ДЕЦАТА И УЧИЛИЩНИЯТ УСПЕХ


Как да възпитаваме своите деца

Мисля, че родителите не трябва да подценяват успеха, който постигат децата им в учебния процес. Но не си заслужава и да надценяват училищния успех на своите деца. Каква стойност за родителите може да има отличният успех на детето, ако то не ги почита, ако е своенравно, ако отговаря дръзко на всичко, което не му е по волята, ако завижда или причинява вреда на хората около себе си? Да размислим по въпроса: кое е правилното място в скалата на ценностите, на което родителите трябва да поставят успеха на своите деца?

Вярвам, че отличният успех в училище има своето пълно оправдание само когато е увенчан с формирането на свободна и емоционално здрава личност у младите хора.


Различни подходи на родителите към училищния успех на детето

Спомням си две кратки сцени между родител и дете. И двете се разиграха в коридора на училището, в един и същи ден и по един и същи повод.

Детето идва при баща си. Очите му са пълни с тъга и сълзи. Бащата ласкаво се навежда и пита: „Защо си тъжен?“

„Днес не знаех по граматика. Писаха ми тройка. Няма да имам петица[1] за срока“. Бащата се усмихва. Милва детето по главата и със спокоен глас казва: „Ще научиш граматиката. Ако тази година нямаш отличен по сръбски, догодина ще имаш“. Детето е окуражено. Гласът на бащата е благ и спокоен. Детето подава ръка на баща си. Забелязвам, че на излизане от коридора и двамата вървят с уверена крачка.

Дедето навежда глава, за да не вижда баща си, който се приближава. „Защо си тъжен?“ Гласът на бащата е нервен. „Пак ли не си знаел?“ Детето мълчи. „Колко ти писаха?“ Детето шепне: „Двойка“. „Двойка!“, високо повтаря бащата. „Пак двойка, значи!“. „Не успях да направя всичко. Не успях…“. „Как така не си успял?!“, гласът на бащата трепери от гняв. „Когато се упражняваш с майка си, успяваш да изпълниш всички задачи, и то добре! А сега пак: „Не успях!“ А си ми обещал поне четворка! Не, ти не мислиш за своите обещания. А за какво мислиш? Няма да имаш отличен! А си обещал!“

Детето заплаква силно. Бавно върви след баща си, с голяма чанта на гърба, притиснато от тежестта на книгите и неразбирането на баща си.

Пред годините на моята работа като педагог с децата от основното училище съм се убедил, че родителите, които мъдро възпитават детето си и по подобаващ начин сътрудничат с училищните възпитатели, най-много му помагат да успява в училище (в съответствие със своите възможности) и радостно да открива смисъла и красотата на дадените му таланти.

Мъдро възпитаните млади хора се познават по добродетелите, които имат.

Те спонтанно искат да развиват своите способности. В общуването си с връстниците и по-големите с удоволствие се учат как естествено да укрепяват и усъвършенстват чертите на своята личност. Готови са на искрени и жертвоготовни отношения с членовете на своето семейство, със съучениците и приятелите. Винаги се радват на напредъка и успеха на своите връстници. Те са добронамерени и състрадателни не само към хората, но и към всяко живо същество, винаги са готови да помогнат. Показват смелост, уважение и твърдост в борбата с различни трудности и неправди…

Зад тези, както и зад много други добродетели, украсяващи мъдро възпитаните млади хора, като правило стои здрав образец – добрият пример на техните родители. Опитът през вековете потвърждава, че добрият пример, който дават на децата родителите и възпитателите, е най-решаващият фактор за възпитателно въздействие върху младите.

Винаги съм се радвал, когато съм срещал родители, които са се посветили на непрестанен труд и формиране на личността на своите деца. Забелязал съм, че те с внимание и интерес следят игрите и приятелствата на своите деца с връстниците им от училище и квартала. Не се стесняват да питат учителите за качеството на приятелството на своите деца със съучениците. От тях съм слушал, че те вкъщи винаги внимателно слушат какво им говорят децата за събитията и личностите, с които се запознават. Стремят се да отговарят по подобаващ начин на множеството въпроси на своите деца, знаейки, че децата бързо следват и техните постъпки, и тяхното мислене. Удивлявал съм се на тяхната решителност да посвещават на семейството всяка свободна минута, без да пренебрегват нито приятелите, нито професионалните си задължения, пристъпвайки трезво към всички области на живота си: отговорно, внимателно, планомерно. Забелязал съм, че това са хора, които внимателно и реално планират всичките си дейности през деня. Когато в училище съм разговарял с тези мъдри родители за техните деца, те не изглеждаха забързани, въпреки че знаех, че имат безброй задължения и трудности, с които повечето родители днес неизбежно се сблъскват. За съжаление, не съм познавал много такива родители.

През последното десетилетие забелязвам, че все повече родители посещават училището, за да се срещнат с учителите и преди всичко да разберат какъв е успехът на детето: най-вече ги интересуват техните оценки, евентуално отсъствията от часовете и дисциплината. Или се стесняват, или нямат време, нито желание да питат учителите какво е настроението на децата в училище, дали и как дружат с връстниците си. Най-вече ги притесняват оценките, ако те са по-ниски от тези, които са очаквали. Не крият, че се безпокоят заради възможната по-ниска оценка в края на учебната година или, което е още по-лошо, в края на училището изобщо. В контакта с учителите се забелязва, че винаги бързат за някъде. Често не скриват, че не ги е грижа за съществуването на собственото им семейство.

Все по-често родителите не успяват да се съсредоточат върху личността на детето и начина, по който то прекарва времето си извън училище. Причините са многобройни: прекомерни служебни задължения или материални трудности, настъпващи вследствие на безработицата, нередовните и недостатъчни доходи на родителите… Загрижените, изнервени и често депресирани родители разговарят с детето рядко и повърхностно. Те оставят детето само да решава как да прекарва времето след часовете в училище. Лесно е да забележим, че децата без подкрепата и помощта на своите родители не успяват да намерят правилните отговори на множеството недоумения, съпътстващи тяхното детство. Обезпокоени са, опитвайки се някак си да се ориентират в това, което се случва вътре в семейството и в училището. Затова те често непълно и неточно тълкуват постъпките на родителите си. Най-опасната последица от недостатъчната възпитателна грижа за децата в семейството е, ако започнат да осъждат или обиждат родителите си. Ролята на учителя по вероучение, както и на всеки съзнателен и духовно просветен учител, е да отклони децата от пагубната практика да осъждат и обиждат своите родители. Архимандрит Тадей[2] говори за това, че е забелязал, че повечето неволи, за които са му разказвали хората, им се случват поради това, че са осъждали своите родители.

Разбира се, най-трудно е на децата, които са напълно игнорирани от своите родители. Те най-често постигат незадоволителен успех в училище по много предмети. Това създава у тях чувство за малоценност. Затова губят мотивация и вяра във възможността да наваксат пропуснатите знания. Отделят се от класа си, все повече дружат с по-големи деца с проблемно поведение, склонни са към „себедоказване”, което с времето се превръща в престъпно поведение. Учителите, училищният педагог и психолог се опитват да „събудят” родителите, които са изоставили възпитателната работа над своите деца. За съжаление, често безуспешно…

Родителите и планирането на дейностите на децата

Забелязал съм, че отделни родители, посветили се на възпитанието на своите деца, са много решителни в намерението си изцяло да планират и изберат видовете извънучилищни дейности на своите деца.

Свръхамбициозните родители настояват чрез избора на допълнителни дейности за детето си да укрепят неговата успешност и талант, и в същото време да го отдалечат от възможното лошо влияние на проблемните връстници. Убедени, че са направили най-доброто за детето си, свръхамбициозните родители най-често не забелязват кога детето показва, че е недоволно и изморено от извънучилищните дейности, които не е избрало само и спонтанно. Тези допълнителни дейности често се изпълняват в затворени помещения, далеч от природата и чистия въздух, така необходим успешното функциониране на централната нервна система. Свръхамбициозните родители лесно забравят или подценяват факта, че децата от новата информационна епоха са претоварени с информация в училищните часове. Децата трудно усвояват новите понятия и отношенията между тях, защото те рядко са представени по интересен начин, а още по-рядко са убедително свързани с преживяванията на децата от света и природата.

Най-полезно би било, ако родителите учат децата си самостоятелно и реално да планират своите дейности. И естествено, в свободното време сами да избират допълнителните дейности, които чувстват, че най-много ги привличат.

Но малко са родителите в Сърбия, които са могли да се научат от своите родители как всеки ден мъдро да планират своите дейности. Повечето родители и в училище не са научили как да планират и организират своите дейности, и се чудят защо не могат да научат и своите деца на това важно умение и навик.

Учителите забелязват, че все повече деца нямат изградени трудови навици. Това съвсем не значи, че те действително са лениви. Те преди всичко се плашат от множеството задачи, които им изглеждат сложни, тъй като не знаят как да пристъпят към тях организирано. Ако на такива деца системно се помага по правилния начин (което не е възможно само с еднократно информиране за планирането на времето и ефикасните методи на учене), т. нар. „мързеливи” ученици ще се преобразят в мотивирани и енергични млади хора, които бързо напредват.

Би било полезно, ако в училище съществуваше поне едносрочно обучение, на което децата да се занимават с овладяването на умения за организиране и планиране на ученето и останалите дейности. Докато това не се осъществи (ако някога изобщо се осъществи!), родителите, които познават това умение, са единствените, които биха могли да научат и децата си на него.

Насоки

Как родителите, а и всички, които днес осмислят образованието и възпитанието на децата ученици, успешно да изпълнят своята отговорна и нелека задача?

Мислите на мъдрия индийски поет Рабиндранат Тагор (1861-1941) за възпитанието и образованието на децата са много ценна помощ за родителите и възпитателите, защото и проницателно посочват най-важните елементи, на които се гради здравото, цялостно развитие на личността на младите хора.

„Ние сме родени в този свят, за да го приемем, а не само да научим за него. Знанието може да ни направи силни, но пълнота достигаме само ако сме изпълнени със съчувствие. Най-високото образование не е онова, което ни предлага само факти, а това, което прави живота ни да бъде в хармония с всичко сътворено.

Но ние се натъкваме на това, че училището не само пренебрегва такова поучение за съчувствието, но и дори се бори против него. От най-ранно детство ни създават навици и ни налагат знания по какъв начин нашият живот да се отделя от природата, а нашият ум и светът още от най-ранна възраст ни се представят като две противоположни неща. Така най-високото образование, за което сме предназначени, е пренебрегнато, а ние сме накарани да изгубим нашия свят, за да намерим, вместо него, една камара от данни… Ние отнемаме на детето Земята, за да го научим на география, отнемаме му езика, за да го научим на граматика. То жадува за Историята, а е затрупано със списък от факти и дати… Природата на детето се бунтува срещу такъв нечовешки подход, страдайки с цялата си сила, за да бъде накарана накрая да замълчи”.

Как вижда мъдрият поет Тагор целта на образованието на човека? Към какво насочва родителите и всички възпитатели на деца?

„Целта на образованието е да предложи на човека единството на истината. Някога, когато животът бил прост, всички различни аспекти на човека били в пълна хармония. Но когато се стигнало до отделяне на интелекта от духовното и физическото, образованието поставило своя акцент върху интелектуалната и физическата част от човека. Ние обръщаме внимание изключително на това да дадем на децата данни, не разбирайки, че с такъв подход задълбочаваме пропастта между интелектуалното, духовното и физическото.

Аз вярвам в духовния свят не като в нещо, което е отделено от този свят, а като негова най-дълбока истина. С всяка глътка въздух, която вдишваме, ние постоянно трябва да усещаме тази истина: че живеем в Бога. Родени в този дивен свят, пълен с тайната на безкрайното, ние не можем да приемем, че нашето съществуване е само моментна проява на случайността, която плува по течението на материята към някакво вечно небитие. Не можем да гледаме на своя живот като на сън на сънуващи, който никога няма да се сбъдне. Ние притежаваме личност, чиито материя и сили са безсмислени, ако не са свързани с нещо безкрайно лично, природата, на което донякъде сме открили в човешката любов, във величието на доброто, в мъченичеството на героичните души, в неизказаната красота на природата, която никога не може да бъде прост физически факт, нито нещо друго, освен израз на личността”.

[1] В Сърбия учениците се оценяват по петобалната система. – Бел. прев.

[2] Старецът Тадей Витовнишки († 2003).

Автор: Йован Мърдженовачки
Източник: www.saborna-crkva.com

Превод: Татяна Филева