“Бог избра онова, що е безумно на този свят” (1Кор. 1:27) - За Света Гора


Света Гора – това е планина на божественото безмълвие, гора на божественото възхождане. Нейният най-висок връх е смирението. Всяко нейно ъгълче, всяка нейна характерна чертица, всяко мъничко нещо в нейния порядък, устройство и живот, разкрива величието на истинското, издигащото във висините смирение.

Там има смирени хора, които от духовна разсъдителност сами са избрали пътя на безизвестността и незабележителността. Техните плодове са тайна за нас. Те не разпиляват талантите си, дадени от Бога, лекомислено. Това са хора с дарования, способности, добродетели, знания и опит, погребали се за този свят, неочакващи въздаяние нито тук, нито в отвъдното. Благословени души! Тях не ги е поразил микроба на тшеславието. Светът не знае за тях, не ги разбира. Постоянно е несправедлив към тях и ги обижда. А те невъзмутимо вървят по Божия път.

Заедно с тях има още една категория хора. Това са тези, които ги скрива Бог, за да се скрие зад тях. Самите те са хора с ограничени възможности, безполезни, с явно изразени недостатъци, психически неуравновесени, в известни случаи даже отблъскващи. Светът е принуден да ги избягва. Но тези, които светът презира, ги избира Бог за Свое жилище и ги преобразява в инструмент на Своята благодат.

В нашия манастир живее о. Харалампий. Ако той се осмели да отвори своята уста, то с голям труд ще ти се отдаде да разбереш какво иска да каже. Някаква телесна повреда невъобразимо му пречи да да се предвижва. Буквално си влачи нозете. Оставил своя дом в Лемнос, той се качил на едно корабче и дошъл в манастира с едно осле и едно одеало. Това било единственото негово наследство. Братята и роднините му се надсмивали.

Той няма вид на стар. Поради своето състояние ти можеш да се отнасяш с него както си искаш.

Неговите очи винаги са в сълзи. Почервенели са от плач. Но ти с голям труд можеш да срещнеш неговия поглед. Той непрекъснато движи в ръката си изтрита и изпокъсана броеница. Ако си духовно умен ще разбереш, че този човек скрива в себе си нещо необикновено. В своите маниери той е изящен и благороден. В думите си е сдържан и ги скъпи. Повече говори със своя вид и присъствие, отколкото с уста. И говори много…

Един от младите отци обича да се подиграва с него: по три пъти на ден го кара да му напомня за разни неща, а вечерта в абсолютно неподходящо време да го буди да си изкара правилото. Отец Харалампий в буквалния смисъл на думата пълзи до неговата килия, за да помогне на брата.

- Защо го мъчиш? – попитах непочтителния брат.

- Остави го, той е глупак и няма никаква работа. Така запълва своето време – ми отговаря този.

- Отче мой, нима ти нито веднъж не си помислил, че може би този човек, когото ти измъчваш крие в себе си такава слава, за която ти не можеш и да си представиш?

- Добре, щом е така, повече няма да безпокоя това лениво човеченце – каза той със сарказъм и замина.

Изминаха няколко дена и аз минах покрай килията на о. Харалампий. Вратата беше малко отворена и аз деликатно почуках. Казах кой е, и той ме покани да вляза. За пръв път влизах в неговата килия. Никога през живота си не съм вижал такова пусто пространство. На стената – само една икона на Господа. Повече нищо. Обикновен дървен стол. Маса нямаше, само една пейчица. Нито една книжка. Вместо креват – дървена пейка. Нито одеало, нито шкаф. На перваза на прозореца – една кана. Според мен нямаше повече абсолютно нищо. В това голо и неуютно място прекарваше безкрайните часове в съвършено уединение и без ни най-малко утешение приснопаметния сега о. Харалампий.

- Отец Харалампий, с какво се занимаваш тук? – го попитах.

- Изпълнявам правилото и послушанието си към стареца и чакам последния си час.

- Добре, но не изпитваш ли потребност да си с някого?

- Да не би да има някой по-добър от нашият Господ, Майката Божия и нашите светии? По-рано идваше и о. Пахомий, но ето вече няколко дена ме е наказал.

- Какво правеше тук о. Пахомий?

- Казваше ми да му напомням за послушанията и да го будя за правилото.

- Но както виждам ти нямаш часовник. Тука въобще няма нищо. Как ще разбереш кое време е?

- Аз не зная кое време е. Това не ми е нужно. Просто след повечерието и молитвите моля моя ангел-хранител да ме известява, когато се налага. Ако е вечер, той ме събужда. Ако е ден, отваря вратата и ми напомня.

- Ти познаваш ли своя ангел?

- Разбира се, че го познавам. Той ми е единствената компания. А вечерта, когато ми е трудно да се изкачвам по стълбите, го моля той да буди отците. Когато на агрипнията (многочасово всенощно бдение) ме наляга сън, аз му се моля и му казвам: „Свети мой ангеле, ти знаеш колко хора страдат от безсъние. Колко хора се въртят в своите кревати и се опитват да заспят. Вземи тази сънливост от мен и затвори техните очи”. Така ме посъветва о. Паисий (става въпрос за стареца Паисий Светогорец-бел. прев.), и ето така и правя.

По този начин о. Харалампий преодолял проблема със сънливостта на бденията. И няма съмнение, че по неговите молитви много хора са се избавили от безсънието (игра на думи αγρυπνία – «всенощно бдение»; αυπνία – «безсъние»). Съработничеството и съюзът  с нашия ангел е велико дело.

О. Харалампий не го знаеха даже и неговите събратя от манастира. Блажен е този, който смирено е стоял около него, пренебрегвайки себе си и се е учил на величието на неговата безизвестност. Животът на един такъв човек, който е светия и, който не осъзнавайки своята благодат, е покрит от Божията благодат, който е позабравен от хората, но пребивава в памет за Бога, който е презиран от своите братя, но събеседва със светите ангели, който търпи насмешки и обиди от своето обкръжение, а сам се моли за целия свят, който от никого не е зачитан, но Бог „призирает на него”, комуто богословието е непознато като наука, но го преживява като откровение, – такъв живот е самият откровение. Да се смириш пред брата е по-добре, отколкото да се съкрушаваш пред Бога. Непосредствената благодат, която вземаш назаем от смирения човек е по убедителна от тази, която получаваш направо от Господа Да се радваш на дара на другия е по-добре, отколкото да се наслаждаваш на своя собствен, още повече, че му го е дал Бог.

Автор: митр. Николай Месогейски