За съвестта


„Имайки добра съвест, та с това, дето ви корят като злосторници, да бъдат посрамени ония, които хулят добрия ви в Христа живот” (1 Петр. 3:16)

Блага съвест – отците на Църквата отсъдили, че съвестта е много важна за човека. Те дори казват, че дори само съвестта е мощна да доведе човека до определена мяра на богопознание. Авва Марк казва: “Ако искаш да се изцелиш,  се погрижи за твоята съвест.”  Това е  и отговорът на въпроса какво  ще стане с всички тези хора, които никога не са чули за Бога, за Църквата, за Христос, не са чели Евангелието, не знаят – има милиони хора, които не са чули нищо, какво ще стане с всички тях, как ще бъдат съдени от Бога, какъв ще бъде техния път и връзка с Бога. Съвестта е нещо изключително важно, тя е основен елемент на нашия душевен свят, на нашето съществуване. Тя е този глас в нас, който различава доброто от злото, изобличава злото и  възхвалява доброто. Тя ни е дадена от Бога в мига на нашето сътворение в нашата природа като критерий, който винаги ни съпровожда  и която въпреки цялата тежест на грехопадението, при което била разрушена  красотата на Божия образ, останала в много добро здраве, не абсолютно, и има следното свойство: когато човек я слуша, тогава тя се изостря. Например имаш  един пирон – когато  слушаш съвестта, сякаш вземаш една пила и започваш  да го пилиш. 

Така съвестта се изостря и така  всеки път съди по-добре, тоест различава много по-добре нещата. Това го виждаме и знаем в нашия живот, където понякога правим груби неща и не го разбираме, защото  нашата съвест не ни изобличава. Ако постепенно започнем да се вслушваме в нея и внимаваме да не престъпваме това, което тя  ни показва, че не е добро, тогава това послушание към нея я изостря и тя обозначава все повече неща. Така  чрез съвестта човек може стигне, както ни уверяват отците, до духовно здраве и дори връзка с Бога без още да познава на дело Евангелието. След падението човекът паднал от нивото на своето човешко състояние – Бог ни е създал в естествено състояние, в каквото  бил Адам, но ние сме паднали в противоестествено състояние. И тъй, съвестта идва и ни показва какво трябва да правим, всичко това, което Бог ни казва в Писанието като заповеди, където по правило не би трябвало да ни ги казва, защото то е в нашата природа. Не е нужно Бог  да ни казва да не крадем, да не лъжем, да не онеправдаваме другия човек, да почитаме родителите си, да сме хора, на това ни учи нашата природа. Всички имаме тези неща в нас, които Бог е обозначил като заповеди, за да ни помогне чрез Своя закон. Когато човек ги пази и започне от по-грубите, макар и да е извън Църквата и невеж по отношение на Евангелието, той започва да пази това, което съвестта му казва. И в джунглата да е, и канибал да е, лека полека ще стигне до някаква мяра – чрез Божия промисъл, който Бог има за всеки човек без изключение – на връзка с Бога, където не можем да определим какво става и което зависи от Бога и Неговата любов.

Съвестта ни води до естественото състояние, предгреховното състояние, не до обожението, което е въпрос на връзка с Христос в Църквата, а до естественото състояние на Адам, който обаче имал реална връзка с Бога, естествено не с истинното знание, което имаме след Боговъплъщението.

Ако престъпваме съвестта си, тогава стигаме до противоположния резултат, и вместо да се изостри, накрая тя се притъпява. Сякаш вземаш  един чук и с него удряш  пирона, който накрая ще се затъпи, нищо няма да може да направи, съвестта няма да може да различава или различаването на нещата ще бъде много грубо. Съвестта те е изобличила веднъж, втория път по-малко,  трети път още по-малко и накрая стигаш дотам изобщо да не те изобличава, тя заспива, умъртвява се и не знаем какво ще стане накрая.

Съвестта е важна за човека, защото тя е наш съдник, съди ни. Много пъти не можем да разберем дали дадено нещо е от Бога или не. Не можем да отсъдим дали дадено нещо е от Бога, но имаме съвестта, която идва и ни казва виж, това, което правиш, не е добро, може да не намираш юридически опори да го осъдиш, но съвестта ти казва, че не е добро. Или това, което монасите казваме повечето пъти, че дадено нещо не ме утешава. Това означава, че има нещо в това събитие, в това дело, което създава съмнение, объркване, въпросителна в мен. В Божите дела няма въпросителни, а те утешават човека. Когато човек върши Божието дело, той чувства утеха в душата си и в  него не възникват въпросителни. От момента, в който той започне да се съмнява и не е напълно сигурен какво става, там трябва да внимава много. Божите човеци винаги са внимавали да пазят стриктно своя съвест. Това не е лесно, трудно е, защото всеки ден трябва да се бориш със себе си, с твоите страсти, защото е факт, че преди да се очисти от страстите, сърцето ни иска страстни неща. Например някой е дошъл, похулил ме и ми  е направил зло. Е, в мен искам да му отговоря.  Идва ми да му кажа и аз нещо, какво, нима ще оставя да ме хули и да не му отвърна? Или най-малкото да му докажа моята невинност, че имам право, да постъпя така, че да изляза от мястото на жертвата и другият не ме интересува, нека той стане жертва! Нашето сърце много пъти търси неща, които не са по Бога. Един отец на Църквата казва много хубаво, че никога не вярвай на сърцето си преди очистването му, не казвай: Мене това нещо ме изразява! Сега това е на мода и  го казват,  да правиш това, което те изразява. Ама ако другият дойде, аз съм изморен и ми каже, искам да те видя, мен може да ме изразява да му кресна и да го изхвърля вън. Това ме изразява в онзи час, а не да се свия и да кажа – добре, ще те видя, да поговорим! Не е ли така? Това ме изразява. Но дали това е правилно?  То е грешно, страстно. Или това, което казват понякога да бъдеш  искрен. Тук трябва да внимаваме, защото с нашата искреност можем зле да нараним другия. Ти мислиш, че се изразяваш искрено, но може да се изразяваш страстно – и ако нашата съвест работи правилно в нас, ако е здрава, няма да ни оставя да действаме страстно, защото съвестта почива не в това, в което почива нашето сърце, а в това, в което Бог почива.  Тя не почива в страстното сърце на човека, а в Божията воля и там намира покой. Цялата борба, която водим, е да успеем  да променим и преобразим нашата съвест, себе си и ума си. Това означава покаянието, да отхвърлим светската логика, страстната логика и да влезем в Божия логика, да придобием друг начин на разглеждане на нещата, друг начин на разглеждане на събитията и друга преценка на нещата, които ни заобикалят всеки ден. В противен случай ще продължаваме да съдим нещата и да ги гледаме по светски. Тогава наистина чувстваме мъчение в нас, защото нашата съвест бива поразявана от тези неща, които имаме в нас. Затова трябва слушаме нашата съвест, която  като нож поразява звяра на вехтия човек, за да убие стария човек в нас, който търси права, славолюбие, сластолюбие и сребролюбие и страстите, търси всички страсти, иска да се оправдае, търси да се оправдае не чрез Божията воля, а чрез своите страсти. Това е много болезнено и  всеки ден го преживяваме, падаме и ставаме, ставаме пленници на греха, ставаме за резил, защото страстите ни правят за резил. Това обаче е борбата. Паднал си? Ще станеш, ще понесеш мъченичеството на съвестта, което винаги е било характерно за подвижниците, мъченичеството на съвестта, която, за да се запази, изисква мъченическа борба. Отците, великите отци, внимавали особени в детайлите и тази детайли са ги направили светци. Да не забравя да ви кажа каква е разлика между отците, които обръщали внимание на детайлите, и между нас днес, които също внимаваме в детайлите, но има един проблем. Отците правили това, но не ги обхващал стрес, а ние днес внимаваме в детайлите и ни обзема стрес и ставаме на миш-маш. Очевидно тайната е в това, че  те го правили, били стриктни в детайлите, но понеже били смирени, се сродили с факта на своето човешко съществуване, че грехът и падението и зловонната форма на тяхното аз е реалност. Тоест  когато падали, не започвали да се вайкат – те плакали и ридаели, но не се стресирали, нито се разочаровали, както ние правим. Те казвали: Тоест какво очаквах от себе си? Днес обаче един човек започва: И защо, защо, защо? Добре, какво очакваше да направиш? Очакваше да направиш нещо по-различно? Веднъж старец Паисий ни каза: С един друг монах, който е  добродетелен, подвижник и йеромонах, излязохме от Света Гора. Този монах години наред не бил излизал, живеел в пустинята в Капсала, но през цялото време в кораба въздъхвал и казвал: ах, какво си изпатихме! Отиваме в света! Каквото сме имали, ще го загубим! Той го казал един път, втори път, накрая старец Паисий  не се стърпял и му казал: Отче, аз нито имам, нито ще загубя!  Ти, който имаш,  ще го загубиш!  Аз нямам, пън бях на Света Гора, пън ще бъда и навън! Ти, който имаш многоценно съкровище, затова те обхвана тревога! Тоест той повярвал, че бил нависоко и сега ще падне долу. Затова се разтревожил. Авва Исаак казва, че този, който е по-долу от всички, къде да падне? След като е на пода. Ако мислиш, че си високо,  се тревожиш да не загубиш твоята добродетел, име, място, идея за себе си; ако нямаш такава идея, тогава къде да паднеш.  Тогава нямаш такива проблеми. Именно затова младите днес ги обхваща тревога, защото казват как направих това ?! Как си го направил ли? Тоест какво мислеше, че си, че си Ангел? И сега, когато съгреши, каза Пресвета Богородице, как този Ангел съгреши! Не разбра ли, че си човек, че твоята човешка природа е уязвима към греха във всеки един момент, че естественото за теб – след падението – е да съгрешаваш, и по изключение правиш и някое добро. В манастира имахме един монах, който казваше: Какво става с мене, бре, детето ми? Все грешки правя! И ако направя нещо правилно,  го правя по погрешка! Тоест, ако е направил нещо правилно, е било по погрешка. Или казваха за един друг манастир на Света Гора, където всичко е планирано, всичко е перфектно, дори и грешките са планирани. Тоест сякаш са предварително заложени.  Човекът не трябва да бъде  така, а да има свобода. Трябва да пази точно съвестта си с голямо внимание, борба и да внимава в детайлите, но без стрес. Където се появява тревога, това означава, че нещо не върви добре в духовен аспект. Това е лампичката, която светва и ти показва, че не подхождаш правилно към проблема.

Нека ви дам действителен пример на стриктна съвест, от многото такива, които съществуват. Примерът е  съвременен, с о. Ефрем Катунакиот на Света Гора, който  е съвременен светец, пророк, Божий човек, с много голяма святост. Той беше изповедник на нашето братство. Веднъж той дойде  в Неа Скити от Катунакия, вървя два часа пеша и когато казваме два часа, не мислете, че е два часа по плажа на Лимасол , където вървиш и се наслаждаваш, а два часа сред скалите през нощта и то с товар на гърба. Е, времето мина, говорихме, каза ни каквото трябва, трябваше да напише нещо, взе един химикал, който старец Йосиф бе купил от Солун. Той писа и каза:

- Бре, Йосифе! Този химикал е много хубав.

- Вземи го, братко! Аз пак ще купя.

Папа-Ефрем не излизаше в света.

- Благодаря! Пише много хубаво. Много ми харесва.

Той си тръгна. Нощ на Света Гора. Когато казваме нощ, значи нощ – няма нито ел. стълбове, нито нищо.  В полунощ някой похлопа на вратата. Кой е в този час? Отваряме – папа-Ефрем. Той попита:

– Къде е старецът?

– В килията си.

Той отиде и му каза:

– Йосифе, вземи химикала! Не мога, брате мой, съвестта ми ме безпокои, че го взех! Не мога да се помоля, да служа, вземи го обратно!

Той остави химикала. Тоест това бяха два часа да дойде,  да вземе химикала, два часа да се върне, стават четири, два часа да се върне да го донесе – стават шест, и два часа да се върне обратно – общо осем часа. Осем часа той вървя пеша през нощта, сред скалите, защото съвестта го изобличавала, че един вид си е самоугодил, т.е. направил нещо нередно. За нас това изглежда просто. Естествено, ти ще кажеш голяма работа! Не казвам това, за да го правим, а за да видим как тези духовни гиганти са правили велики неща и как можем  и ние да правим малките неща с нашите малки сили. Защото цялата борба на Църквата има за цел да ни помогне да намерим отново древната красота, онази красота, с която Бог ни е сътворил, онази красота на човешката  личност, онова неизразимо величие на човека, който е образ на Бога. Бог се „похвалил” с човека, когато го създал. Духовното лечение на Църквата ни дава лекарства, които отхвърлят страстите, а заповедите функционират не като закон, а като лекарство и ни показват Христос като опит в живота.

Св. ап. Петър казва, че трябва да имаме блага съвест. Трябва да оставяме нашето аз да ни говори, да оставяме нашата съвест да ни изобличава. Христос казва внимавай, докато си по пътя, остави твоят противник (съвестта) да те изобличава, защото, ако не я оставиш, изминеш пътя и отидеш при съдията, там ще бъдеш осъден. Осъждането и вечната мъка  какво друго ще бъде, освен постоянното изобличение от страна на нашата съвест, че сме загубили драгоценното време на нашия живот, че не сме обикнали Бога и вече не можем да имаме общение с Бога в любовта. Именно нашето собствено аз ще ни измъчва вечно, тази съвест, този Божий глас, който е в нас, и е Божий дар, дар, който Бог е дал на човека, за да ни помогне и да бъде винаги в нас, буден стража, неспящ глас и постоянно да ни показва това, което трябва да правим. Много пъти всички ние имаме недоумение – какво трябва да правим сега?  Не може да прецениш – именно тогава човек слуша своята съвест, както се казва,  постъпи по съвест, но по съвестта, която е здрава, която не е пълна със страсти, а е претърпяла онзи труд, който я изострил и не е притъпена и не ни води до противоположни неща.

Автор: митр. Атанасий Лимасолски