За да бъде светла вечерта




Беседа със Саратовския и Волски митрополит Лонгин за старостта. Можем ли да се подготвим за нея духовно и как да помогнем на нашите възрастни близки? По тези и други въпроси с Владиката беседва Наталия Горенок.
- В мемоарите на руската поетеса Ирина Одоевцева „По бреговете на Сена” се цитира строфа от нейно стихотворение: „Нали старостта – това е светлата вечер на живота, / тя носи лампата на Аладин, / разпръсква скуката на тъмните делници, / превръща всичко в тържество”… Тези редове ме учудиха много – никога в живота си не съм срещала такова отношение към старостта. Обикновено старостта е олицетворение на всичко най-тежко, печално, страшно. Старостта – това е немощ, болести, много често – самота. А в нашата страна, в повечето случаи, и крайна бедност. И най-главното – близостта на смъртта, която възрастният човек осъзнава много по-ясно, отколкото младият.

- Да, това наистина е така. И ако смъртта е последният изпит в човешкия живот, то старостта е подготовката за този изпит. Една от книгите на архимандрит Рафаил (Карелин) има много вярно заглавие: „Умението да умираш или изкуството да живееш”. Работата е там, че тези две страни на човешкото битие са много тясно свързани помежду си.
Осъзнаването на смъртността – това, че ще умрат не само другите хора, но и аз лично – може да споходи човека във всяка възраст, понякога твърде внезапно. И от начина, по който човек ще се отнесе към това, зависят много неща в неговия живот. Правилното, нормалното отношение към смъртта е изразено в думите на Писанието: Във всичките си работи помни за твоя край, и вовеки не ще съгрешиш (Сир.7:39) – с това наставление са били съгласни всички мъдреци от древността и всички свети отци. Паметта за смъртта прави живота на човека осмислен и му помага да подреди приоритетите си: кое е главно, а кое – второстепенно.
И ако човек живее, помнейки смъртта, то приближавайки се към старостта, той става все по-събран в себе си и все по-дълбок. Истинската старост – това е дълбочина, осмисляне на преживяното. И при наличието на правилни критерии – а правилни критерии може да има единствено вярващият, църковният човек – това, което човек преживява в този период, има особено значение не само за него самия, но и за околните.
Ето защо е особено важно възрастните хора да участват във възпитанието на децата и подрастващите. Не просто защото те могат да помогнат на родителите за известно време да си починат от грижите, да им дадат възможност да отидат на почивка или да се поразвлекат – не. Работата е в опита, който имат възрастните. При това не е нужно той винаги да се се артикулира, да се изразява под формата на някакви поучения. У хората, които са преживели дълъг, понякога труден живот, много често се оформят правилни реакции по отношение на това, което се случва с тях и с близките им. Участието на възрастното поколение във възпитанието на младежите – това са незаменими уроци по житейска мъдрост, без които младежта, за съжаление, израства много ощетена. Вероятно в своята старост тя също ще поумнее, ще се замисли за някои неща, но все пак младежите губят твърде много. Днес от нашия живот на практика си е отишло характерното за традиционното общество голямо семейство, в което живеят заедно представители минимум на три поколения, и това е голяма трагедия. Неслучайно така е било винаги – това е естествената и най-добра форма за предаване на жизнен опит.
Старостта е времето, когато човек наистина достига до вечерта на своя живот. Много важно е до този момент той да се е научил да отделя важното от второстепенното. Затова за старостта, както и за смъртта, трябва старателно да се готвим през целия си предходен живот.
- По време на молитвите в храма ние просим от Бога „дългоденствено, мирно житие”. Излиза, че дългоденствието (старостта) е благо. Но днес хората се страхуват от старостта като от огън и много често се стараят по всякакъв начин, ако не да я отдалечат, то поне да забравят за нея.
- Днес, за съжаление, крият старостта. Стесняват се от нея, боят се. В някаква степен това е естествено, защото понякога старостта е много тежка. И ако кажа, че аз не се боя от старостта, ще излъжа.
За да не е така, много важно е човек още от млади години да има пред очите си примери за правилна, добра старост. Страшно е, когато бягат от старостта, когато се опитват да я излъжат (а в действителност лъжат само себе си), когато и външно, и вътрешно човек се опитва да се младее и да се перчи. Когато вместо красива, спокойна, достойна старост, той се опитва да изобрази някаква безкрайно продължаваща младост – тук е уместно да си спомним разказа на Томас Ман „Смърт във Венеция”.
В моя живот имаше случай, който много ми помогна да разбера това. Когато живеех в България, в София живееше един архимандрит. Той беше вече около осемдесетте, но много искаше да стане архиерей. Това беше негова фикс-идея, за която околните знаеха и над която се присмиваха. По тази причина той се стараеше да изглежда млад, боядисваше косата си, държеше се свойски, всячески демонстрираше своята жизненост и така да се каже, нестарост. Веднъж го видях по време на патриаршеска служба – в присъствието на архиереите той просто летеше из олтара като юноша. Но в някакъв момент остана сам в едно полутъмно кътче, облегна се на стената – и аз видях, че той е едва жив от умора и се задъхва (той не ме забеляза). След две минути, като си пое дъх, той трепна, с видимо усилие събра сили и отново излетя в центъра да играе своята роля. Това беше ужасно зрелище и аз го запомних за цял живот. Скоро след това този архимандрит завърши трагично своя живот – той умря сам в своята квартира, през лятото, в жегата, и намериха тялото му едва след няколко дни…
Това остана в паметта ми като пример за цял живот – какъв не бива да бъдеш, когато остарееш. И до днес ми е тежко да си спомням за този случай. Но около нас наистина има много старци, които не признават своята старост и всячески се опитват да докажат на всички наоколо, че все още са млади, изразходвайки за това последните си сили.
- Да уточня: ние сега не говорим за тези случаи, когато човек в зряла възраст е активен и млад по душа, старае се да поддържа здравето си…
- Не, разбира се. Аз имам пред вид тези случаи, когато човек се напъва да изглежда по-млад и вътрешно, и външно, опитва се да възпроизведе някакви поведенчески реакции, които не са характерни за неговата възраст. И се получава не просто карикатура – в действителност това е трагедия за човека.
- А има ли красива старост? Срещали ли сте във Вашия живот възрастни хора, които са оставили особена следа във Вашата памет?
- Разбира се. За мен този идеал за старост е архимандрит Кирил (Павлов). Това беше човек, на когото не бе нужно да проповядва с думи. Просто намирайки се край него, ти разбираш как трябва да живееш и да се отнасяш към околния свят и хората.
И вторият важен за мен пример – това е игумения Серафима (Ливен), която срещнах също в България. Тя беше истинска старица – такова впечатление остана у мен от нашето общуване. А ние общувахме с нея редовно: тя беше възложила на една своя послушница да се грижи за нас, руските студенти, и всяка неделя и на всеки празник след Литургията тази послушница ни отвеждаше в манастира при матушка: тя много се грижеше бедните студенти да не умрат от глад. Там ние обядвахме, а матушка просто стоеше с нас и ние общувахме. Ние жадно я разпитвахме за много неща и тя ни отговаряше или ни разказваше за живота в емиграция. Чувството беше удивително: за каквото и да говорехме, каквото и да я попитахме – всеки неин отговор се превръщаше в много интересно, много дълбоко поучение. Не поучение в прекия смисъл на думата – матушка Серафима изобщо не се опитваше да ни проповядва. Напротив, тя говореше много естествено, много просто, но, благодарение на опита ѝ, всяка нейна дума имаше тежест. Това беше прекрасна, мъдра старост, която освен всичко останало, беше облагодатена от действието на Светия Дух. И плюс всичко това – опит, образование, възпитание, произход – всичко заедно.
- В църковния живот се използват понятията „старец”, „старица”. Какво означават те?
- В манастира старецът и старицата – това са духовно опитни хора, които могат да ръководят духовно другите. В различните традиции на поместните православни Църкви старец може да се нарича както духовникът на манастира, така и игуменът. Например в Румъния в манастирите може да се види надпис: „Стариция” – това е сградата, където живее игуменът или игуменията, т.е. старецът или старицата. Но те са старци не по възраст, а по своята отговорност и опитност.
По принцип, ако един църковен, вярващ мирянин е преживял достоен, праведен живот, аз мисля, че за своето семейство, за по-младите си близки той играе почти същата роля. Ако бабата и дядото са истински дълбоки хора, за което говорих в началото, то тяхната роля в семейството се доближава до ролята на стареца в манастира.
- Вие казахте, че човек трябва да се готви за старостта. Как? На мен ми се струва, че старостта на вярващия, на църковния човек и старостта на невярващия доста се различават…
- Аз не знам никакъв друг начин достойно да посрещнеш и прекараш старостта, освен целожизнения навик за молитва и общение с Бога. Не знам. По-скоро такъв начин изобщо не съществува. Разбира се, голямо утешение за възрастния човек е, ако има семейство, близки. Но всичко това е много относително. Какво ли не се случва в живота и понякога близките стават по-далечни от чуждите. Вероятно самотата е най-страшното нещо в старостта, особено самотата на хората, посветили целия си живот на грижата за децата. Случва се и така: има ги и децата и внуците, но те, особено в наше време, си имат толкова свои проблеми, грижи, главоболия. Бабата живее отделно, звънят ѝ веднъж на половин година: „Как си, как се чувстваш? Добре ли си?” – „Добре съм” – „Е, хубаво, и при нас всичко е наред”. И довиждане…
В една или друга степен чувството за самота е познато на всеки човек. Дори на семейните хора: когато децата пораснат, у тях се появява усещането, че вече не са им нужни. А в старостта това горчиво чувство, което освен това е усилено от немощите и болестите, може да стане съвсем непоносимо. И ако човек, преди да дойде старостта, не се е научил да живее с Бога – това е много страшно.
- Днешните старци – това са хора, израснали във времена на безбожие. Разказвали са ми, че на свещениците им е много трудно да обгрижват старческите домове.
- В моята свещеническа „младост“ нееднократно ми се е налагало да посещавам старчески домове. Впечатлението беше такова, сякаш си дошъл в църква на голям празник. Практически всички жители, по-точно жителки (защото мъжете бяха съвсем малко – мъжете не живеят дълго у нас) на тези домове бяха вярващи, въцърковени хора. Те гледаха на идването на свещеника и на възможността да се изповядат и причастят като на най-голяма радост в своя живот. За свещеника беше необикновено духовно утешение да посещава такива домове. Сега е съвсем различно. Преобладаващата част от възрастните хора са безбожници. В най-добрия случай, те просто не забелязват идването на свещеника. Най-често се страхуват от него, възприемайки го като предвестник на смъртта и се опитват да се скрият. Старостта на невярващия човек е тежка и мъчителна и да се помогне тук е много трудно. Изобщо, безбожникът може да живее повече или по-малко безгрижно, докато има сили. А безбожието на стари години – това са страшни топузи на нозете. Такива хора се отличават с отсъствието на каквито и да било сериозни нематериални интереси. При тях те са заменени най-често от водката, ако става дума за мъже, или от нескончаеми сериали, ако става дума за жени. Свади, кавги с близки, със съседи, постоянни претенции – тези хора живеят с тягостна пустота в душата и с чувството, че нещо им дължат, че не са получили онова, което им се полага по право.
- Навярно една от най-твърдите гаранции за благополучна старост е здравото семейство, правилно възпитаните деца. Но днес има много самотни хора. Какво бихте ги посъветвали?
- Единственото, което мога да посъветвам тези хора, е да не изпадат в униние. Унинието е, да се изразя така, непродуктивно. То не принася никаква полза, а само вреда. Трябва да се пазим от унинието, дори ако е нужно и с усилие на волята.
- Но как?
- Необходимо е през целия живот да се изгражда определен навик за това. Унинието може да споходи всеки човек, при това във всяка възраст. Например в юношеството, в младостта – колко пристъпи на униние има тогава! Какво представляват младежките самоубийства, ако не униние, което не е намерило друг изход? За християнина е много важно да се бори с унинието, да придобива навик в тази борба. Униние неизбежно ще ни спохожда, но трябва да се учим да го побеждаваме. А как – кой както успява. Някой се моли, някой си намира някаква работа, труд, който му е по силите. Има такава светоотеческа мъдрост – най-доброто средство против унинието е да намериш някой човек, който е по-зле от теб и да му помагаш. Струва ми се, че това е най-правилният път. Ако човек е самотен, но има сили, може да се погрижи за някой друг самотник, да поседи с детето на съседите и т. н.
- Т.е. да не се затваря в себе си?
- В никакъв случай да не се затваря в себе си – когато човек остава сам със своя преживян и, както понякога става ясно, безцелно преживян живот… Макар че, разбира се, животът никога не е безцелен, но на стари години тази тежка мисъл много често измъчва човека.
Често казваме, че главното утешение в старостта – това са децата и внуците. Но в наше време можеш да чуеш и: „На всичко отгоре и внуците да гледам. Цял живот съм работила – от работа се изгърбих. Щом сте ги родили – възпитавайте си ги сами!“ И до днес не мога да свикна с такива неща, макар често да ми разказват за тях. За мен, както мисля и за повечето хора от моето поколение, това е напълно немислимо. При това така постъпват не някакви маргинали – не, така постъпват нормални, успели хора… Аз не искам тук да изобличавам някого, но искам още веднъж да напомня: единствената възможност да намериш утеха на стари години – това е да отдаваш себе си на близките. Но на това човек трябва да се учи през целия си предходен живот – на саможертва, на готовност да живееш за другите.
- Един свещеник ми каза уж на шега, а всъщност съвсем сериозно: „Ако на младини не се борите със своите страсти, ще бъдете противна старица“. Вярно ли е, че в зряла възраст е много трудно да промениш нещо в себе си?
- Да, разбира се, ако човек не се бори със своите страсти, от него излиза неприятен старец или старица. Нали с времето той придобива не само добри, но и лоши навици и те се затвърждават в него.
Да се променяш в зряла възраст е трудно, но не е невъзможно и има много примери за това. Пътят на покаянието никога не е затворен за човека. Но за това е нужно да имаш сърце, способно да чувства, да разбира. Трябва да имаш способност да променяш убежденията си, да си открит за нова информация, за нова реалност. Ако това е налице, човек може и на смъртния си одър да се промени и то толкова, че просто е невъзможно да си представиш.
- Владико, а Вие били ли сте свидетел на обръщане на човека към Бога в самия край на живота?
- Бил съм, и то нееднократно.
- Как да помогнем на нашите възрастни роднини, които скърбят в своята старост, но не вярват в Бога или просто не отиват в храма: „Аз цял живот съм живял без Църквата, там всичко ми е чуждо… Нищо не разбирам, не мога да чета молитвени правила и да стоя на службите…“?
- Да, много хора не могат да дойдат в храма, особено на старини, именно защото им е трудно да се променят. Те имат, може би искрено, но абсолютно неправилно убеждение, че е голяма добродетел да оставаш твърд като кремък до края, та дори и в заблужденията си. Много трудно е да се помогне на такива хора. Но ако ние сме вярващи, то, разбира се, трябва да се молим, да просим, Господ да докосне техните сърца. Трябва да им помагаме и в никакъв случай да не ги изоставяме. Да им помагаме просто по човешки. Не само да ги уговаряме да се причастят, да им носим просфори и богоявленска вода, а просто да бъдем с тях, да общуваме, може би да им даваме някакви книги за вярата и Църквата, ако това са хора, привикнали да четат. Понякога това помага и дори много.
Що се отнася до молитвените правила и службите… Да, продължителните молитви не са старческа добродетел. Но, в края на краищата, човек може вместо молитвено правило, да си казва наизуст кратки молитви – Иисусовата молитва, „Богородице Дево, радвай се“ и други. А ако човек е немощен и стар, на службите може да седи – няма нищо осъдително в това.
- Защо на Изток възрастните хора са обградени с безпрекословна почит, а в нашето общество почтителното отношение към възрастните някак не се възприема? Според Вас какво е необходимо да се направи по този въпрос?
- Работата е там, че на Изток просто се е запазило традиционното семейство. Когато то беше още живо и у нас, имаше го и същото това почтително отношение към по-възрастните. Но всичко това вече си отива и този процес е повсеместен. В съвременната хедонистична цивилизация традиционното общество е обречено. То се съпротивлява, особено на Изток, но тази съпротива се проявява в такива неприемливи форми, че те още повече настройват западната цивилизация против традиционното общество. Това е един порочен кръг, в който сега се въртим: води се борба на лошото с много лошото.
Затова аз не съм оптимист по отношение на главната тема на нашия разговор. Не вярвам, че тази ситуация може да бъде променена към добро с помощта на някакви външни усилия. Важно е само едно – вярата в Бога. Неслучайно ние често говорим за това, че вярата е фундамент на целия човешки живот, основа на нашето отношение към всичко ставащо. Затова една от най-значимите социални функции на Църквата е, че тя създава условия обществото да се развива естествено, помагайки на хората правилно да възприемат и да устройват най-важните неща в своя живот, в това число – да се отнасят с уважение към чуждата старост и да приемат с достойнство своята.

източник: Православие и современност