Архимандрит Серафим Алексиев за тщеславието и гордостта


Гордостта! Кой от нас не я е виждал? Кой от нас не се е натъквал на бодилите ѝ? Кой не е страдал от присмеха и критиките ѝ? Ние всички я познаваме от живота, защото тя не е нещо рядко. Тя ни посреща навред, дето живеят човеци. Тя тича по улиците, перчи се по площадите, стъпва тежко-тежко из обществените места. Тя седи важно на меките кресла из учрежденията. Тя и в църква влиза с фарисейска надменност, тя има достъп даже и в монашеските килии. Тя лъха от всяка по-важна особа, тя наднича от почти всеки прозорец. Тя е надута, натруфена, начервена, набелена и минава самонадеяно и самодоволно, тъй че всички да я видят. Нейното естество не ѝ позволява да се скрие. Тя иска да блести и смайва. Тя иска да бъде предмет на внимание и удивление. Тя сама сочи себе си и за да бъде видяна отвсякъде, търси да застане по-високо. Гордостта върви нагоре.
Когато дяволът изкушаваше Иисуса Христа, той  го постави на висока планина. Не Го сведе в низините на страданията и униженията, както Бог-Отец постъпи по-късно със Спасителя, а Го издигна на високо място, като Му обещаваше високи неща: ситост, човешка прослава и владеене на целия свят. Той обещаваше много. Но можеше ли всъщност да даде нещо? Не, защото сам той нищо няма освен своята злоба, гордост и адски огън.

Три са степените на гордостта. Първата степен това е невинното на пръв поглед тщеславие. Дяволът е хитър. Той не поставя човека изведнъж на главоломна височина, а гледа да събуди у него най-напред стремеж към придобиване на слава. Тщеславие е старославянска дума и значи търсене на щетна, т.е. празна, суетна човешка слава.

Великият познавач на човешките добродетели и пороци и тънък психолог на духовния живот, св. Йоан Лествичник, счита, че тщеславието и гордостта са различни моменти в развитието на един и същи порок. По неговите думи „разликата между тия два порока е такава, каквато между детето и мъжа… Тщеславието е началото, а гордостта–краят”. Тщеславният човек е предвкусил отровната сладост на човешките величания и затова търси само ласкания и похвали.

Изобщо за тщеславието няма граници и пречки. То навсякъде намира повод за самолюбуване и самохвалба. Гениално е разкрил това св. Йоан Лествичник в следните думи: „Както слънцето свети еднакво за всички, така и тщеславието еднакво се хвали с всички добродетели. Когато например аз постя, в същото време се и тщеславя.

Когато пък, за да скрия от другите своя пост, си разрешавам известна храна, почвам да се тщеславя с благоразумието си. Ако се облека в светла одежда, падам победен от суетността; като се преоблека пък в окъсана дреха, тщеславя се със скромността си. Почна ли да говоря, обхваща ме тщеславие; поискам ли да мълча, пак се предавам на тщеславие. Накъдето и да захвърляш тоя трън, той все ще има бодили отгоре, на върха”.

Велика беда е тщеславието, защото във всичко може да намери храна за себе си. С какво ли не се хвали човек? Богатство, красота, ум, дарби, облекло, добродетели, та дори и пороци – всичко може да послужи като повод за тщеславие. Тщеславието не подбира род или съсловие. Както болестта всекиго може да нападне, тъй и то у всеки човек може да се вгнезди. Знатните и великите намират в знатността си повод за тщеславие. Но и простосмъртните могат да открият нещичко в себе си, с което да се похвалят.

Блез Паскал със свойствената си дълбочина на мисълта изразява този факт със следните думи: „Суетността е толкова дълбоко закотвена в сърцето на човека, че и войникът, и прислужникът, и готвачът, и хамалинът се хвалят, и всеки иска да има свои почитатели; и философите желаят такива, и тия, които пишат против това, искат да спечелят слава, че добре са писали; и тия, които четат това, искат да се прославят с това, че са го чели; и аз, който пиша това, може би имам същото желание; а може би ще го имат и ония, които ще четат това…”.

Тщеславието се среща не само у светските люде, но и у духовните. И ако у светските хора то е опасно, у духовните е крайно гибелно. Интересно е при това, че тщеславието може да накара човека да се подвизава, да се труди, да се моли, да пости, и да раздава милостиня. Но толкова са безполезни всички тия духовни подвизи у тщеславния, колкото е безсмислено наливането на вода в продънена стомна.

Който се тщеслави, и най-добро дело да е извършил, няма от него никаква полза, щом търси човешка слава. Затова и Иисус Христос съветва последователите Си: „Гледайте да не проявявате своята праведност пред човеците, за да ви видят; инак, няма да имате награда при Небесния ваш Отец. И тъй, кога правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерците по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците. Истина ви казвам: те вече получават своята награда. А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве (Мат. 6:1-4).

Автор: Арх. Серафим Алексиев
Със съкращения из книгата "Гордост и смирение" на Арх. Серафим Алексиев