо крило, както и за модерните гръцки богослови, но това е нещастие от гледна точка на търсенето на истината. Защото марксизмът започва на емпирична основа и завършва там, където завършва.

Основите на марксизма и основите на патристичното богословие, от научна гледна точка, са едни и същи: по такъв начин между тях – марксистите и патристичните богослови – може да се стигне до разбиране.

Марксизмът, обаче, влезе в разрез с религията…

Да, но с коя религия? Не с Откровението, а по-скоро с религията, която се приравнява с метафизиката. И един от тези метафизици, който изцяло приравни елинизма с метафизиката беше Адамантиос Кораис.

Същественото различие между емпириците и метафизиците е, че основната черта на метафизика е неговата склонност да оеднаквява реалността с нещо, което му изглежда логически сигурно. Разбира се, човек може да има логическа увереност за нещо по логически причини. Но тъй като това не е обект на емпирична проверка и на емпирично потвърждение, как може той да бъде сигурен за това, което си мисли и логически заключава? Защото това е една обикновена мисъл? Но как може човек да приравни своята мисъл със сигурността? Метафизикът прави това, докато емпирикът приема и класифицира в групи само каквото забелязва чрез емпирично наблюдение.

В рамките на това калвинистите срещат известни трудности, заедно с папистите. Лутераните, обаче, живеят изцяло в друг свят по отношение на тези въпроси.

Сега, когато става въпрос за атеиста, защо той не вярва? Защото той няма дара на Светия Дух, дара на вътрешната вяра. Колкото до тези, които казват, че вярват, наистина ли те са вярващи? Не всички; например калвинистите, които често казват, че вярват, защото са предопределени [да вярват]. По този начин, обаче, те вървят по анти-научна пътека, такава, която не е поддържана от никаква емпирична реалност. Нито пък имат метафизична поддръжка за това, в което вярват. Те, разбира се, са наясно с това, защото са интелектуалци и знаят как стоят нещата, но продължават да постъпват по този начин.

Това е причината за наблюдаваното бягство на калвинистите и лутераните в екзистенциализма. Същото нещо се случва и с американските протестанти, които прибавят още и емоционалност към горното. Те са много емоционални – както в тяхното богослужение, така и в поведението си.

3. Православието като официална религия на Римската империя.

Имайки всичко това предвид, ние разбираме защо Византийската империя се е стремяла да има Православието като своя официална религия и защо тя е положила толкова много усилия да запази православната доктрина непокътната.

Защо тя е направила това? Просто, за да запази догмите като догми ли? Или, може би, защото православната доктрина в частност е била условие за лечението на имперските граждани, лечение, което би възстановило социалното здраве в империята чрез персоналното изцеление на всеки един нейн поданик. По-вероятно е второто.

Какъв е бил националният химн на Византийската империя? Не е ли бил „Спаси, Господи, Твоите люде, и благослови Твоето наследство; дай победи на императорите над варварите и чрез Твоя Кръст запази Своята държава“?

Този химн изразява идеологията – ако можем да я наречем така – на осъществяването на православното учение, вяра и живот в рамките на империята, т.е. на общонародно ниво.

Тъй като империята предвидила приноса за обществото и ползата от прилагането на православното терапевтично учение и метод, тя институирала и произвела православната вяра в официална имперска религия, така че държавата се изпълнила с енории, в които свещениците практикували този терапевтичен метод.

Така енориите растели с времето в общности от здрави граждани, както растяла и самата империя. Църквата, естествено, не отказвала това, а по-скоро работела в съгласие с държавата.

Случило се така, обаче, че тази власт, дадена на Църквата, заедно с църковната административна организация като реквизит, създали проблем с държавните длъжности като необходимо зло. Т.е. много от тези, които ламтели за обществени позиции, се представяли за православни, без да бъдат такива, и така Църквата започнала да се секуларизира.

Успоредно с всички тези неща Църквата имала задачата да пази империята от лекарите – шарлатани, т.е. от еретиците. Местните и вселенски събори се грижели стриктно за това.

В деянията на Вселенските събори ние намираме фразата: „Угодно беше на Светия Дух и на нас…“. Присъстващите на съборите казвали това, защото те владеели умната молитва, благодарение на която били вътрешно информирани за истинността на формулираните от тях декрети.

Днес, обаче, когато практикуването на умната молитва е твърде рядко сред епископите, ако събор от епископи се събереше и те се изправеха на откриването с думите: „О, Царю Небесни, Утешителю, Душе на Истината, Който Си навсякъде и всичко изпълваш…“, щеше ли Светият Дух да ги просветли изцяло? Т.е. просто защото те са канонични епископи, събрали се на събор и произнесли молитвата?

Светият Дух не действа по този начин – т.е. при тези условия; други са необходими. Този, който произнася молитвата, трябва вече да владее умната молитва, която да работи в него, за да може сега, когато той участва в събора, Светият Дух да го просветли. Участниците във фалшивите синоди не са имали това молитвено състояние.

Епископите от миналото, обаче, са имали този духовен опит и когато те са се събирали като Тяло, те са знаели в сърцата си какво ги информира Светият Дух по определен въпрос. И когато са приемали решения, те са били уверени, че решенията им са истинни, здрави. Защото те били в състояние на просвещение и дори някои от тях били достигнали състояние на прослава, т.е. на обожение.

Така ние виждаме, че в древната Църква харизматичният елемент преобладавал (т.е. членовете били ръководени от даровете на Светия Дух), а  институционалните елементи (т.е. техните официалните църковни и административни функции) следвали. Това е напълно ясно в Новия Завет, в древната Църква и при великите Отци от Вселенските събори, от първия Вселенски събор (4 век) до деветия Вселенски събор, който се провел под ръководството на св. Григорий Палама ( четиринадесети век).

Този вид свидетелство на Светия Дух в сърцето на вярващия е познат само на тези, при които умната молитва се извършвала в техните сърца.

Умната молитва е емпирично потвърждение и уверение, че човешкият ум е излекуван. Подобно лечение е приложимо за всички хора, доколкото духовните предпоставки за терапевтичния метод са налице.

С други думи, този метод не е предопределен или създаден само за някои монаси, т.е., за някои хора, носещи раса – но за всички хора. Защото никъде в Свещеното Писание не се прави разграничение между монашеската духовност и духовността на миряните.

Свещеното Писание говори само за една духовност. Срещали ли сте някога откъс от Свещеното Писание, който да говори поотделно за духовността на миряните и за духовността на клириците? Няма такова нещо в Свещеното Писание. Духовността в Църквата е една и съща за всички вярващи.

Тази християнска духовност по своята същност е изцелителски метод, който е предоставен на всички хора от Христос. Той е предназначен за всички нас. Не само за монасите или за клириците, за образованите или за интелектуалците, защото в него не се съдържа чисто интелектуален елемент. Нито пък борави с външните и видими аспекти на човека, но по-скоро с неговите вътрешни и скрити такива.


Религията е невробиологична болест, но Православието е нейното лечение

Болестта на религията

Патриарсите и пророците на Стария Завет, апостолите и пророците на Новия Завет, също и техните наследници, са напълно наясно за болестта на религията и за Лекаря, Който я лекува: това е Господ (Яхве) на Славата. Той е Лекар на нашите души и тела. Господ е излекувал тази болест в своите приятели и верни последователи преди Своето въплъщение и продължава, като Богочовек, да я лекува и днес.

Въпросната болест се състои в късо съединение между духа в сърцето на човека (т.е., според Отците, неговата умна енергия) и неговия ум.

В своето нормално състояние енергията на ума извършва кръгообразно движение, като  манивела, извършвайки молитва вътре в сърцето.

В нейното болестно състояние умната енергия не се движи кръгово. Вместо това, разгърната и вкоренена в сърцето, тя засяда в мозъка и причинява късо съединение между ума и сърцето. Така понятията на разсъдъка, които са извлечени от обкръжаващия свят, стават понятия на енергията на ума , която през цялото време е вкоренена в сърцето. По този начин страдащият става роб на обкръжаващото. Като такъв той бърка представите, които идват от неговото обкръжение със своя Бог или богове.

Под термина религия ние разбираме всяко „изравняване“ на Нетварното  с тварното, и особено всяко „изравняване на представите“ за Нетварното с понятията и думите на човешката мисъл, което е и основата на идолопоклонството.

Тези понятия и думи могат да бъдат обикновени понятия и думи, или да включват изобразявания чрез статуи и образи, в рамките и извън предполагаем  божествено вдъхновен текст.

С други думи, изравняването на понятията за Бог и думите от Свещеното Писание с Нетварното също принадлежи на идолопоклонството, и е основа на всички ереси от миналото до днес.

В терапевтичната традиция на Стария и Новия Завет се употребяват подходящи понятия и думи като средство по време на очистването и просветлението на нашите сърца; те стават излишни по време на прославата, когато неописуемата, неразбираема и нетварна Божия слава, която изпълва всички създадени неща, се разкрива в Тялото на Христос.

След прославата, понятията и думите на умната молитва се завръщат в сърцето. Преживял прослава, човек се уверява, че няма подобие между тварното и Нетварното, и че е невъзможно да се изрази Бог и дори още по-невъзможно да се разбере.

Основата на ересите на Ватикана и на протестантите е, че те следват бл. Августин, който приема разкрилата се Слава на Бог в Стария и Новия Завет за нещо, което е „създадено“, което идва и си отива.

Не само това, но, което е по-лошо, той приема също, заедно с другите неща, че Ангелът на Великия Съвет и Неговата Слава са създания, които имат начало и край, приведени от Бог от нищото към съществуване, за да бъдат видени и чути, и които ще се върнат отново към несъществуващото, когато техните мисии се осъществят.

За да може, обаче, човек да има правилна насока в лечението на енергията на ума, той трябва да има като свой ръководител опита на някого, който е бил обожен и който свидетелствува за определени аксиоми: че между нетварния Бог и Неговите нетварни енергии, от една страна, и Неговото творение, от друга страна, няма подобие, и че е „невъзможно да се изрази Бог и дори още по-невъзможно да се разбере“ (св.Григорий Богослов).

Само на основата на тези догми е възможно да се избегне пагубното положение да се приеме дявола за водач посредством самозвани богослови, които спекулират относно Бог и божествените неща.

В своето естествено състояние, енергията на ума  регулира страстите – тези на глад, жажда, сън, инстинктът за самосъхранение (т.е. страхът от смърт) – така че те са непорочни.

В нездравото състояние на умната енергия, страстите стават осъдителни. Това, в комбинация с необузданото въображение, създават магическа религия за подчиняване на елементите на природата или за спасение на душата от материята до състояние на щастие и блаженство на тялото и душата.

Вярата, според Свещеното Писание, е сътрудничество със Светия Дух, Който инициира лечението от болестта на егоистичната любов в сърцето и нейната трансформация в любов, която „не търси своето“.

Това лечение завършва с прослава (обожение) и съставлява квинтесенцията на Православната Католическа Църква, която по този начин заменя идолопоклонството като ядро на елинската цивилизация от времето на Римската империя.

Ние трябва да имаме ясна представа за контекста, в който Църквата и държавата заедно виждали приноса на онези, които били обожени, за лечението на болестта на религията – лечение, което разрушава човешката индивидуалност  посредством търсенето на блаженство тук и отвъд гроба – за да можем да разберем причината, поради която Римската империя включила Православната Църква в своето законодателство.

Нито Църквата, нито държавата виждали църковната мисия като обикновено опрощение на греховете на вярващите с цел тяхното влизане в Рая след смъртта им. Това би било все едно докторите да простят болестта на хората, така че те евентуално да бъдат излекувани след като умрат.

Църквата и държавата знаели добре, че опрощението на греховете било само началото на лечението на болестта на човечеството, която е преследването на щастието.

Лечението започвало с очистването на сърцето и достигало до неговото възстановяване в нормалното му състояние на просвещение; и целият човек бил довеждан до съвършенство в свръхестественото състояние на прослава; т.е. на обожение.

Резултатът от това лечение и усъвършенстване до перфектност била не само подходящата подготовка за живот след смъртта на тялото, но също и трансформацията на обществото, тук и сега, от група егоистични и егоцентрични индивиди в общност от хора с безкористна любов, „която не търси своето“.

Автор: прот. Йоан Романидис