За едно от чудесата на стареца Порфирий


Младо семейство, хора дълбоко въцърковени, венчани в Църквата в чистота, със сърдечна простота предават своя живот в Божиите ръце. И Той после ги благославя с две ръце. По своя жизнен път те срещат свети Порфирий, доста известен нам съвременен светец, който със своята любов обгръща целия техен живот, вниквайки във всички негови подробности. Старецът е станал за тях железен щит, защищаващ ги от всяка опасност.
Със своята молитва той отстранява пред тях всяко изпречело им се препятствие. Тихо, приятно и даже безгрижно преминават дните им. Господ ги обдарил с пет мили деца – три момчета и две момичета. По-голямата носи името на прамайката – Ева. Ева – талантливо и умно създание, не за годините си благоразумна. На неземната красота на нейното лице лежи отпечатък на преждевременното порастване. Тя е с приятно поведение и много учтива. Любима е без изключение на всички. Притегля към себе си и едновременно с това предизвиква чувство на уважение, заставяйки да се стои на дистанция. Дванадесет години. Ангел в плът. „На тия, които обичат Бога, всичко спомага в добро.” Така мислят родителите в дълбочината на сърцето си, по детски, непосредствено, славейки Бога. Какво благословение, Боже мой!
Един ден, когато Ева безгрижно пресичала улицата, един автомобил кардинално изменил живота на това семейство, изпращайки детето отначало в болницата, а оттам в света, „където няма нито болка, ни печал, ни въздишки, но живот безкраен”. Ева, по непостижим начин, непонятно как и защо, изведнъж се оказала в божествения Рай, потапяйки, не очакващите нищо подобно родители, в ада на страданията и в мъчителен шок на внезапно случилото се. Чувствали се сякаш Господ съвсем си е отишъл от техния живот. Когато всичко в живота те радва, тогава Господ е „добър”. Когато върху теб неочаквано се стоварят необратими бедствия, тогава ти се струва явно не отсъствието, а въобще неприсъствието на Бога в твоя живот. Старецът Порфирий с особено внимание съпреживявал посетилата ги скръб, насочвайки разсъдително вниманието на родителите към това, че Бог е безгранична Любов. Самите му действия били изпълнени с такава доброта, любов и вяра, че в теб не остава никакво съмнение в неговите чувства.

От този ден нататък целият живот на семейството се сринал. Сега вместо това, да се въодушевяват от присъствието между тях на земния ангел, ненаситно ласкан от тяхното внимание, те могат само да гледат на този живот с очите на изранената си вяра и молитва, изпълнена със страдание.

Но времето си тече. Другите деца растат и със своите успехи и дарования изпълват живота на майката със щастие, разтваряйки нейната болка. Животът на бащата от този ден нататък преминава в смирение, опитвайки се да приеме Божията воля. Сега в центъра на семейството е Деспина. Деспина – абсолютна противоположност на Ева. Палавница, която постоянно някъде търчи. Усмивката никога не слиза от лицето ù. От нея вее толкова радост, щастие и надежда. Целият ù облик излъчва сиянието на безгрижната невинност. В нейното присъствие осъзнаваш, че именно такива „ще наследят земята”, тя е направо като образ на жител на Небесното Царство. Гледайки я, си мислиш, че греховете, болестите, смъртта са така далече от подобни създания. И общувайки с нея, забравяш всичко негативно, всичко мрачно и опасно, което съществува в този свят. Абсолютно се умиротворяваш и се успокояваш. Разбира се, ако ти не си майката, из обятията на която се изплъзнала Ева, оставяйки те тогава в пълно недоумение, когато цялото твое съзнание не може по никакъв начин да вмести защо се е скрил от теб земният ангел, и е излязло, че ти си се заблуждавала в относителното свое земно благоденствие, сега трябва несъмнено да се разубедиш в това. И тогава ще можеш да различиш в щастието на своето семейство „заплахата” на неумолимата действителност на Божието Царство, толкова ярко изразено във византийските образи на Бога, Който не се усмихва по светски, но много убедително отправя своя взор към целия свят и към всеки човек поотделно.

И ето в един пролетен ден цялото семейство отива в малко манастирче в Северен Епир, недалеко от границата с Албания. Един приятел на семейството  приема монашески постриг. Той също като децата е доста жив и весел. Простоват в своята доброта и сърдечен човек. С целия свой облик, не гледайки на външната монашеска суровост, на рязкото изменение на външността, въпреки напрежението от разбирането какви строги обети е дал искрено на Бога, той по-скоро напомня радостно дете. Ето, той си играе с децата и те сами безумно се радват на тази игра. Деспина е във възторг. Около нея е изпълнено с неподправена радост и несъмнена благодат. Всичко е толкова великолепно, красиво, божествено и ти се струва, че нищо не е в състояние да помрачи тази радост. Изключено!

Но въпреки това не е изключено! Само четири дена след пострижението по телефона в Атина разбрах невероятната новина от нашия общ приятел.

- Дръж се, отче – ми казва, – няма да повярваш на това, което ще чуеш.

- Какво се е случило? Е? Казвай де – го моля.

- Ето няколко дена Деспина я боли мъдреца от лявата страна. Обикновено възпаление, както ми се струваше, причината за което ние се опитвахме да изясним, след връщането ни от Епир. Направих рентген и почти съм уверен, че при нея има остеосарком. Не мога да повярвам. Прилагам усилия, за да опровергая моята първоначална диагноза, но в края на краищата всичко се потвърждава.

Истинска трагедия! Аз прекрасно знаех какво значи отстраняване на долната част на челюстта: имплантация на част от тазобедрената кост или ребро в долната част на челюстта, химиотерапия, непоносими страдания и вероятност за живот в първите пет години след операцията – по-малко от десет процента.

По-добре смърт, отколкото да се живее в такива мъчения.

Да се примириш с такива събития не си в състояние. Бог, в Който вярвам, не би допуснал такова ужасно изпитание.

Попитах моя приятел, стоматолога:

- Нима е възможно една проста зъбна болка да се окаже остеосарком?

- Виж какво, въпреки всичко, може би се бъркаш? Би ли могъл да направиш някакво друго изследване?

- За съжаление отче, остеосаркомът на долната челюст много лесно и бързо се диагностицира и се предвижда много лошо стечение на нещата – ми отговаря. – Звъня ти, за да те попитам, не би ли могъл да им помогнеш да се оправят по-лесно, тъй като им предстои незабавно да летят до Америка. Не бива да се губи нито минута.

Беше изминало не много време, откакто бях в Щатите, сблъсквайки се с подобен случай – помагах на младо семейство гърци: превеждах им на английски и се уговарях с лекарите. Всеки път, когато виждах тяхното седем годишно момче, сърцето ми се свиваше от ужасното зрелище. Хиляди въпроси възникваха в главата ми. Стотици противоречиви чувства се бореха в моето сърце. Никога досега през живота си не бях се сблъсквал с такива трудности. За голямо съжаление детето не оживя! Той мина през такова многомесечно мъчение, което не бих могъл да нарека живот. Суровата реалност остави дълбока рана в душите на нещастните родители. Даже и най-добрите светила на медицината не бяха в състояние да им помогнат.

Сценарият отново се повтаря. Разбира се те ще полетят в Америка с големи надежди, в най-добрата клиника, може би при най-добрите специалисти и ще се върнат обратно в Гърция, надявайки се все още на добър изход. Те ще напуснат Америка с болно, но външно абсолютно здраво дете, отнасяйки със себе си невидимата, но напълно осезаема непоносима болка.

Бащата на Деспина, този истински герой, разбрал цялата истина. Майката – донякъде. Те незабавно се отправили за благословение към деденцето, така ласкаво наричали свети Порфирий. Старецът Порфирий, човек с чувствително сърце, който съчувства на всички хора, възприел тяхната болка като своя собствена, притеснявайки се много за детето и неговите родители. Единственият светъл лъч, който давал надежда, станало предчувствието на стареца: той ги посъветвал без протакане да тръгват за Америка. Изглежда, че в неговото любящо сърце, искрено обезпокоено, тлеела малка искра  надежда. Тази искра сигнализирала: необходимо е веднага да летят зад граница.

И ето след седмица родителите с детенцето са в Америка – някъде в щата Охайо. Какво ужасно пътешествие! Каква буря от чувства, когато надеждата се сменя от безпокойство в очакване на неизвестното. Страхът, който те гложди заради това, че ти не си в състояние да помогнеш на своето дете, е подобен на остър нож, постоянно човъркащ раната, кара душата да страда по-силно от тялото. Единственият им спътник, с който те нито за миг не се разделят и който ги утешава – е молитвата на стареца. И, едва виждаща се, надежда за чудо .

Събитията се развиват с главоломна бързина. Три дена след пристигането в Щатите се назначава операцията. Детето минава още едни изследвания. Страшната диагноза отново се потвърждава, лекарите без заобикалки назовават нещата с действителните им имена. Към това ги подтиква професионалният им дълг и манталитетът на лекари.

Настава денят на операцията. Четири и половина по атинско време. Телефонът им звъни. В слушалката се чува гласа на майката:

- Здравейте, отче! Как сте? Нервите ми не издържат! Тъкмо отнесоха моята Деспина в операционната. Казаха ми, че операцията ще продължи седем часа. Имам чувството, че ще полудея! Вчера ми показаха как трябва да я храня. Дадоха ми малко куфарче с инструменти, защото след операцията тя няма да бъде в състояние сама да си отваря и затваря устата – ще трябва да го правя аз. Днес ми показаха друго детенце, оперирано преди една седмица, за да знам, с какво ще се наложи да се сблъскам – аз едва не загубих съзнание. Отче, повече не мога! Повече не мога! Умолявам те, моли се за нас.

Аз не знаех какво да й отговоря. А и какво можеше да кажа? Разбира се, аз казах нещо, но не мога да си спомня какво. Някакъв набор от думи, които вървят отмерено в ред, но заедно не съставят осмислено предложение и не дават на човека никаква психологическа поддръжка и надежда.

Затворих телефона. Осем и петнадесет по местно време на щата Охайо. Тя искаше да се помоля. Каква молитва мога да принеса аз на Бога?! В мен практически не остана надежда, вяра, а и старецът, разбира си, се молеше. Какво можех да кажа на Бога? Той не вижда ли нашата нужда? Нима не вижда нашата трагедия? До днешния ден Господ не ни оставяше с Неговата любов, защо сега ще ни остави? И как да прося от Бога милост, ако съм нападнат от съмнения? Срам ме е.

В края на краищата и аз казах няколко молитви към Бога. Взех броеницата и Го помолих Той да ни помилва всички. Това беше възможно най-лекия изход от тази ситуация – само да не ме надвиват помислите. Ако аз бих бил Бог и виждах такъв молещ се нещастен и духовно нищ свещеник, аз наистина бих го съжалил, както самия него, така и Църквата, имаща такива жалки служители.

Времето незабележимо тече. В пет и двадесет отново звъни телефона. Отново е майката на Ева от Америка:

-  Отче, скоро ще я изкарат от операционната. В крайна сметка не са открили нищо в нея. Всичко е минало с просто изваждане на зъба. Казаха ми, че има киста и че това не е толкова страшно. Ти знаеш ли, какво е това? Аз не. Надявам се да ми казват истината. Ако можеш поговори със стареца, не можем да го открием никъде.

Аз разбира се, изразих своята радост, обаче останах в пълно недоумение. Това е абсолютно невъзможно! Изключено!

Веднага звъня на моя приятел-стоматолог и му съобщавам новината. Поговорихме малко, разсъждавахме  и стигнахме до следния извод: диагнозата е очевидна: остеосаркомът се открива лесно, още повече, че момичето е изследвано два пъти, и тук и в Америка, а разликата между киста и остеосарком е огромна! По-вероятно, болестта е в последен стадий и лекарите не са рискували да оперират. Или пък психическото състояние на бедната майка е било толкова критично, че от съжаление, са решили да й разкажат тази красива приказка. За съжаление, всичко е толкова трагично, че даже не можехме да си представим.

Ние решихме да позвъним на стареца: може би той е поговорил с бащата на Деспина и знае нещата в действителност.

Лекарят звъни.

Старецът отговаря: „Преминахме през огън и вода и Ти ни изведе в покой.” С Деспина всичко е наред. Махнали и едно зъбче, и ние, и тя се успокои. Сега започва славословието. Нищо друго!

- Какво, звънил ли ти е бащата на Деспина?

- Не, аз още с никого не съм разговарял. Аз се молех и едва сега включих телефона, когато почувствах радост в душата. Слава Богу всичко е наред с Деспина! Когато говориш с тях, кажи им, да не бързат с полета, нека една седмица да разгледат Америка.

Вместо тумор открили киста, вместо премахване на челюстта изкарали само един зъб. Вместо смъртен вкус ние придобихме неповторим опит от съзерцание на чудото. Чудо, сътворено от Господа. Което не би се случило, ако не бе участието на св. Порфирий.

Веднага след като завърши лицея, Деспина се омъжи. Днес тя е многодетна майка. Определящите й, характерни черти са – искрена гореща вяра, откритост и добро сърце. Както и преди тя е изпълнена с живот. Животът й е постоянно чудо. Не се нуждае от нищо. Единственото, което не и достига – това е… един зъб. За щастие това е мъдрец, и неговата липса не е забележима. А дори и да се виждаше, то би я правило още по-красива. Това не би показвало реалността, не това, което се вижда, а това, което се отразява вътре в нея. „Светият Дух диша, където иска.”

Източник: Православие ру