Бързайте да общувате! Как да не изгубим контакта с детето?


- Отец Павел, защо се губи връзката с детето, то е плът от нашата плът, буквално е свързано с майката чрез пъпната връв?

- Иван Александрович Илиин, забележителен руски философ, казваше, че «най-изтънченото, най- благородното и най-отговорното изкуство на земята е изкуството да се възпитават децата». И това действително е така, да възпиташ дете е нелеко дело: раждането му не означава, че всичко от само себе си автоматично ще се нареди в неговото възпитание. Например в нашата страна поколението, родено в началото на 90 години, като цяло е израснало като трева – имам предвид онези, които сега са на по 20-25 години и за които тъкмо е настъпило времето да създават семейства и да раждат деца. За съжаление, много от тях са инфантилни, не искат да създават семейство, не разбират защо е нужно това. Наблюдавайки живота на своите родители, те не са разбрали какъв е смисълът на семейството, каква е неговата ценност.
Защо се е получило така? Защото родителите ги възпитаваха твърде малко. Нямаха физическата възможност да се занимават с децата си: всички работеха, и дори на няколко работи. Имаше много самотни майки. Според статистиката, именно през онова време е бил пикът на разводите и самоубийствата. В онази голяма трагедия – загубата на държавата, която поне някак е защитавала хората, изграждала е някаква цел в живота и стабилност, много родители захвърлиха своите деца пред телевизорите с развлекателните програми и хукнаха да печелят пари, за да оцеляват. Могат да бъдат разбрани, донякъде оправдани, но без общуването тези деца са изгубили контакта с родителите, в резултат на което в тях не е било вложено най-доброто, най-важното. Сега този проблем на родителите и децата стои много остро – поколенията живеят сами за себе си.
- Как да не бъде загубен контактът с детето?


- Когато в определена група хора – в предприятието, фирмата, в отбора или в някакъв друг колектив – между хората са се установили топли, приятелски отношения, те са съпричастни към общото дело, общуват неформално, поддържат се взаимно, ние казваме за тях, че живеят като едно семейство, А в съвременното семейство, за огромно съжаление, рядко виждаме такива взаимоотношения. По-скоро е обратното, близките живеят някакъв свой отделен живот. Какво виждаме в семействата, понякога дори и в многодетните? Хора, които живеят със своите интереси: жената – с приятелките, познатите, с майка си; мъжът – най-често е пред компютъра или телевизора, децата – пред същия този прословут компютър, интернет, приятели, компании. Даже скъпоценното време на отпуската и почивните дни, които биха могли да отделят за общуване, членовете на съвременното семейство се стараят да прекарат отделно. Родителите искат да си почиват отделно един от друг и от децата- така им по-комфортно.
В резултат се губи и без това слабият контакт с детето – та нали общността се ражда в общуването. Ако не общуваш дълго време с някого – загиват и душевните, и духовните връзки. Както е казал Екзюпери: «Най- големият разкош на света е разкошът на човешкото общуване
За да не бъдат изгубени семейните връзки, трябва винаги да помним: щом сме встъпили в семейния живот, ние вече не можем да възприемаме себе си отделно от семейството, от близките ни хора. Техните радости и проблеми, интересите им, са наши общи.
С децата трябва да общуваме от съвсем ранна възраст: защото без общуване, без постоянна грижа за организиране на общи занимания ние няма как да бъдем интересни на собствените си деца. Те „си тръгват“ от нас и отиват при приятелите си, тръгват си от вкъщи, защото не им е интересно в нашето семейство, където всеки живее сам със своите интереси, където всички са заети със своите неща.
Болшинството от съвременните родители, за съжаление, считат, че тяхната основна грижа е печеленето на пари – те забравят, че първостепенната грижа за децата е грижата не за материалната обезпеченост, а за общуването с детето!
При свещениците често идват родители, които имат проблеми с деца в пубертета: детето нагрубява, не слуша, седи пред компютъра, заминава при приятели. Ясно е, че това е върхът на айсберга, че отхвърлянето е станало много по-рано – още в детството са били изгубени най-най-важните моменти за създаване на добри взаимоотношения. Много от хората мислят, че ако детето е малко, и майката, и бащата трябва много да се потрудят. Проблемите в пубертета, като правило, са свързани с това, че в ранното детство са били пропуснати някакви важни моменти от възпитанието. Пред родителите стои двойна задача: от една страна, те са педагози, а това в превод от гръцки език означава «детеводители», и трябва да водят след себе си, да създават правилни образци на поведение, да възпитават вкуса му, като музикалния, така и художествения, да дават нужните книги, да учат на необходимите навици, да се стараят да вложат в него най-нужното, за да бъде детето подготвено да влезе в живота на възрастния.
Втората им функция е да бъдат за детето най-добрите приятели на света, такива, на които то има доверие, на които може да се опре, които го познават, не го отхвърлят и не са безразлични към неговите интереси. При това, разбира се, е важно да бъде спазена субординацията, т.е. родителите да бъдат важни и авторитетни приятели за детето, но не и да му угаждат във всичко, за да не им се качи на главата.
Нужно е да се интересуват от това, което вълнува детето, какви са приятелите му, да ги канят на гости. Забраните, които не са разяснени на детето, не само, че са безполезни, но дори са вредни за добрите взаимоотношения между деца и родители.
Между другото, за забраните. Много е важно не само да се разяснява и забранява нещо, но и да се предлага нещо в замяна. Например, бичът на нашето време е увлечението на тийнейджърите по компютрите. Една майка, забелязвайки, че синът й по цели дни седи пред компютъра, заби тревога. Но тя не само постави общуването с компютъра в строги рамки: не повече от час на ден, след като си напише домашните, а през останолото время криеше кабела. Но купи на сина си китара, записа го на уроци, а освен това помоли познат дизайнер да се занимава с него веднъж седмично и да го учи как да прави триизмерна графика на компютъра, т.е. да го учи да работи, а не да играе. В резултат на което, синът й зае второ място в града на музикален конкурс и сега печели парите си като компютърен дизайнер. Често детето потъва във виртуалния свят заради липса на нормални, реални увлечения. И ние трябва да насочим децата в нужното русло. Кръжоци, спортни секции, риболов, туризъм, просто разходки извън града – всичко това може да отклони децата от ненужни пристрастия.
Разбира се, най-добре е когато те са занимават с всичко това заедно с нас. Например, ние с децата често строим нещо на вилата, караме колелета, ходим в гората, много им харесва да готвят. Като дете мама ме учеше да шия, татко – да майсторя различни неща, чичо – да карам кола. На мен и сега ми е интересно да общувам с тях, именно защото са ми дали тон още като дете. Ние четяхме едни и същи книги, слушахме заедно музика, гледахме филми. Родителите винаги ненатрапчиво ни ръководеха и ни показваха какво да прочетем, какво да слушаме, какво да гледаме, с какво да се занимаваме. Сега аз се опитвам да предавам това на моите деца. И всъщност възпитанието на децата е огромен стимул за нашето собствено духовно, нравствено и интелектуално развитие, ние непрекъснато се учим на нещо,непрекъснато растем. Помните ли, във филма „Ирония на съдбата“ главната героиня, по професия учител, казва, че не тя учи децата, а те нея. Възпитавайки чедата си, ние самите постоянно се учим на нещо, за да вървим на две крачки пред тях. Защото, да учим и възпитаваме, можем само с личен пример!
А за да заинтересуваме детето с духовни въпроси, трябва също доста да се постараем – да организираме например интересно пътуване с него, поклонение, отчитайки неговите сили и възможности. Слава на Бога, при нас има много места, където можем и да почиваме, и да се любуваме на природата, и да сме на поклонение. Обезателно трябва да търсим подходи към детето, да създадем условия за пробуждане на неговия духовен интерес. Реално погледнато, възпитанието е изкуство!
Разбира се, общувайки с детето, е нужно да се спазва определена дистанция, да избягваме фамилиарни взаимоотношения и закачки, та ние трябва не само да установим тесни отношения с децата, но и да ги научим на уважение към по-възрастните, което, между другото, ще им бъде необходимо в живота, и не само в общуването с родителите, но и с учителите, началството, възрастните хора.
- Какво да правят родителите, чиито деца охладняват към духовния живот?

- Нужно е да разбират, че всички хора, в т.ч. и техните деца, са много различни, всеки има свой духовен опит и онова, което е дадено на нас възрастните, може би още е недостъпно за тях. Дори и при децата от едно семейство този опит е различен. Едното дете може сериозно да се интересува от църковните въпроси, а друго — не. Някога и аз имах съвсем обичайни тийнейджърските интереси (техника, авиомодели, мотоциклети, рок-музика), т.е. съвсем далечни от духовните- и едва по-късно, незнайно как, Господ ме доведе до това, че започнах да се интересувам от духовен живот, постъпих в семинарията и сега не си представям живота без служението си, това е моят живот… Казвам това, за да покажа, че животът на детето може да се развие по различен начин, че всички деца са различни, не бива в общуването си с тях да изхождаме само от своя опит, само от нашите интереси: да речем освен Авва Доротей и Йоан Лествичник, не искам да чета нищо друго, значи и ти трябва да се интересуваш от това. Нищо подобно, за детето това може да се окаже непосилно – да му бъде скучно, безинтересно. Затова, за вярата и за духовните неща трябва да се разказва така, че да е интересно. Да пътувате по свети места, да ходите по музеи, да намирате интересна литература, филми, да показвате, разказвате, обяснявате.
Но да се отчетат всички тези тънкости е нужен завиден ум и опит…
Истинската любов и искрения интерес към детето – ето с какво трябва да се започне! Детето трябва да усеща в семейството искрената любов. Става дума не за естественото изпълнение на родителските задължения, не за умилението от детето, което се явява продължение на самия мене: майката или таткото, самата дума «въз-питание», за разлика от обичайното «питание» (на руски «храна»), има превъзходна степен. Не можеш да излъжеш детето: то, като правило, на много тънко, духовно ниво усеща неискреността и фалша.
Но любовта не е сляпо чувство, а във висша степен разумно, необходимо е винаги да обръщаме внимание на това как да не го прехраним с излишно внимание, как да не го разглезим, как да не му дотегнем с поучения и наставления.
В Свещеното Писание е казано: «И вие, бащите, не дразнете децата си» (Еф.6,4). Много често децата бягат от родителите, именно заради хипергрижата им за тях. Ако ние сме в приятелски отношения с някого, това предполага, запазване на нашата вътрешна свобода и че другият е личност, която трябва да уважаваме, че той е образ Божий. И нашето дете – колкото и да е малко, е личност: има свободна душа и свободна воля, душата му е сътворена от Бог и ние сме длъжни да я уважаваме. Детето ще понесе това отношение през целия си живот, каквито и неприятности, трудности и дори падения да се случат в живота му. При това, разбира се, с цялото си уважение, не трябва да забравяме за велика отговорност за нашите чеда: «Децата не са случайност, ние ще отговаряме за тяхното спасение» – казва Свети Йоан Златоуст.
- Но какво да правим, ако все пак контактът е загубен,- сега нищо не можеш да върнеш назад?
- Първото и най-важното, което може да се каже на такива хора е: «Настъпило е времето за усилена молитва!» На онези, които имат проблеми, и в частност- на родителите, чиито деца са в труден пубертет, да вземат върху себе си пълно молитвено правило. Разбира се, нужно е винаги да се молим за децата си, но, особено, когато са в пубертета. Какво правило да вземат ли? Например, да четат канона на Пресвета Богородица, на Ангела-пазител. Тази възраст се нарича трудна, защото е трудна не само и не толкова на родителите, колкото на самото дете: то активно расте, затова често се чувства зле, в организма му хормонално пренареждане, понякога то не разбира какво се случва с него, става ранимо, уязвимо, често сменя настроенията си и т.н. То преминава от дете към възрастен и родителите му трябва да разберат, че не му е никак лесно. Всичките ни резки думи: „ненавиждам“,““не обичам“, „заминавай си“ – могат болезнено да ранят детето и дори да доведат до самоубийство. В тази възраст човек още не цени живота, няма страх, а бунтарският дух е опит за самоутвърждаване. Подрастващият още не разбира как да се държи, как да пораства правилно, и прави това с неадекватни постъпки и противопоставяне на възрастните, той иска самостоятелност, но още не знае как да я постигне.
Карайки се на тийнейджъра, правейки му забележки, ние само още повече го настройваме против себе си. На него сега не му е леко, и той се нуждае не от нравоучения, а от съчувствие и разбиране. Родителският авторитет и власт трябва да се използват само тогава, когато душата и здравето на детето са в реална опасност.
- Отец Павел, какво бихте казали в заключение?

- Трябва да разбираме, че децата са до нас за определен период от време, докато пораснат и за общуване с тях в никакъв случай не бива да пестим време! Ние не трябва да изпускаме момента. До започването на училище ние ги виждаме по цели дни, после все по-рядко, а после те встъпват в самостоятелния живот. И тогава вече други хора им оказват много силно и не винаги благоприятно влияние. Ако ти не се интересуваш от живота на детето, когато то е на 10 години, не знаеш кои са неговите приятели, после когато то стане на 15 години, няма да има за какво да си говориш с него, а на 20 години то изобщо няма да общува с теб, освен по празниците!

Трябва да бързаме: бързайте да правите добро, бързайте да полагате усилие, бързайте да общувате с детето си.