Болестта на фарисейството


Eдин от основните стремежи на Църквата е да насочи вниманието на човека към първостепенното значение на това да осъзнае собственото си падение и окаяно положение, както и да отхвърли гордостта и надменността. Ярък пример за тези човешки състояния е притчата за митаря и фарисея.

Тя служи за наш ориентир, който дава правилната мярка за етоса, а именно, че нещата биват разграничавани не чрез тяхното външно проявление, а чрез тяхната вътрешна причина. В очите на света това, което е справедливо и правилно, е това, което се вижда. В очите на Бога обаче справедливо и правилно е онова, което реално се случва в нашето сърце. Затова и фарисейството ни се разкрива като духовна болест, която завладява душата и спира нейния свободен порив към Бога. Фарисейството има много различни начини на проявление. Повечето от нас смятаме, че то е нещо далечно от нас, а всъщност е изключително близо до всеки човек и влияе на нашия живот, не само на духовно, на някакво абстрактно ниво, а и на много конкретно ежедневно равнище. Нашата епоха в най-голяма степен се възхищава на фарисея, живее с неговите образци и се е оставила фарисейският дух да я води.

Нека погледнем към първото проявление на фарисейството – високомерието. Фарисеят от евангелската притча живее със съзнанието, че е добър и дори привидно отдава тази своя правда и добродетелност на Господа. Всъщност обаче това е маска, зад която той боготвори себе си и одобрява този образ, който сам създава в собствените си очи. Симптом за това е нагласата му да срази и да отхвърли митаря, който е живял в грях. Тук ни се отрива смисълът на разсъдливостта като способност на човека да различава духовете чрез просветление от Светия Дух именно чрез липсата на тази разсъдливост у фарисея. Защото какво прави той? Благодари на Бога, че пости, дава милостиня и не прелюбодейства. На пръв поглед кой би казал, че това „Благодаря!” към Бога не е нещо красиво и правилно? Но ето как едни и същи думи, които привидно изглеждат еднакви и верни, може да крият в себе си напълно противоположен дух! Как можем да различим дали това благодарение на фарисея е благословено и по Бога, или в дълбочината му не се крие демон? Възможно ли е много наши религиозни действия и постъпки, и дори привидно добри дела, да крият в себе си зли подбуди, да крият гордост и егоизъм? Това се вижда от продължението на притчата…

Кога покаянието е искрено? Когато благодарението към Бога е истинско, а то със сигурност е, ако в него има човеколюбие. Дали фарисеят е имал това човеколюбие? Дали е имал снизхождение? В началото на евангелския разказ се вижда как той се кланя на Бога (привидно) и в следващия миг започва да обвинява всички хора: „Не съм като другите хора! И тъй, благодаря ти, Боже мой, че не съм като другите!”. И не само това, но започва да конкретизира тези обвинения, насочвайки ги към определена личност, което вече се превръща в осъдителност: „И не съм като този митар тук!” Този момент ясно разкрива как фарисеят не приема хората, а се отвръща от тях. С обяснението и подбудата, че „те не са добри като мен”. Това е изопаченият етос, който се превръща в празен морализъм, който изправя човека на съд. Откривайки нагласата човек да защити своя имидж, да отбранява себе си, да се самообожестви, да превърне себе си в идол и да му се кланя – независимо дали това по светски се изразява чрез хуманизма или духовно чрез идеята да си осигури място в рая. Един рай обаче, който няма нищо общо с лицето на Христос, с нашата връзка с Него и с връзката с човека.

Фарисейският дух живее с претенцията за признание – винаги да имаме потвърждението, че ние сме нещо по-специално от другите, от порочните, безнравствените, падналите. Как обаче ще предявим тази претенция? Като разкрием грешките на другите, атакуваме ги и се отвърнем от тях. Затова много пъти ще видим, че в човека, който стриктно пази нравствения закон – духовен или светски – но се обляга не на любовта към Бога и човешката личност, а на нагласата към лично утвърждаване, дълбоко в него се поражда жестокост и студенина. Това е болест. Разбира се, човекът, който има такъв нрав, докато се чувства силен, когато направи грешка обаче, усеща безкрайно отчаяние и безнадеждност. Той не може да се изправи пред огледалото, трепери да не би хората да го усетят и как оттук нататък ще се показва пред другите като добър. Той е разтревожен за това как да опази своята нравствена целокупност, а не за връзката си с Бога, за връзката си с човека. Такъв човек е неспособен и безсилен да възлюби и да създаде реална връзка.

За разлика от фарисея, ако изследваме словото и учението на Христос, ще видим, че Той никога не се е отвръщал от грешника. За да преценим себе си, за да видим дали наистина носим Христовото име, т.е. дали сме Христови, ще проверим по този прост белег – дали се отвръщаме от грешниците, от безнравствените, от злите хора. Някой ще каже, че и в приемането на грешника съществува граница, че някои хора причиняват твърде много зло на други хора.

В крайна сметка или приемаш грешника и не се отвръщаш от него, или не. Няма предел в това, няма. Има предел в човека, който не е вдъхновен от Божията благодат и действа чрез своята мярка, сила и душевно възприятие. Този човек остава със своята индивидуална рационалност, а не с Божията благодат, и поставя нещата в рационална рамка, като казва за другия: “Но как е възможно някой да постъпва така?”

Следователно онова, което е разтърсващо и не е нещо, което изучаваме, а преживяваме, и което показва качеството на нашето духовно състояние (т.е. дали функционираме в Божията благодат или не) е дали приемаме безпределно всеки човек. До какво води това в крайна сметка? До реална свобода. Когато в нашата връзка поставяме граници, тогава това е робство, недостатък, нашето съзнание и вътрешно състояние говорят за нищета. Ограничаваме ги, казвайки си „този е добър – към него имам това отношение, този е лош – към него ще се отнасям по друг начин…”.

Ако дълбоко в нас приемаме човека, това означава, че имаме духовно сърце. Едно е да обяснявам, да изследвам и да анализирам, и друго е да имам сърце, тоест да имам милосърдие и това е Божи дар. Всичко друго са само приказки, защото сме далеч от Бога. Ама как така сме далеч от Бога – нали ходим на църква, причастяваме се, изповядваме се, молим се? Това губи своето значение, ако реално сме с Бога, а това означава нашето сърце да е съединено с Него, да желае и копнее Христос…

Когато си влюбен, помниш лицето, чуваш гласа и сърцето ти се изпълва с радост. Затова връзката с Бога съществува, когато помненето на името Му ме изпълва и покрива. Неслучайно авва Макарий е казал: „Придобий сърце и ще се спасиш!”. Ние нямаме сърце. Сърцето се разкрива в това, че никога не се отвръщаме от нито един човек. Както Господ е правил. Както апостолите са правили. Напротив, фарисеите се отвръщали от всички. Отвръщането е главният белег на фарисеите.

Не можеш да смяташ, че си добър човек само защото имаш определено познание, усетил си някои духовни мъдрости, и заедно с това да се отвръщаш, да изобличаваш, да съдиш, да отхвърляш другия човек въз основа на това твое знание. Тук именно започва проблемът и това показва, че нашето сърце е болно. Нашето сърце се нуждае от внимание, трябва да го следим. Отците наричат това трезвение. Да поставим стража на сърцето си. Както боецът се опитва да предпази града и следи да не дойде врага, така и ние поставяме стража над сърцето си, бдим над него, за да не се отвърнем от нито един човек, да нямаме никакво чувство на отвръщане и презрение спрямо ближния. Нашето сърце поражда различни чувства и желания, а ние следим как се отнасяме с всеки човек. Това е показателно за нашето състояние. Например някой е много важен и влиятелен, има изтъкнато място в обществото и голяма сила. Знам, че той може да ми донесе много ползи и печалба. И как се отнасям с него? С подлост и подмазване започвам да се опитвам да спечеля неговата помощ и подкрепа. И друг, който е напълно незначителен и не може да означава нищо за живота ми – него подминавам незабелязано и равнодушно.

И така, кой е моят критерий, че човекът е много ценно същество – това, че е икона на Бога, или че е фактор, който може да удовлетвори моите интереси? Това говори за моето вътрешно състояние. Онова, което е характерно за фарисея, но и за човека, който служи не на благия етос и истинската правда, а на морализма, е, че съди за нещата външно и вижда само външните страсти. Вижте какво казал фарисеят за митаря: „Не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар…” (Лука 18:11).

Тоест какво вижда той? Само външни грехове. Може би и ние принадлежим към тези хора. Не можем да прозрем собствените си грехове и страсти, защото, ако ги видим, ще разберем, че сме в състояние на падение, ще накърним образа си, и затова предпочитаме да се занимаваме с другите. Фарисеят винаги казва пред себе си: „Нищо не му казах, нищо не му направих. Наред съм си!” Външно сме наред – особено в това, с което можем да осмеем и „изиграем” другия, но Бога не можем да „изиграем”. И дори ако Него Го „изиграем”, собственото си сърце не можем, тъй като в него няма да има радост, няма да има свобода.

Друга характеристика на фарисея е недоволството. Това недоволство, което идва по един неуловим начин и краде радостта от сърцето ни. Характерът на фарисея е ужасно схоластичен и злонамерен. Той прави страшно педантично изследване. Убива заради буквата на закона и всъщност потъпква неговата същност. Схоластизицмът и педантизмът в нашия живот, независимо дали се отнасят към другите или към самите нас, освен че представляват душевно увреждане, невротично състояние, имат и духовна основа. Следователно когато по един болен начин се мъча да преглеждам грешките на другия или живота ми, това какво показва? Че Божията милост не ме удовлетворява и смятам, че Бог е страшилище, полицай, който ще ме порицае за най-малката погрешна постъпка. Тогава по един маниакален начин започвам да изследвам живота си, за да го направя толкова прецизен, че да постигна рая, който Бог ще ми даде като награда, но всъщност няма да мога да създам реална връзка с Него. И опитът ми да съм прецизен не е свързван с Христовата Личност, а с моята потребност от себеоправдание. Затова понякога, когато човек се подвизава, чувства как се задушава, изморява, измъчва, не издържа, товарът му изглежда твърде тежък именно защото същността на всичките тези усилия не е радостта в Бога, а е потребността по един стресиращ начин да намерим за себе си някой ъгъл на рая, един рай обаче, в който царува не личността на Христос, а нашият героизъм, че сме успели.

Това пресилване, което вътрешно си създаваме по стресиращ начин, се проектира в нашия живот и във взаимоотношения ни с другите хора. Тревожим се дали децата ни ще постигнат спасение, но по такъв начин, че и нашият рай става ад. Това крие не доверие в Бога, а опит за замяна на Бога от нашата сила, подмяна на Божията благодат от нашето усилие. Нашето усилие обаче не може да замени Бога, а служи за това да се смирим и да Го възлюбим. Както казва старецът Порфирий, когато го попитали какво правиш: „Намирам начини да възлюбя Бога.” Опитвам се още повече да възлюбя Бога, да притегля, да привлека Бога в сърцето си. Човеколюбието и милостинята съществуват, когато идват от съкрушеното сърце, а не от сърце, което се чувства могъщо.

Господ ясно ни казва:”Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние” (вж. Марк. 2:17). Следователно когато чувстваш, че си праведен, какво означава? Означава, че не живееш в Христа. Вместо това е много важно да разберем колко сме окаяни и че имаме нужда от Божията милост. Ако осъзнаем това, тогава сме истински милостиви и към нашите братя. Това, от което се нуждаем, от което зависим и за което копнеем, това да даваме и на другия човек! Следователно кой е истински милосърден? Онзи, който чувства Божието милосърдие. Ако съм уверен, че спасението ми се крепи върху собствената ми сила, нямам връзка с Божията милост. За мен тя е заменена от очакването на някаква награда, която трябва да увенчае моето усилие. За такъв човек Бог съществува затова – за да му въздава награди.

Коя е качествената разлика между човеколюбието на двамата участници в евангелската притча? Фарисеят се обляга на своята сила и сякаш казва: „Христос ни е казал да сме добри човеци, да даваме милостиня и на Съда ще ни пита дали сме правили добри дела. Хубаво, тогава ще върша добри дела. Ще се опитам да помогна на бедния, немощния, болния…” Неговата помощ обаче ще е безсърдечна, движена от единствения мотив да демонстрира делото си, да придобие „права” за рая! Другият, митарят, обаче отива при Бога и му казва: „Аз съм много окаян! Уповавам се само на Божията милост!” И Божията любов го съкрушава. Не някакви външни обстоятелства и очаквания го принуждават да помага, а сърцето му го кара да даде любов на другия човек. Разликата е качествена. Първият дава на ближния, но сърцето му остава хладно, а вторият получава любов и отдава от нея на другите. В милостинята на първия виждаш демон, коравосърдечие, а при втория откриваш Христос.

Един старец казваше: „Какво седиш и търсиш недостатъците на ближния си? Стани малко по-милосърден към него! И той е твой член!” Липсва ни именно това еклисиологично съзнание, че не сме откъснати един от друг, а сме членове на едно и също Тяло. И той е твой член. Неговата немощ, която днес констатираш, утре ще бъде твоя. Много пъти нещата в живота ни вървят накриво. Тогава негодуваме и си казваме: „Защо постъпват така с мен?” Започваме да се оплакваме, осъждайки всички. Но ако осъзнаем, че и ние сме криви, нагласата ни се променя, променя се и нагласата на другия към нас, променят се нашите отношения, не само лични, но и професионални. Човекът, който вътрешно е спокоен и е разположен положително към околните, привлича хората към него и нещата стават по-прости.

Спомнете си за св. Силуан Атонски. Когато бил в манастира „Св. Пантелеймон”, в обителта идвали монаси и работници от различни части на Русия. Светията бил отговорен за една група работници, с която всички се затруднявали да общуват, той обаче се разбирал чудесно с нея. Попитали го: „Как успяваш?” А той отвърнал: „Отивам в килията си и се моля за всеки един поотделно. И след това душата ми скърби за тях – че всеки е оставил семейството си, за да дойде тук. Трогвам се, потапям се в Бога, забравям човеците и след това отново се връщам при тях…”. И всички се вслушвали в него.

И така, фарисеят се опитва да спазва няколко външни, формални наредби и се чувства горд от това. Като че ли на нас ни харесва да ни кажат няколко практически правила, които да спазваме, за да се чувстваме сигурни. Някой например ми казва: „Отче, кажи ми пет практически неща, които да направя!”, и би бил доволен, ако му заръчам: “Ходи два метра, направи 30 поклона, яж това ядене!” А когато му кажеш да се помоли от сърце, той те пита: „И как става това? Това нещо практично ли е?”. Въпросът е накъде е обърнато сърцето ни. Колкото повече някой се вглежда в себе си и вижда своята духовна нечистота, толкова повече разбира, че средството за неговото спасение е едно единствено – Божията милост. И колкото повече чувстваме, че имаме нужда от Божията милост, толкова повече се изпълваме с милост към ближния. Границите на милостта са безпределни. Безпределни трябва да са и границите, в които сърцето ни иска спасението на другия човек. Това обаче не означава, че на практика ще дадем на другия възможност да ни експлоатира. Да имаме безпределна милост към някого не означава, че предаваме себе си като обект за експлоатация и се превръщаме в жертва, нека се се смятаме за мъченици. Милосърдието не е мазохизъм, а знание, свобода, светлина, което означава смел дух, равновесие, благородство. Тоест като се отнасям с достойнство към някого, се опитвам да предпазя от злото и себе си, и него.

Господ е дошъл и за фарисея. Когато придобие съзнание, че проблемът е в него самия, тогава започва неговото спасение. Но не ние ще му го покажем, ще му го покаже Бог. Той ще устрои. За всички дойде Христос – и за фарисея, и за коравосърдечния. Ние обаче никого не можем да спасим, защото и ние заемаме неговото място, и ние ставаме фарисеи. Ще дадем свидетелство на другия човек, само ако помним и носим в сърцето си Божията любов.

Знаете ли колко е стъписващо да си радостен, любезен и спокоен пред някого, който се измъчва в стремежа си да съди и да спаси целия свят? Той чувства смут. Мирът е скандал за един „спасител” на света, който мери единствено със собствената си мяра. Твоето спокойствие е непоносимо за него. Тъй като фарисеят никога не се чувства удовлетворен, в даден момент той ще се сгромоляса. Ще усеща една умора, ще се появят хиляди проблеми и той няма да може намери покой. И когато настъпи моментът да разбере, че е загубил онова, което е имал, че добродетелта му е била фалшива, че не може за дълго да се прави на добродетелен и вижда до себе си как смиреният човек живее естествено, просто, как е спокоен, свободен, разбира се с всички, той ще се запита: „Какво става с мен?” Случило се е това, че той е загърбил пътя на спасението – никого да не изобличаваш, да не поучаваш, да не искаш да промениш другия, да виждаш и да не виждаш, да узнаваш и да не узнаваш…

Съвременният човек е много измъчен, живее в агония, в постоянен страх заради икономически проблеми. Утре обаче ще дойде нещо друго. Страхът от икономическите проблеми е проекция на един друг страх вследствие на вътрешна празнота, на усещането, че не знаем кои сме всъщност и какво се случва с нас. Най-големите психологически проблеми и конфликти се пораждат, когато човек загуби своята личност. Par excellence фарисеят е човек с маскировка, брониран с лицемерие и преструвки. Той не се интересува от това да е истински добродетелен и знае, че не е такъв, но скрива това и от себе си, и от другите. Достатъчно му е другите да го приемат като добър и да му ръкопляскат за това. Неслучайно Господ ясно е казал, че трябва да презрем човешката слава. Вместо това фарисеят я обожава и преследва, а когато преследваш човешката слава, ти неизбежно се преструваш, за да я привлечеш към себе си. Маските, които носим, ни отдалечават от собствената ни идентичност, губим представа за реалните си нужди и за да изпитаме удовлетворение, създаваме изкуствени потребности. Това води със себе си много кризи и душевни терзания. Обхваща те пристъп на влудяваща тревога, когато си помислиш, че ще умреш внезапно. Колко ще издържи така душата ти? Обременяваме я с толкова много неща, които нямат връзка с нас.

Ако сме завладени от желанието да удовлетворяваме нечия идея за нас или нашата собствена идея за личността ни, душата никога няма да може да се почувства истински свободна. А смиреният човек е готов да каже: „Зная хала си! Какво? Нека да го научат! Защо да скривам нещо?!” Той коленичи, търси Божията милост и започва да вкусва от Божията любов, да обича Бога и живее по Бога. Този човек е надежда за хората.

Днес се чуват призиви от рода на „Да издигнем стриктни политици!”, „Да назначим стриктни икономисти!”, „Да заложим стриктни системи!”, „Да създадем Църква, която да развива социална дейност!”. Всъщност човек няма потребност от всичко това, а има нужда да се движи, да диша, да живее в Христос. Всекидневно да се храни от Божията благодат. Такъв човек е надежда за света. Защото ще дойде епоха, в която ще имаме всичко, но ще ни липсва сърцето. А за такъв човек сме сигурни, че носи сърце в себе си. Не случайно авва Макарий е казал: „Придобий сърце и ще се спасиш!”. Митарят има сърце…

Източник: Православен свят