Новият стил е антиканоничен и води към все по-голямо потъпкване на светите канони

Невъзможно е да се ударят и разбият такива централни канони, каквито са каноните на Православното празнуване на Пасхата, без да се получи голямо сътресение в Църквата. И за да стане по-безболезнено предстоящото унищожаване на тези канони, вече отдавна, а и в наши дни все по-упорито се говори за “остарели”, “излишни”, “неуместни“, “практически изоставени и от никого неспазвани”, “излезли от употреба” и “отменени, т.е. неприлагащи се и фактически загубили своята значимост канони”[1].

Вярно е, че в нашето безбожно и икуменическо време много от св. канони не се спазват. Без стеснение се нарушават 10-то и 45-то Апостолски правила, които забраняват влизане в молитвено общение с еретици и инославни, под страх от низвержение и отлъчване от Църквата. Не се съблюдава 6-то правило на Лаодикийския събор – да не се въвеждат в Божия дом инославни и еретици, оставащи в ереста си. Погазват се много още други канони чрез така наречените икуменически контакти и чрез охладняване към Православната вяра. Ако приложим към тези канони предлаганата мярка те да се считат за “отменени“ и “фактически загубили своята значимост” само поради това, че не се съблюдават от някои, тогава какво ще охранява Православието?! Та тези правила са създадени именно, за да ограждат истинската Христова Църква срещу еретическите общности, а не за да бъдат отменяни под влиянието на вероотстъпническите ветрове на времето!


Ала и по същество може ли така да се разсъждава: Щом даден канон не се спазва, той вече фактически е загубил своята значимост, следователно трябва и формално да се отмени? Не е ли това отстъпване пред греха? Канонът е установен против неща, които св. отци, под осенението на Светия Дух, са оценили като грешни и недопустими. Щом тези грешни неща надделяват в нашия живот и ние поради надделяването на греха сме склонни да обявим канона за вече невалиден, няма ли грехът да заеме мястото на канона?! Но тогава чии служители ще се окажем ние – не служители на греха ли?

И Светото Евангелие не се спазва. Но значи ли това, че и него трябва да отменим, понеже фактически вече е повсеместно нарушавано и потъпквано?! Днес почти никой не изпълнява строгия Христов нравствен закон, дето например четем: Всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си (Мат. 5:28). Но какво ще остане тогава и от Светото Евангелие, ако и към него почнем да проповядваме произволно отношение?! Тези Христови думи, както и много още други подобни на тях, не се спазват, но те трябва да стоят, за да ни изобличават, та ако не друго, то поне да ни довеждат до покайно съкрушение!

Така и светите канони не бива да се отменят, макар от мнозина да се погазват. Те трябва да стоят за нас твърдо и непоклатимо, както твърдо и непоклатимо стои Светото Евангелие, защото всички те са изковани не произволно, а тъкмо върху основата на Богооткровеното слово Божие![2] Дори когато поради немощ или поради разни други причини някой не ги спазва, те са ни полезни с това, че със строгите си определения ни показват колко сме се отдалечили от усърдието на някогашните християни и с това събуждат у мнозина чувства на покаяние и на смирение. Като не ги спазваме, ние поне съзнаваме, че грешим. И съдени от съвестта си, може би тъкмо заради своето покаяние ще намерим милост у Бога. Но ако отменим някои от каноните, напр. онези за молитвено необщуване с еретици и инославни, за съблюдаване на църковните пости, за еднобрачието на свещениците, за неженения епископат и др.[3], под предлог че били вече трудно приложими и че фактически не се спазвали, това би означавало да узаконим греховните си постъпки, да санкционираме разпуснатостта си, да притъпим още повече нравствените си чувства и да започнем с приспана съвест дръзко да грешим. С една дума това означава да узаконим греха!

И друго нещо трябва да имаме предвид. Някои канони – напр. 9-то Aпостолско правило, 2-ро правило на Антиохийския събор, които предписват стоене на св. Литургия до края – са престанали да се прилагат поради отпадане от строгия християнски живот. Но, ако се засили ревността на християните, какво пречи те да почнат пак да се прилагат с предишната си сила? Където са налице онези обстоятелства и онези конкретни условия, които са продиктували създаването на съответните канони, или където тия обстоятелства се възстановят, каноните следва пак да влязат в сила. Защото пo-добро от онова, което Светият Дух е постановил чрез каноническите правила в Църквата, ние в никакъв случай не можем да измислим. Каноните ни рисуват идеала, така, както и Св. Евангелие, дето се съдържат Христовите думи: Бъдете съвършени, както с съвършен и Небесният ваш Отец, (Мат.5:48). Нима поради непостижимостта на християнските идеали в тяхната пълнота трябва да се откажем изобщо от стремежа към по-доброто? Каноните подтикват истински вярващите към по-доброто, за да не стоят те на едно място, а да минават от сила в сила (Пс. 83:8). Фактът, че искането да се отменят редица канони е продиктувано от желанието безнаказано да може да се греши, говори ясно, че унищожаването на пречещите канони ще ни поведе по нанадолния път на нравствения провал. А пък ако се посегне на основните Апостолски правила – 10-то и 45-то – забраняващи молитвено общение с отлъчени от Църквата и с еретици, тогава провиняването ни ще приеме страшните форми на узаконено вероотстъпничество и “легализирана” изневяра на Христа!

Трябва да помним, че “правилата (каноните) като основен положителен закон на Църквата, са основа на самия църковен живот” и като такива “са безусловно задължителни за цялата Вселенска Православна Църква, за всяка отделна поместна Православна Църква и за всеки отделен член на Църквата”[4]. Така ни се преподаваше някога, тези мисли ни се внушаваха, защото те отразяваха вековното църковно разбиране за свещените канони. Така учеха и учат всички сериозни православни канонисти. На каноните се гледаше и се гледа като на големите стълбове, върху които се крепи църковно-правовият ред. Те имаха, а и сега имат, ръководно значение за всички предани на Църквата истински православни християни, защото са създадени не по прищевките на случайни хора, амбициозни и властолюбиви, а от свети мъже, ръководени от Св. Дух. Всички св. канони са съобразени със Свещеното Писание и Свещеното Предание и имат предназначението да осигуряват реда и дисциплината в Църквата, това мистично Тяло на Господа, и да ни подпомагат в духовното усъвършенствуване, точно както и Божиите заповеди. Чрез порядъка, който създават в Църквата, те служат на високия идеал да се съединяваме с Бога. Колкото повече човек се стреми да спазва Божиите заповеди и каноните, толкова повече се приближава до Бога. И обратното – колкото повече християнинът нарушава каноните и заповедите, толкова повече се отдалечава от Бога, служейки на своите страсти и греховни наклонности. Не случайно извънредно важното за каноническото право 2-ро правило на VI Вселенски събор започва така: “Този свети Събор счете, че е прекрасно и достойно за най-голямо старание и това – отсега нататък за лекуване на душите и за изцеряване от страстите да пребъдват като твърди и нерушими 85-те правила, приети и утвърдени от бившите преди нас свети и блажени отци, които са ни ги предали от името на светите и славни Апостоли”… След това се обявяват за твърди и нерушими също така всички правила на предшествуващите Вселенски събори, на известните поместни събори: Анкирския, Неокесарийския, Гангърския, Антиохийския, Лаодикийския, Сердикийския, Картагенския (419 г.), Константинополския (от 394 г.), – както и правилата на следните свети отци: Дионисий Александрийски, Петър Александрийски, Григорий Неокесарийски чудотворец, Атанасий Александрийски, Василий Велики, Григорий Нисийски, Григорий Богослов, Амфилохий Иконийски, Тимотей Александрийски, Теофил Александрийски, Кирил Александрийски и Генадий Константинополски. Всички тези правила “получават вселенско значение и общозадължителна сила за цялата Църква”[5]. Правилото завършва с угрозата: Никому да не бъде позволено да изменя горепосочените правила, нито да ги отменя или извън предложените правила да приема други с лъжливи надписи, съставени от някои хора, дръзнали да търгуват с истината...”

Това важно правило се потвърждава от 1-во правило на VII Вселенски събор. Нещо повече – VII Вселенски събор поставя утвърдените от VI Вселенски събор църковни правила на висотата на Божиите откровения и заповеди (Пс. 118:14, 144), нарича ги “несъкрушими и непоклатни” и отнася към тях думите на Моисея: Залягайте да изпълнявате всичко, що ви заповядвам; не прибавяй към него и не отбавяй от него (Втор. 12:32). А проклятието на св. ап. Павел: Ако дори ние или ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде! (Гал.1:0), св. отци на VII Вселенски събор поставят като защитна ограда и около скъпите за тях правила и постановления, които те – както сами заявяват – с голяма радост и наслада приемат “като голяма печалба”. Оттук ни става съвсем понятно, защо великият защитник на Православието в IX век Константинополският патриарх св. Фотий е писал с такава яснота и твърдост: “Запазването на истинските канони е дело на всеки внимателен към своите обязаности човек, а най-вече на тези, които Промисълът е призовал за ръководство на другите”[6]. Ако в нашия икуменически век се чува повик за отменяне на някои канони, понеже вече не се прилагали и били “фактически загубили своята значимост”, това е твърде обезпокоителен признак, че страхът Божий е изчезнал, че отстъплението от Православието е отишло вече много далеч (2 Сол. 2:3), и че разни земни интереси изместват все повече и повече вечните интереси на Христовата Църква, поставяща спасението на поверените й души над всичко друго в този временен свят.

Икуменизмът има явно отрицателно отношение към правилата на св. Православна Църква, щом всячески ги подкопава в съзнанията на своите съмишленици и сътрудници. Но от икуменизма ли, който е явен враг на Православието, ние, православните, трябва да се учим какво отношение трябва да имаме към свещените канони, чрез които Майката-Църква говори на нашите съвести?! За съжаление, мнозина “православни” икуменисти предпочитат да слушат гласа на Женева, отколкото гласа на Майката-Църква. За тях правилата не са вече така скъпи, както са били скъпи за православното сърце в миналото. Те не ги приемат с онази радост и наслада, с каквато са ги приели например св. отци от VII Вселенски събор. Та и как да им се радват днешните “православни” икуменисти, когато правилата са пречка за осъществяването на икуменическото сближение между “църквите”? Такива са не само 10-то и 45-то Апостолски правила, забраняващи съвместната молитва с еретици, но и онези канони, които запрещават съвместното празнуване на християнските празници заедно с евреи и еретици (Ап. 7; Лаод. 6 и 37) и особено каноните, определящи кога да се празнува от православните най-великият празник – Пасхата (Ап. 7; Ант. 1, 7). Те се явяват пречка за съвместното му празнуване с римокатолици и протестанти. Ако “православните” икуменисти искат реформи в областта на каноническото право, то е защото ясно виждат, че много от каноните им връзват ръцете и ги спъват в икуменическата им дейност. Такива са напр. каноните за недопускане на инославни в православните храмове (6-то Лаод.), за непозволяване на еретици да действуват като свещенослужители в Църквата (45-то Ап.), за неучастие на православните християни в юдейски или еретически молитвени събрания (синагоги) (65-то Ап.), за дълга на православните християни да празнуват отделно от юдеите и от еретиците (29-то и 37-мо Лаод.) и пр.

Какво ще се постигне, ако се отменят тези канони? Отстъпление от вековните традиции на Православието и сближение с инославните изповедания. Някои искат да се ревизират каноните относно св. пости, еднобрачието на свещениците и безбрачието на епископите, за да могат да дават по-голяма свобода на греховните си наклонности. Ала това ли трябва да бъде задача на Църквата – да предразполага чедата си към изневяра на Православието и да ги води от едно ниско нравствено стъпало към друго – още по-ниско?!

Каноническите определения са израз на Божията воля. Угодно бе на Светаго Дух и нам (Деян. 15:28) – това е формулата, с която са си служели св. отци, за да предадат на идните поколения здраво формулираните вероопределения и твърдо установените канонически постановления. Прав е архиепископ Серафим (Соболев), като казва: “Не за това Божественият Дух заедно с Апостолите, Вселенските събори и св. отци е установявал каноническите истини, за да ги поправяме и отменяме впоследствие като уж несъвършени и неправилни. Такова отношение към св. канони е съвсем недопустимо и кощунствено”[7].

За православния християнин както догматическите вероопределения на вселенските събори са непроменими и не подлежат на ново преформулиране, така и каноническите постановления на св. апостоли, на Вселенските и поместни събори и на изброените по-горе св. Отци, (чиито правила ca били веднъж завинаги приети от Православната Църква с 2-ро правило на VI Всел. събор и с 1-во правило на VII Всел. събор) – са непроменими и задължителни за цялата Вселенска Православна Църква. Подкопаването на авторитета на каноните се счита от църковните отци за провинение против Светия Дух, Който като че ли несъвършено е говорил в Свещ. Писание и на Вселенските събори[8].

Свещените канони сами се ограждат от посегателства и нарушения, обявявайки се за “твърди и ненарушими” (2 пр. на VI Всел. събор) “несъкрушими и непоклатни” (1 пр. на VII Всел. събор). Те задължават църковните пастири да бдят за тяхното спазване (1 пр. на IV Всел. събор).

Ето защо през всички векове на църковната история са се чували смели и доблестни гласове в защита на църковните канони от посегателства и нарушения. Знаменитият руски митрополит Петър Могила (1596-1647) например заявил, че не само никой патриарх, но и никой слязъл от небето ангел не може да го застави да постъпи против църковните канони[9]. Той е абсолютно прав, защото при хиротонията си е дал пред Бога и човеците тържествена клетва, че ще опазва каноните на Църквата. Тази клетва, давана и сега от всеки епископ при хиротонията му, гласи: “Обещавам да пазя каноните на св. апостоли и на седемте Вселенски и благочестиви поместни събори, узаконили запазването на правите повеления; и каквито канони и свети устави по разни времена и години са наредени от истинските поборници на светата вселенска източна Православна вяра, с това мое обещание и тях потвърждавам, че ще ги пазя здраво и ненарушимо до края на моя живот. И всичко онова, що тези поборници са приели, и аз приемам, а което те са отхвърлили и аз отхвърлям” (п. 2). “Ако нещо от обещаното тук от мен потъпча или се покажа противен на Божествените правила.... веднага да бъда лишен от целия свой сан и власт, без всякакво обяснение и слово, и да стана чужд на небесния дар, даден ми от Светия Дух при посвещението чрез ръковъзлагане” (п. 19).

С тази клетва, предвидена да се дава преди хиротонията, всеки православен епископ изповядва в най-свещения момент от живота си непререкаемия авторитет на църковните правила и се прекланя пред тяхната неотменимост, признавайки ги за дело на Светия Дух! Това е отношението на православното съзнание към каноническото богатство на Църквата, отношение, отразено много вярно в “Православното вероизповедание”, дето четем: “Трябва да вярваме, че всичко онова, що са постановили св. отци на всички Вселенски и поместни събори, където и да са били свиквани, произхожда от Светия Дух, както на своя събор апостолите са казали: изволися Святому Духу и нам (Деян. 15:28). По техния пример и другите православни събори са утвърдили своите постановления с подобно заключение”[10]. А в “Посланието на патриарсите на Източно-католическата, (т.е. съборната – в ск. н.) Църква за Православната вяра”, (известно още под името “Изложение на Православната вяра на Източната Църква” от 1723 г.) в член 12, разкриващ истината, че Св. Дух предпазва Църквата от заблуда, е казано, че “Църквата се научава от Живоначалния Дух, но не иначе, а посредством светите отци и учители, (чиито правила са признати от светите Вселенски събори, което ние не ще престанем да повтаряме): ето защо ние не само сме убедени, но и несъмнено изповядваме като здрава истина, че Съборната Църква не може да погрешава или да се заблуждава и да изрича лъжа наместо истина, защото Дух Свети, който винаги действува чрез вярно служещите отци и учители на Църквата я предпазва от всяка заблуда”[11].

В заседанията на Руското предсъборно присъствие в 1906 г. архиереите твърдо се противопоставили срещу новаторските повеи на времето: “Църквата, съгласно изискването на коренните основания на нейното възникване и съгласно първичното начало на нейните съществени норми, няма правото да изменя своите постановления… Щом Църквата, според нейното произходно начало, не е дело на човешки ръце, а учреждение на Висшата воля, нам не е дадено правото да изменяме основните норми на нейния живот и устройство, както това е ясно изразено във 2-то правило на VI Вселенски събор”[12].

Вярно е, че канонистите, имайки предвид законодателната власт на Църквата, която не се е прекратила и не може да се прекрати, признават правото й и по-нататък да законодателствува. Но това законодателствуване в никакъв случай, както те подчертават, не трябва да бъде произволно и в разрез със старите канони, които са издавани все в духа на Свещ. Писание и Свещ. Предание. И новите постановления, ако искат да бъдат в унисон с досегашните канони на Църквата, трябва да са верни “на изразените в основните заповеди на Евангелието принципи”. Те не бива да изменят старите канони в същността им “за угода на човешките прищевки”. Постановленията на VI и VII Вселенски събори да не се изменят старите закони, според еп. Никодим (Милаш), освен че ограничават своеволието на отделни лица, на каквато иерархическа степен и да стоят те, “ограничават и всяка поместна Църква, като й забраняват да прави промени против духа на общото църковно право или правило, прието от Вселенската Църква”[13].

Тази своя мисъл еп. Никодим (Милаш) още повече заостря в тълкованието си на 2-ро правило на I Вселенски събор. И макар от едно само правило, общопризнато и прието от Вселенската Църква, поставя извършилата това Църква в положението на разколническа община (п. м.), тъй че тя престава да бъде част от Едната Христова Църква”[14].

Ако в миналото Църквата си е позволявала, законодателствувайки, дори да “изменя” някои канони – нещо, случващо се извънредно рядко – (напр. да замени 5-то Ап. пр. с 12-то пр. на VI Всел. събор), то е било с оглед да се отива от добро към по-добро – “от сила в сила” (Пс. 83:8). При онова благодатно и съзидателно законодателство ръководната мисъл е била не вероототъпническа, каквито са днес тенденциите на времето, а богоугодна и спасителна грижа за доброто на Църквата и членовете й. Ако сега се иска променяне и отменяне на някои канони, то е не с оглед придвижването от добро към по-добро, а за да се отиде към по-лошо! Примерите на съвременността доказват това. Много от свещениците, забравили ангелското си служение, искат да добият правото на второбрачие. Мнозина от епископите, пренебрегвайки високия си духовен ранг на служители Христови и разпоредници на тайните Божии (1 Кор. 4:1), желаят да бъдат женени. В духа на общата разпуснатост постната дисциплина в църквата се разслабва. Например, от 1970 г. се въведе в Духовната академия у нас ядене на блажна храна през Великия Пост, което развращава духовните възпитаници – бъдещите пастири на Църквата! През същата 1970 г. Св. Синод на БПЦ разреши, с окръжно от 10.III., да се блажи в сряда и петък, ако в тези дни се падат общи църковни или местни храмови празници, като “творческото” прилагане на това разпореждане се предоставя на епархийските архиереи. Богослуженията се съкращават! Молитвеният дух изчезва! Премахват се постепенно разделителните стени, ограждащи успешно Православието срещу гибелното влияние на ересите!

Иска се да не се спазват вече каноните за непразнуване Христовата Пасха заедно с юдейската, понеже нямало вече за християните опасност от увличане в юдействуващи секти, а се забравят масонството и икуменизмьт – тази най-страшна ерес на съвременността! Зачестяват икуменическите контакти, при които, под влияние на постоянно общуване с протестанти, се притъпява православното чувство у “православните” икуменисти, тъй че последните сами започват неправославно да учат за икуменическата универсална църква като много по-широка по обхват от Православната и надигат глас за премахване на някои “остарели” и “неприлагащи се” вече канони[15] . Извършват се икуменически богослужения, при които се дава на римокатолически, старокатолически, англикански и протестантски духовници да вземат дейно участие в православните богослужения – едни с четене на Евангелието, други – с четене на Апостола, трети – с проповед и пр.[16]  . А между това, 45-то Апостолско правило е така ясно и категорично: “Епископ, или презвитер, и дякон, който само се е помолил с еретици, да бъде отлъчен. Ако пък им позволи да вършат каквото и да било като служители на църквата, да бъде низвергнат!” (Вж. също така 6, 9, 32, 33, 37 правила на Лаодикийския събор).

Като имаме предвид всичко това, може ли да се съгласим, че съвременната “законодателна” дейност на Църквата, която ще се състои главно в изневяра на св. канони, ще послужи за укрепване на Православието, за стягане на църковната дисциплина и за спасение на душите? Не, тази “законодателна” дейност, както вече се очертава от Родоските съвещания и особено от започналите ужасяващи отстъпления в някои поместни Православни църкви, ще бъде в разрез с досегашното църковно законодателство и ще се опита да разруши, под влияние на чужди на Църквата сили, съществени канони в угода на света и на масонското икуменическо движение. Затова при съвременните антиправославни и икуменически тенденции по-добре е Църквата засега да не законодателствува, а да се придържа здраво към онова, което е наследила от миналото, защото, започне ли при сегашното всеобщо отстъпление да разбутва каноните, всичко ще се обърне с главата надолу. Не е нужно човек да е пророк, за да предвиди, че ще се отменят съвсем важни за православното изповедание канони и ще се създадат други, които ще бъдат в непримирим антагонизъм с предишните.

Досега не е имало случай в православното каноническо законодателство на такъв антагонизъм между един канон и друг. Защото Светият Дух, Който е Дух на истината (Иоан 15:26), не може да Си противоречи. Противоречия между канони ще започнат да се появяват тогава, когато духът на лъжата се вмъкне в Църквата и, облечен в най-голяма власт, си присвои правото да законодателствува. Ръководена от Светия Дух, св. Православна Църква досега е издигала като знаме Божествената истина срещу лъжеученията и е защищавала свещените предания срещу нововъведенията. Всеки неин Вселенски събор е потвърждавал решенията на предишните Вселенски събори и приемал техните канонически постановления (1-во пр. на IV Всел. събор; 2-ро пр. на VI Всел. събор, 1-во пр. на VII Всел. събор). И ако се е продължавала законодателната дейност в Църквата, то е било само в духа на предишното законодателствуване. С това се обяснява фактът, че новите канони се позовават на старите и се изграждат върху тях. Както Новият Завет идва не да наруши Закона и пророците, а да ги изпълни (Мат. 5:17), така и всеки от седемте Вселенски събора се провеждал не за да наруши каноническите постановления на предишните събори, а да ги изпълни и допълни, и то винаги целейки по-доброто, по-съвършеното и по-високото! Само така може да се разбере заместването на 5-то Апостолско правило с 12-то правило на I Вселенски събор. Споменатото 5-то Ап. правило забранява на женен епископ да се отделя от жена си под предлог на благочестие. От това правило се вижда, че в първите векове е имало женени епископи. А 12-то пр. на I Всел. събор узаконява безбрачния епископат. С това не се въвежда нищо ново, защото неженени епис¬копи съществуват от самото начало на Христовата Църква. От апостолите мнозина са били нежене¬ни, други пък напуснали жените и домовете си и всичко, за да тръгнат подир Христа (Мат. 19:27). Св. ап. Павел е поставял за епископи все неженени свои ученици. Повечето от епископите в първите векове са били безбрачни. Тъй се е стигнало, при разцвета на монашеството, до времето на VI Вселенски събор, когато св. отци са затвърдили чрез каноническо постановление закрепилата се вече практика – изобщо епископите да бъдат безбрачни, за да могат да служат по-добре на Господа (1 Кор. 7:34) и на Неговата св. Църква. Самото правило прекрасно подчертава, че не е в противоречие със споменатото Апостолско правило, като изтъква: “Това казваме не за отменяне или унищожаване на Апостолското законоположение, но проявявайки грижа за спасението и за преуспяването на хората в по-доброто” (срв. 1 Кор. 7:38)[17] .

Такъв ли е случаят с реформирането на православния Юлиански календар и с предлаганото изменение на Православната Пасхалия? Календарната реформа не води към нищо по-добро от църковно гледище, а, както опитът показва, създава дълбоки сътресения в Църквата и предизвиква вътрешни разделения, съблазни и смутове. Календарното нововъведение е против интересите на св. Православна Църква, понеже я сближава с антиправославния икуменизъм. То не става в духа на Свещ. Писание и Свещ. Предание, нито се извършва поради въпиюща църковна нужда, а става за угода на външни, чужди на Църквата фактори в ущърб на църковното единство. То нарушава грубо досегашната църковна традиция за едновременно чествуване на неподвижните празници от всички православни християни, съкращава – а в някои години и съвсем унищожава – Петровия пост, и води неминуемо към нови реформи, – имаме предвид набелязаната за реформиране Православна Пасхалия, – с което ще се получат верижно нови тежки антиканонически провинения в угода на еретиците, с оглед на сближение и обединение с тях. То най-сетне се отклонява съвършено от приемствеността в църковното законодателство, а с очертаващите се вече пасхално-канонически изменения влиза в пълен антагонизъм с досегашните канони.

Не е допустимо в църковното законодателство един следващ събор да влезе в конфликт с решенията на предишни събори, като вземе напълно противоположни на тях решения. Тъкмо по това се познават Вселенските събори от лъжевселенските, че при първите имаме пълна приемственост в догмите и каноните, докато лъжевселенските събори влизат в противоречие с първите и с това се изключват от връзката си с тях.

Когато св. преподобномъченик Стефан Нови, този велик и неустрашим борец за Православието срещу иконоборците, бил увещаван да признае за “седми вселенски събор” иконоборческия лъжесъбор, свикан от византийския император Константин Копроним в 754 г., той отговорил, че иконоборческият събор за него не е “седми”, а “първи”, тъй като няма нищо общо с предишните шест Вселенски събори, не продължава тяхната линия, а върви в съвсем противоположна посока. “Вашият събор – казал той – не е седми, а първи, понеже той пръв отхвърли преданията на предишните шест събора”[18] .

От гледище на направените разсъждения, и Цариградският конгрес от 1923 г. се е самодоказал като лъжесъбор, понеже е влязъл в конфликт с каноническото законодателство на Вселенската Църква от всички предишни векове, и то по два много важни въпроса, засягащи не само Константинополската поместна църква, а цялата Православна Църква, а именно: по календарния въпрос и по въпроса за еднобрачието на свещенството. Затова и неговите решения са невалидни. Като противоречащи на вселенското православно съзнание, изказвало се много пъти решително против промени в Юлиянския календар и против въвеждането на новия стил, невалидни са календарните нововъведения и на всички други поместни Православни църкви, които са изпаднали в печалното положение сляпо да подражават на кощунствения пример на Цариградската патриаршия.

Това пък, че някои поместни Православни църкви са си позволили, въпреки вселенското становище по въпроса за празнуване на Пасхата, да я празнуват по Григорианската “пасхалия”, е съвсем недопустима и достойна за осъждане печална логическа последица от каноническото своеволие на Цариградския конгрес от 1923 г. То е крещящ антиканоничен акт, защото нарушава най-елементарния канонически принцип, съгласно който не може по-нисша инстанция да отменя решения на по-висша.

В нашия злополучен ХХ век са се правели доста опити да се реформират църковните канони. Най-печален пример в това отношение е живоцърковническото движение в Русия, което въведе новия стил и веднага след това узакони второбрачието на свещениците, позволи брак на йеромонасите и епископите със запазване на сана им, и отмени още редица църковни правила. Но как завърши този опит да се потъпчат важни църковни канони? – С посрама! Дръзките новатори бяха отречени от вярващия православен народ. Храмовете на живоцърковниците останаха празни. Народът търсеше своите законни пастири и оставаше верен на вековните традиции на църквата.

И сега се извършват тежки канонически нарушения. И сега се готвят реформи в областта на църковните правила. Но Христовата Църква съгласно обещанието на Спасителя, продължава и ще продължава да стои на непоклатимия камък на догмите и каноните, докле Той пак дойде, за да въздаде всекиму според делата му!

И у нас, в България, преди двайсетина години ръководителите на бившия “Свещенически съюз” искаха да прокарат разни църковни реформи и да отменят редица канони. Това бяха все заразени от безбожния обновленски и живоцърковнически дух на времето свещенослужители, които толкова “милееха” за Църквата, че почти всички с течение на времето се отказаха от нея и хвърлиха расата!

Догмите и каноните са били всякога твърдите опори на Православната Църква, нейните крепостни стени и защитни прегради, предпазващи я от смесване с инославието. Когато тия стени са били здрави в съзнанието на вярващите, нищо не е могло да ги разбие и никакво нововъведение не е било в състояние да се промъкне вътре в оградата на Църквата. След като светският модернистичен дух отрови умовете на хората, осмя светините, отрече вярата в догмите и разслаби църковното съзнание, и след като чужди на Православието сили успяха да насадят в православните cpeди семената на индиферентизъм към Православната Църква, едва тогава стана възможно въвеждането на новия стил и предлагането на още по-дълбоки канонически реформи в лоното на Православието.

Най-зловеща заслуга за вътрешното отслабване на Православния фронт в наши дни има икуменическото движение, което колкото лукаво и незабелязано, толкова упорито и систематично сее семената на интерконфесионализъм и оттам – на индиферентизъм сред вярващите. То отчуждава постепенно православните християни от спасителната праотеческа вяра, като ги кара, в името уж на любовта към инославните, да нарушават сега св. канони, а утре и св. догми. Преминаването към нов църковен стил е една от големите крачки на сближение с инославния еретически Запад. А допускането напоследък от страна на руската върховна власт римокатолици да се причастяват в православни храмове, без да се иска от тях да се откажат от заблудите си[19], е първият огромен камък на отстъплението, положен в основата на бъдещата антихристовска Вавилонска кула. Впрочем, подобно нещо на това преди двадесетина години си е позволил, под влияние на масонския икуменизъм, да извърши в Южна Америка покойният Цариградски патриарх Атинагор, който по онова време е бил там архиепископ. Той е позволил на православните християни да се причастяват в “Епископалната” църква на англиканите!

Оградите на Църквата Христова, както виждаме, постепенно се рушат отвътре! Сами пастирите започват да пущат вече вълци в кошарата на Божието стадо! Каноните, забраняващи това, не се зачитат. И от неприлагането им се вади заключение за тяхната “остарялост” и непригодност. Те се считат за “фактически изгубили своята значимост” и оттам – за “отменени”[20] , понеже не били спазвани! Отстъпленията зачестяват и започват да се смятат за нормални явления!

На 25 септември 1969 г. в руския храм “Св. Николай” в София – в разрез с 45-то Апостолско правило – пял на православна Литургия един малък хор от римокатолици, воден от шеветонския йеромонах Бонифаций, запознат много добре с руското православно богослужение. Предстоятелят на храма архимандрит Методий представил гостите отначало като “православни”, а отпосле, изобличен в лъжа, ги назовал “приятели на нашата Църква”, които уж щели да преминат към Православието. Но от лични беседи с йеромонах Бонифаций, когото познавам много добре, понеже той няколко пъти преди това бе посещавал България, аз прекрасно зная, колко упорит римокатолик и привърженик на папската власт е той. Придружавайки го в обиколките му из България, имах възможността непрекъснато да беседвам с него на тези теми. Когато бяхме в Преображенския манастир край Велико Търново, той самоволно застана на клира и без да обяснява, че е римокатолически клирик (от външната форма това никак не личеше), започна да чете катизми, шестопсалмие, часове и пр. на прекрасен църковно-славянски език. Това ме разстрои страшно и аз не допуснах в следващите манастири да се повтори тази грешка.

Богослужебни контакти, противни на каноните, се поощряват в нашата икуменическа епоха. Те ставаха у нас още преди провеждането на календарната реформа. А сега, когато Рождество Христово и другите неподвижни празници се празнуват в едни и същи дни с римокатолици и протестанти, гостуванията ще зачестят, интеркомунионът (съвместното причастяване) въпреки различията във вярата ще започне да се прак¬тикува, каноните все повече ще се потъпкват и провиненията към догмите ще зачестят. И всичко това ще бъде изгодно само за инославните, защото те ще ни разколебават в Православието. Сами те няма да станат чрез контактите си с нас православни, защото икуменизмът забранява всякакъв прозелитизъм! Само православните от всичко това ще губят. Те ще се провиняват против св. канони, забраняващи им молитвено общение с инославни, а така поради непослушанието си към Майката-Църква ще отпъждат от себе си Божествената и спасителна благодат и накрая, под влияние на духовното си общуване с неправославните си “братя”, ще стават все по-индиферентни към своята спасителна праотеческа Православна вяра, докато накрая напълно я загубят.

Виждайки всичко това, аз не мога да направя компромис със съвестта си и да приема новия стил, понеже той ме отдалечава от Православието в угода на икуменическата ерес, като сам по себе си е противоканоничен и води към все по-голямо и по-голямо потъпкване на свещените канони.

Автор: св. Серафим Алексиев Из “Православният възглед върху стария и новия стил на календара”, Сп. "Православно слово", бр. 3-4, 2008 г., с. 5-12.

 -------------------------------------------------------------------

1 Вж. Събев, Т. Църковно-календарният въпрос, С., 1968, стр. 60-61; Архим. Методий. За календарната реформа. - сп. “Духовна култура”, кн. 9-10/1969, стр. 43.

2  Вж. 10 Ап. правило и тълкованието му от епископ Никодим (Милаш) в “Правилата на Св. Православна Църква с тълкуванията имъ. Т. 1, С., 1912, стр. 40-41.

3  Опасни намеци в тая насока прави архим. Методий в посочената статия, стр. 43, 48 и др.

4  Вж. “Правилата на Св. Православна Църква…”. Т. 1, стр. VII – Предговор на редакцията.

5  Еп. Никодим (Милаш) - тълкуване на 2-ро правило на VI Вселенски събор – В: “Правилата на Св. Православна Църква...”. Т. 2, С., 1913, стр. 32.

6  Писмо на патр. Фотия 3, параграф 10. - Вж. Отговор от Цариградската Църква на папската енциклика, София, 1896, стр. 7.

7  Вж. доклада му “О новом и старом (Григорианском и Юлианском) стиле”. - В: “ Деяния совещания глав и пред¬ставителей автокефальных православных Церквей”. Т. II, М., 1949, стр. 308-309.

8  Из Вселенското послание на православните патриарси от 1848 г.

9  Вж. “Краткия каноническия суждения о летосчислении”, стр. 2.

10  Вж. Правилата на Св. Православна Църква..., Т. 2, стр. 34.

11  Православен християнски катехизис и Послание на източ¬ните Патриарси за Православната вяра. С., 1930, стр. 219.

12  Журнал заседаний Российского предсоборного присутствия 1906 г. - В: “Церковные Ведомости”, № 21, 1906 г.)

13  Еп. Никодим (Милаш). Православно църковно право. С., 1904, стр. 65.

14  Вж. Правилата на Св. Православна Църква…, Т. 2, стр. 35.

15  Събев, Т. Пос. съч., стр. 61.

16  Вж. “Журнал Московской Патриархии” № 10, 1967, стр. 65; № 4, 1968, стр. 35-36; № 3, 1970, стр. 6.

17  Вж. Тълкованието на това правило от еп. Никодим (Милаш) – В: “Правилата на Св. Православна Църква…”. Т. 2, стр. 77-91.

18  Св. Димитрiй Ростовскiй. Минея четья, мѣсяцъ Ноемврiй (ден 28), Москва, 1897, лист 59.

19  Вж. “Журнал Московской Патриархии” № 1, 1970 г., стр. 5.

20  Събев, Т. Пос. съч., стр. 60-61.