Св. Игнатий Брянчанинов за търпението на скърбите и изкушенията


От различните аспекти на духовния живот, които допринасят за нашето спасение, Св. Игнатий Брянчанинов отдава голямо значение на търпението на скърбите и изкушенията. Нашето време не е време на големи аскетични подвизи. На нас не ни е дадено да повторим висотата на духовния живот, за която свидетелстват светите отци от древни времена, но на нас е дадена възможност, първо, да се покаем, да се очистим от греховете си и, второ, да търпим тези скърби, които Бог допуска да ни сполетят.

Не трябва да мисли, че мъките са нещо излишно, те са от решаващо значение за най-важното – вечното спасение на душата: “Изкушенията и скърбите се дават на човек за негова полза: формираната от тях душа става силна и честна пред нейния Господ.  Ако тя изтърпи до края, уповавайки си се на Бога, то е невъзможно тя да бъде лишена от благата, обещани от Светия Дух, и съвършеното освобождаване от страстите “[1].

Скръбта „действа противоположно на удоволствието – и поради това противодейства на нашето падение, помага за нашето изправяне“. Ползата от скърбите за душата се състои в това, че тя “действа противоположно на удоволствието – и следователно противодейства нашето падение, допринася за нашето изправяне” [2].

В удоволствието човек, като правило, не мисли за Бог, за вечния живот, пребивава в безгрижие, скръбта премахва това приспиващо покривало на нечувствителност от душата, пробужда я, помага за горещата и молитва към Бог.

Ето защо на християните „ се дават преимуществено болести и други скърби вместо телесни подвизи“, под тяхното действие християнинът „по необходимост е длъжен да възлага надежда на Бога“. От засилване на надеждата на Бога отслабва самонадеяността; с намаляване на самонадеяността намалява и самомнението. С отслабването на тези недъзи истинско смирение започва да се заражда в душата, на което се основава правилността и силата на всеки подвиг“ [3]. Скърбите разкриват на човека неговите немощи, а това помага на смирението. Ето защо, претърпявайки скърбите, душата се укрепва в молитвите, в предаване на волята Божия, от което отслабват такива страсти като тщеславие и самомнение. След скръбта Бог винаги изпраща утешение и това дава основание за жива вяра в Бога, Който се грижи докрай за спасяването на всеки човек.

Значението на скърбите за душата Св. Игнатий вижда и в това, че “всяка скръб открива скритите страсти в сърцето, карайки ги да се проявяват. Преди скръбта самият човек изглежда тих и спокоен – но когато дойде скръб, тогава се надигат и се разкриват страсти,  особено гняв, тъга, униние, гордост, неверие. По същество е необходимо и полезно за всеки подвижник разкриването на греха, гнездящ се в него тайно” [4]. Ако хората не виждат своите страсти, те няма да бъдат в състояние да ги преодолеят, както е трудно да се излекуват от болест, която не са забелязали в себе си.

Виждайки разкритите от скърбите  вътрешни страсти , човек със самия си живот познава своята немощ и скръбта действа като противоотрова на нашата увредена природата, тя премахва от нас влечението ни към греховната отрова на страстите, тя изкоренява в нас страстта гордост. В тази връзка, Св. Игнатий формулира много важно духовно правило: “Изкупител и Спасител е необходим само за падналия и погиналия … Изповядвайки със самия си живот своето падение  - това означава да понесеш всички скърби на земния живот като справедливо възнаграждение за падението, като естествено, логично следствие от греховността и постоянно отказвайки се от всяко удоволствие като несвойствени на престъпника и изгнаника, разгневяващ Бога, отхвърлен от Бога “ [5]. По този начин в сърцето влиза Христовият мир, който се състои в отдадеността и предаването на волята на Бога.

Така удивително скръбта лекува човешката душа: отначало и открива нейните немощи, страсти, довежда до осъзнаване на нейната греховност, научава я на смиреномъдрие и посредством тази добродетел довежда до благодушно търпение на скърбите като напълно заслужени: в душата вече няма ропот, униние, неверие – тя се е утвърдила в Бог, даже се радва на скърбите, тя се е излекувала от страстите и немощите, пребивавали в нея преди. По този начин, скърбите лекуват от пагубните страсти, довеждат до жива вяра и смиреномъдрие,  спомагат за духовното израстване към Бога.

Ако такава е ползата от външните скърби, които „внушават в сърцето страх от Бога и благоговение пред Бога“, то „душевните изкушения дават по-дълбоки познания“ [6]. Св. Игнатий отбелязва, че изкушенията, възникващи по време на молитви, такива като униние, сън, обърканост, страх, са добър признак за това, че бесовете именно тогава плетат козни за нашата молитва, когато тя е угодна на Бога. Изкушенията са ни необходими, тъй като „всеки неизкушен е неизкусен“ [7]. Те ни дават опит по вътрешна борба, научават ни, да оставим леността, да пребиваваме в духовна трезвеност, постоянно да се молим на Бога.

Възникващите в ума, сърцето и тялото греховни мисли, чувства и движения опитно ни показват нашето увреждане. Даже паденията ни в невидимата война са полезни за нас, тъй като ни учат на смирение, а именно осъзнаването на собствените немощи е необходимо условие за приемане на молитвата. „Промисълът е устроил така, че Божиите подвижници не винаги да се намират в състояние на радост, тържество и победа. Такова непрестанно състояние може да породи в тях люта гордост: не виждайки никога от опита си побеждаване от собствените немощи, те биха приели, че състоянието на непрестанно тържество над греха принадлежи на тях самите, а не че е дар Божий “ [8].


Св. Игнатий предлага светоотеческото правило на духовния живот, заимствано от учението на св. Исаак Сирин : “Дай дължимото на страстите ” [9]. Тоест  не мисли, че си сам по себе си способен да бъдеш безстрастен . Пораженията в духовния живот са естествен израз на нашата слаба душа, а не нещо извънредно, сякаш сме святи и съгрешаваме само в изключителни случаи. Допускайки да паднем, Господ разкрива кои сме всъщност, като по този начин Спасителят не ни дава възможност да мечтаем за себе си високо. Ето защо, “велико дело – да признаеш себе си достоен за изкушението и да се отдадеш на волята на Бог, когато става въпрос изкушение ” [10].

Св. Игнатий обръща внимание на това, че никога Бог не е така близо да сърцето на подвижника, както когато той по време на молитва е в изкушение, когато реално усеща близостта на душевната гибел, когато Божията помощ се изисква с цялата сила на живота. Позовавайки се на Св. Исаак Сирин, светията свидетелства, че „човек до встъпване в изкушение се моли на Бог като чужд на Него, а подложеният заради Него на изкушенията, се моли на Господ като свой“ [11]. Почувствал в изкушението всички наклонности и свойства на падналото естество, подвижникът вече не отдава стойност на своето  “аз”, освобождава се от прилозите на гордостта и суета. От сега нататък той повече се надява на Бога, а не на собствените си сили, напълно поверява житейския си път в ръцете на Бога и приготвя  себе си за достоен съд и инструмент на Светия Дух.

Търпеливото носене на жизнените скърби и изкушения донася духовни, благодатни дарове от Бога. “Тогава необикновената духовна сила на вярата неочаквано се явява в сърцето;  в него се открива неизречено духовно утешение. Иисус запечатва ученика с Духа- и земните скърби се превръщат в източник на наслаждение за раба Божий” [12]

------------------------------------------------------------------------------------------------------

[1] Игнатий (Брянчанинов), святитель. Аскетические опыты. Т. 1 // Игнатий (Брянчанинов), святитель. Творения. М.: Сретенский м-рь, 1996. С. 351.

[2] Собрание писем святителя Игнатия, епископа Кавказского. М.; СПб., 1995. С. 189.

[3] Пак там. С. 554. Съгласно св. Йоан Лествичник на нас са ни необходими непрестанни скърби, докато безчувственото сърце на дойде в чистота.

[4] Игнатий (Брянчанинов), святитель. Приношение современному монашеству // Игнатий (Брянчанинов), святитель. Творения. Т. 5. М.: Сретенский м-рь, 1998. С. 131–132.

[5] Игнатий (Брянчанинов), святитель. Приношение современному монашеству. С. 126.

[6] Игнатий (Брянчанинов), святитель. Аскетическая проповедь // Игнатий (Брянчанинов), святитель. Творения. Т. 4. М.: Сретенский м-рь, 1997. С. 187.

[7] Собрание писем святителя Игнатия, епископа Кавказского. С. 188.

[8] Собрание писем святителя Игнатия, епископа Кавказского. С. 458.  И тук  св. Игнатий следва изцяло духа на наставленията на св. Исаак Сирин, които са такива: “Блажен е човекът, който познава своята немощ, защото това знание става за него основание, корен и начало на всяко добро усъвършенстване… Но никой не може да усети немощта си, ако не му бъде допуснато поне малко изкушение с онова, което изнурява или тялото или душата…

[9] Собрание писем святителя Игнатия, епископа Кавказского. С. 331. Собствено словата на свети Исаак: «Отдай дълга на страстите, когато биваш победен и побеждаваш» (Исаак Сирин, преподобный. Слова подвижнические. С. 262). [

[10] Собрание писем святителя Игнатия, епископа Кавказского. С. 538.

[11] Там же. С. 216. Думите на св. Исаак, на които се позовава светителят се тези: “Преди изкушенията човек се моли на Бога, като някой чужд. А когато пада в изкушения от любов към Бога, и не допуска изменение в себе си, тогава се поставя пред Бога като имащ Го за свой длъжник, и като близък приятел; защото за изпълнението на Божията воля, е водил борба с Божия враг, и го е победил”. Тоест мисълта на св. Исаак е тази, че човек става “свой” на Бога, когато в изкушенията Му се оказва верен до край. Това се потвърждава и от следните му думи: “Вследствие на любовта, която светиите показват към Бога с това, че страдат за Неговото име, когато Той ги държи в теснота, но не отстъпва от възлюбилите Го,-сърцето на светиите придобива дръзновение да гледа към Бога с непокрито лице и да Го моли с упование”

[12] Игнатий (Брянчанинов), святитель. Приношение современному монашеству. С. 129–130.

Автор: свещеник Валери Духанин
превод от руски