Смирявам себе си, за да придобия моя брат.

Веднъж позвъних по телефона на отец Евдоким, въпреки, че не ми е по сърце този апарат.

- Как живееш, отче?

- Смирявам себе си, за да придобия брата си.

Ето какво трябва да пазим постоянно в сърцето си: „Смирявам себе си, за да придобия моя брат.” Отец Евдоким и монах Игнатий в действителност не бяха старец и послушник, тъй като вторият беше постриган в друга келия. Когато умряха неговите старци, той отиде в келията при отец Евдоким, за да не е сам. Отец Евдоким и монах Игнатий имаха различни привички, различни характери. Съвместният живот, няма значение къде е, в семейството ли или в манастира, е истинско мъченичество, защото трябва да се преодолее собственото своенравие.

Ние трябва постоянно да се смиряваме, като че ще  живеем с диви животни, и тогава ще можем да живеем с другите в мир, каквито и да са. Това е мъченичество и в същото време тайнство на съвместното съжителство на хората, произлезли от различни места и получили различно възпитание. През целия си живот съм го виждал много пъти и все повече се убеждавам в това. На отец Евдоким не му било лесно да живее с монах Игнатий, родом от остров Тасос, но той живял в мир, повтаряйки това изречение:  “Смирявам себе си, за да придобия брата си.”
Той казвал това винаги без да се оплаква, с приятна въздишка на лице.

Той никога и никого не осъждал и не смущаваше нашите мисли със сплетни за някой нерадив монах. По времето, когато неговият манастир Ватопед още не беше общежителен, ние всички го „заливахме с мръсотия”, а нашия дядо Евдоким – никога. Той само кротко казваше: „Сега ни е трудно, но Бог ще помогне.”

Той предпочиташе да говори за добрите страни на този или онзи човек, влагайки в това патос, като истински малоазиец. За лошото той просто мълчеше. Той сякаш не го забелязваше, а само лицето му ставаше печално.

Многословието у монасите предизвикваше неговото недоволство, тъй като самият той не обичаше да разговаря. С много приказливите монаси се стараеше да не общува: „Той е добър, само че много приказва.” Но когато някой отиваше в неговата келия, той даваше на госта да разбере, че разговорите не го уморяват и сам подканваше: „Хубаво, че дойде, хайде да поговорим.” Не само думите му бяха изразителни, но и неговото присъствие и самото му битие. Повечето говореше със своя вид, отколкото с думи.

Веднъж беше дошъл в нашия манастир през Великия пост, когато се четеше целият акатист на св. Богородица. Първата част чете на разпев един свещеник, който постоянно сменяше гласовете: ту първи, ту пети… Успя да премине през всички гласове, докато не завърши. Забелязах, че на стоящия до мен отец Евдоким, това въобще не се харесваше. Лицето му изразяваше недоволство. После започна да чете друг свещеник, също с прекрасен глас и слух. Когато той завърши, на лицето на стареца беше изписано удоволствие. Свещеникът четеше просто, не сменяйки гласовете. Старецът тогава каза: „Така четем и ние, така са ни научили и това спазваме.”

Отец Евдоким винаги беше необичайно кротък. Често казват, че ние безбрачните сме хора доста нервни, избухливи, строги, че не можем да контролираме своя гняв. При отец Евдоким нямаше нищо подобно. Той служеше тихо и кротко, който и дякон да служеше с него или който и да заставаше на клира. В общуването също беше много кротък. С каквото настроение служеше в олтара, с такова настроение и общуваше с хората. Той не беше двуличен човек, който в олтара да се моли благоговейно, а брата си да нагрубява. Към всичко се отнасял с уважение.

Веднъж го попитах дали не е нервничел, на което той отговори: „Не помня.”

Когато някой от неговия Атонски скит открадна котлите, чух как казва: „Виж какъв добър човек, оставил ни е там нещо, с което да можем да приготвим угощение за празника. А останалото да не би да ни беше нужно?”

По време на изповед винаги беше сериозен, като лекар, който преглежда болния и чувства своята отговорност. След извършване на тайнството възцаряваше пълно мълчание. Понякога казваше: „Съвременният човек, както и древният, също се бори, но влиянието над него е така силно, че той не може да се справи с това. Ако Бог ни лиши от Своята помощ, то всички ще потънем.”

Той обичаше своя манастир и беше много загрижен за него. Той го обичаше повече, отколкото бащиния си дом. Думата на манастира беше за него слово Божие, което беше нужно да се изпълни, каквото и да би коствало. Всички отци от манастира той считаше за сериозни и достойни за уважение. Никого не осъждаше, но се стараеше да намери нещо добро и да похвали за това. Никого не считаше за толкова лош, че да бъде изгонен от манастира.

Идвайки в своя манастир, където често служил като чреден свещеник, отец Евдокий беже неизменно вежлив и учтив, но въобще не му харесваха въпросите, особено от монасите, за този или онзи брат. „Брате  – ми казваше, – кой ме е поставил да отделям пшеницата от плевелите?”

Когато в неговия манастир (Ватопед бел. прев.) дойде ново братство, то той в началото беше в нерешителност.

- Ако се окажат хора не на място, ще дойда в твоя манастир. С вас се чувствам свободен.

- Не, отче, поживей засега на старото място и хубавичко наблюдавай новите братя, а после решавай.

Впоследствие той се успокои, виждайки че новото братство расте, че те са както подобава монаси, обичат богослужението и послушанието. При всяка наша среща той с голямо въодушевление ми разправяше за това, с какво уважение се отнасят към него новите братя, за уважението на игумена към него, за забележителното църковно пеене. Всичко това той считал за чудо на Света Богородица: „По рано, брате, нямаше кой да застане на клира, а сега храмът се тресе от младите гласове. Това не е ли чудо на иконата Олтарница?”

Една седмица преди да почине го навестих в манастира, където лежеше в келията за болни и където се грижеха за него.

Братята го попитаха дали ще ме познае.

- Да, това е игуменът на Дохиар.

Взорът му оставаше чист, жив и проницателен. Чистотата на погледа му беше удивителна. Лицето му сияеше. Ако някой тогава внимателно беше погледнал в очите му, то би видял всичко, целия подвижнически път на преподобните.

Унгарският писател Шандор Тот, написал няколко известни книги за младите („Чистотата на детството”, „Десетте Божии заповеди” и др.), в една от тях е назовал трите най-прекрасни Божии творения: звездното небе, спокойните води на езерото (нямало е навярно пред очите му море) и чистите очи на малкото дете. Ако позволите, аз бих добавил към това чистите очи на отец Евдоким, както и на всеки друг преподобен в последния му час.

П.с. Отец Евдоким отива на Света Гора седем годишен и умира на деветдесет години.

Превод от руски
Източник: Исихазъм ру