Родители и деца

Навярно някой с право  ще се замисли какво може да каже един отдалечен светогорски монах за семейството, родителите и отглеждането на децата. Монахът не е лишен от любов, мразещ света и изолиран. Монахът е молител за целия свят.  Църквата винаги е искала да изслушва монасите. В свещеното безмълвие монахът умъдрява, просветлява се, подвизава се и се очиства.  Голямата наслада в света, свръхконсуматорското общество, евдемонията, разкошът изобщо не са положителни елементи за развитието на духовния живот. Света Гора се тревожи за низходящия ход на света, за профанните идеи, които се чуват първи път в живота на съвременния човек, за постоянното и признато от закона съжителство на безбрачните, дори  на хомосексуалисти, за увеличаването на прелюбодейството и на разводите.  На Света Гора всеки ден идват тъжни и замислени хора, бидейки задавени в безизходици от лишения от смисъл живот и погрешен начин на живеене. Особено ни тревожи безразличието на младите, с техните душевни травми. Смирено смятаме, че една все още последна крепост е семейството, въпреки всички негови проблеми. Семейството се състои от родителите и децата. За тях ще говорим просто и практически с болка и любов, не като учители, а като състрадаващи братя.

Светският дух внесе в семейството смут и разрив в името на свободата и на правата, както и спорове и разпри. Споровете, ропотът, кавгите, заплахите, хладността хвърлят сянка в много домове. Отсъства взаимното проникване, взаимното разбирателство и взаимното уважение.  Единствено църковният живот ще ни върне в правия път. Тогава са излишни всякакви мнения, съвети, увещания. Нашето разцърковяване засили егото ни и ние искаме да бъдем  господари и властници над всички, дори над нашите много близки хора, над съпрузите, над децата. Когато казваме църковен живот, нямаме предвид някакво общо положително разбиране за Църквата, вяра в някакво висше същество, някаква хубава идеология. Животът на Църквата е конкретен, с правилна вяра в живия троичен Бог, богослужебен живот и борбен път за очистване и осветяване.

Родителите трябва да водят децата редовно на църква от малки. Да свикват, да участват в св. Литургия, да целуват иконите, правилно да се кръстят, да се причастяват с пречистите Тайни. Те може да са непослушни и игриви, може да  плачат, не прéчи, така те се научават, дрехите им ухаят на тамян и биват благословени и осветени. С голяма скръб видях в православни храмове в САЩ по време на св. Литургия дечицата да бъдат в подземния етаж със забавачката, за да не безпокоят молещите се родители в храма. Необходимо е децата от малки да се научават редовно да ходят на църква. Дори  да не разбират, благодатта действа изобилно в тях.

С възгласа на свещеника „По молитвите на светите наши отци. . .” не свършват св. Литургия и нашите „религиозни задължения”. Не сме християни само в храма.  Църквата трябва да се простре в нашия дом. В него трябва да има  молитвеник , но не само за трудните моменти, а всекидневно. Там да започва и да свършва денят и е хубаво цялото семейство да бъде заедно.   Ако е трудно всичко, един по един (да се молят).  Колко е хубаво човек от малък да се свърже с молитвата, защото тогава никога няма да чувства самота.  Той ще има постоянен отворен „канал” с Бога. Ако някой се оплаква от липса на време, може да се моли и на пътя, в автомобила и в офиса. Не са нужни книги и знания; и едно „Господи помилуй!” от сърце е хубава молитва. Стига само да се казва със съзнание, със смирение. Майките, домакините, учителите, медицинските сестри, всички жени, мъжете по нивите, по строежите, в банките, в пътуванията – децата в играта и в училище и в стаята си могат да казват една кратка молитва от пет кратки думи „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”

Човек от рано трябва да се научи да се кръсти, когато се събужда, когато заспива, когато излиза и се връща у дома, когато започва да се храни и след хранене, когато хваща волана или химикала. Колко хубаво е винаги да търсим Божията помощ за всичко. И тогава ще я имаме. Бог затова съществува, за да дава на тези, които Му искат, за да отваря на тези, които Му хлопат,  за да слуша тези, които Го призовават. Вдъхновител, ръководител, свръзка в семейството е добрият и опитен духовен отец.  Хубаво е той да бъде един за всички членове на семейството.  Когато обаче по различни причини това е става, не прéчи много. Важно е да има духовник дори да не е общ за всички, за да дава обща насока.  Хубаво е също така децата от малки– от момента, в който започнат да разбират – да се научат да ходят на изповед. Не трябва нито да ги обезсърчаваме , нито да ги плашим за това. Естествено, просто, мирно, със страх Божий, с уважение, искреност и почтеност. За това ще помогнат и родителите и духовниците без насилване, натиск и принуда, което води до съпротива и неприятни резултати.

За семейството и неговото сплотяване е необходима тишина. Не просто так. нар. общоприети часове за тишина, а въобще  хубавата тишина е много полезна.  Някой слуша музика в стаята си, но защо да  е толкова висока, че да безпокои всички други? Същото важи и за телевизора, за който ще стане дума, или когато някои поправя нещо или когато разговаря. Защо постоянно да крещим, сякаш се караме, защо да допускаме толкова врява и в нашия дом? Врявата създава тревога, смут, напрежение, изнервеност, гняв.  Необходимо е да намерим и часове за лично безмълвие, посвещавайки се на духовно четене и размишление. Ние препълваме нашата програма,  работим втора работа, имаме много задължения, активности, нужди, грижи, социални изяви, посещения, обществени връзки и др. В крайна сметка най-непознатият за нас се оказва нашият най-близък– нашето аз.  Да не би да се страхуваме да останем сами? Да не би в крайна сметка да сме безсилни да видим очи в очи нашата вътрешна празнота? Непременно трябва да се създадем предпоставки и възможности за тишина и безмълвие. Нека отделим  малко време за нашето – с право настояващо – аз. Това не е егоистичен индивидуализъм.

Ако сами не си помогнем, никога не можем да помогнем на никого. Вземете децата си и вървете до някой манастир, в някой параклис извън града, запалете свещ, прекръстете се благоговейно, дишайте, отдъхнете, починете си, кажете си две думи от сърце с вашите близки. Отивате да се забавлявате в так нар. развлекателни центрове и врявата, димът, шумът, чакането ви изморяват повече.  Отивате на почивка и намирате повече хора, отколкото във вашия квартал.  Вървете на някое поклонническо пътуване, при някой старец, при някой беден.  Научете децата да обичат, да дават, да се жертват, да се радват. Вървете в някой приятелски дом, където няма да се оплетете с политиканстване и клюки, а ще спечелите нещо духовно.  Християнските семейства трябва да общуват помежду си и децата им да създават хубави приятелства.  В трудния свят, в който живеем, е необходимо хубавото общуване.  Всички ние дълбоко в себе си търсим духовна подкрепа, помощ и утеха.

Човек няма да се радва истински на своето свободно време нито в кафенето, нито в дискотеката, нито пред телевизора. Телевизорът е заел централно място в живота на младия човек.  Той е нещо като древното огнище, като жертвеник, като амвон. Той бива обичан, обгрижван, влияе, координира, преподава нов начин на мислене и изразяване, какво ще облечем, какво ще ядем,  къде ще отидем, какво ще правим. Образци са „героите” от евтини сериали, а не героите на родината; говорителите, а не светците.  Отидох в един дом в Атина.  Родители с две деца. Имаха четири телевизора, по един за всеки. Пълна изолация. Казах им – поне сложете един в хола и  сядайте всички заедно, да обсъждате това, което гледате, макар и да не стигате до съгласие. Когато човек стои часове пред телевизора и му се завива свят от безброй неща, които вижда и слуша, как да намери покой, как да се помоли, как да види себе си и близките си? Как ще ви прозвучат моите думи, ако ви кажа да доведете у вас свещеник да отслужи Водосвет или Маслосвет?  Съхранявайте нафора и светена вода, вземайте всяка сутрин, палете кандилото, прекадявайте, и децата да се научават, да се радват, да се умиляват, да бъдат благословени.  Нека се научим да ходим на бдения. Тук в света те не са дълги и големи. Те доставят радост на душата. Също така особено хубава е връзката с енорията, с ефимерия на енорията, катехизиционното училище за децата, цикълът беседи за възрастните, касата за бедните. Селската лечебница дава първата необходима помощ, казваше блаженопочившият старец Паисий, и това е енорията; манастирите са клиники за неотложни нужди.  Нека имаме връзка със светеца-покровител на енорийския храм, със светеца, чието име носим.

В стаята на детето трябва да има икона на неговия светец, на неговия Ангел, а не онези човекоподобни чудовища от военните игри и ексцентричните певци с вериги и халки, като роби на властническите страсти.  Нека празнуваме повече светеца, чието име носим,  да не празнуваме само рождения ден без да отидем на църква.  Нито да искаме от свещениците при кръщението да дават чужди имена, за които не съществуват светци, почитани с такива имена.

Нека отделяме достатъчно време на нашите деца, да разговаряме, да се шегуваме, да водим диалог. Когато диалогът спре, тогава трябва да се страхуваме.  За да съществува диалог, е нужна любов, търпение, време, разбирателство, снизходителност. Ако детето се страхува, мисли как ще посрещне своя неподкупен съдия- баща си или строга и капризна майка, затваря се в себе си,  тогава ще се опита да реши проблема чрез своите приятели, които не винаги са най-добрите съветници.  Ако нямаме тази хубава комуникация с нашите деца и не създадем уют за тях да ни откриват своите тайни, тревоги, мисли, планове и мечти, тогава сякаш им режем крилете и ги затваряме в кафез. Трябва да слушаме децата.  Децата не са само за да ги поучаваме, казва Достоевски, но и за да се поучим на достатъчно неща от тях и най-вече на незлобие, спонтанност, ентусиазъм. Нека не искаме да ги направим точни копия на самите нас, да ги направим – независимо то това дали могат– това, което ние не сме могли да станем.  Децата не трябва да бъдат проекция на нашето аз. Трябва да им помогнем в тяхното призвание. Да им се доверим, да им дадем добри основи. Най-вече в здравото религиозно възпитание, а не в пиетизма и фанатизма.

Не трябва да ги притискаме, да ги принуждаваме насила и със заплахи, защото рано или късно те ще се възпротивят. Нека ги вдъхновяваме повече с нашия пример, отколкото с нашите думи. Не може съпрузите цял ден да се карат, да роптаят и да искат децата им да бъдат тихи и спокойни.  Съпружеските кавги окървавяват детските души. Най-вече разводите. Децата стават тъжни, нервни, непослушни, затрудняват се с уроците в училище.  Детето се срамува, плаче, гневи се,  раздразнява се когато вижда, че родителите му не са се сдобрили.  Ранното религиозно възпитание има огромно значение.  Църквата трябва да бъде представена като дом на небесния наш Баща, а не като нещо чуждо, далечно, велико и любопитно.  Да обясним това на децата, след като естествено първо ние знаем добре Църквата какво очаква от нас. Коя е целта и смисълът на живота, защо Христос дойде на земята, роди се, поучава, върши чудеса, бе разпнат, възкръсна и се възнесе, така че децата от малки да почувстват с любочестие и желание копнежа към благото, добродетелта, доброто, освещението и спасението.

Във всичко трябва да влагаме разсъдителност, ред, уважение, благородство. Да не пресищаме децата, да не ги изморяваме и замайваме с много и „велики” неща. Свръхзакрилата е лоша, както и безразличието. Няма да ги държим оковани, уплашени и преследвани. Ще уважаваме тяхната свобода. Няма постоянно да ги наблюдаваме прекалено строго, няма да ги гледаме подозрително. Един съвременен старец казва: „Нашата голяма грижа ни кара да бъдем много строги. Кара ни да бъдем изключително строги и много пъти безмилостни и неотстъпчиви в някои неща.  Трябва, скъпи мои, да го асимилираме, че децата, съвременните деца нямат сила да издържат строгостта, която издържахте вие, по-старите.  А чрез диалог и убеждаване трябва да им казваме доброто и след това чрез молитвата да възпълваме (недостига).”

Затова не се безпокойте;  вие се молете за децата ви и да нямате тревога (архим. Ефрем Ватопедски). Мисля, че не сме обикнали силно молитвата, не сме повярвали много в нейната сила. Считаме за по-способни нашите думи, а не божественото просветление.  Вярваме в себе си повече, отколкото в Бога. В миналото когато децата в едно семейство се връщаха късно вечерта, намираха майка си коленичила пред иконите.  Така те много се замисляли дали да закъснеят, защото по този начин удължавали  коленопреклонението на майка си.  Една друга вдовица, майка на две деца, бедна, която чистела стълбища, за да преживява, писала на старец Паисий „Геронда, молете се за мене, защото се моля само шест часа на ден!” Тя очевидно казвала Иисусовата молитва.

Искате ли бъда искрен с вас? Или искате да ви лаская и да ви давам лъжовна утеха? Смятам, че само истината, разбира се с любов, освобождава и утешава. Нека не се плашим за децата. Да не ни обхваща паника при първия техен проблем, да не губим хладнокръвие, да не се нервираме, гневим и викаме. Нека видим нещата с чистота и истинност. Да не би проблемът на нашето дете да засяга нашия егоизъм? Да не би сме изработили една хубава витрина, чиято вътрешност има елементи от фарисейско лицемерие, от осъдимата привидна смиреност и от една  мечтателна, а не реална представа за самите нас?  Една майка се тревожеше много за съпротивата на детето й, което беше в пубертета. Тя се безпокоеше за тяхното добро име, какво ще каже обществото, което ги уважава, какво ще кажат хората, които ги познават като добри. Тя отишла при старец Порфирий, за  да се оплаче от състоянието на детето си.

Страхувам се, че тя повече се тревожела за нейния престиж, за нейното добро име, за това какво ще кажат хората, отколкото за малкото „мъчение” на нейното дете.  Тя очаквала старецът да й каже колко добра била тя и колко лош синът ѝ.  Старецът обаче разбрал много добре какво се случвало и ѝ казал: я да видя колената ти! Тоест превърна ли проблема на твоето дете  в молитва, възложи ли го на Бога, смири ли се, наведе ли се пред Него?

Не натискайте много децата, не търсете прекомерни и неосъществими неща, не създавайте непоносима атмосфера у дома, болно благочестие, което отблъсква и не задържа младите у дома. Идеалните родители дори отстъпват, проявяват търпимост, молят и търсят  прошка, ако някога е нужно. Детето има нужда и разбира доверието, което ще демонстрирате към него, любовта, която ще зачита неговата свобода. Любовта не трябва да поробва, да задавя и да отнема неговата свобода да си каже мнението, възражението, съмнението. Трябва да сме готови да изслушаме всичко с разбиране.

Не трябва постоянно да им забраняваме и нищо да не позволяваме. Трябва да дадем и алтернативни решения.  Нека не ужасяваме децата и да ги плашим и така уплашени да излязат на пътя. Яловият морализъм не помага на децата. Не трябва постоянно да ги преследваме.  Нека не се изморяваме да разговаряме с тях.  Да им кажем нашите евентуални оплаквания от тях, да ни кажат и те техните оплаквания. Да ги изслушаме смирено.  Да гледаме дълбоко в нас, търсейки защо се гневим толкова много, когато не направят нещо, което сме им казали: дали понеже не слушат, грешат и онеправдават себе си, или понеже не е станало по нашата воля и нашият голям егоизъм се засяга? Много е важно да бъдем внимателни и искрени. Децата гледат по-дълбоко, по-далеч и по-чисто отколкото си мислим. Нека не искаме да ги осмиваме. Това, което вземат, утре ще го дадат и на техните деца.  Нека не бързаме и да искаме да видим на часа плодове от нашите думи.

За съжаление, училищата днес не предлагат автентично православно образование и затова по някакъв начин домът трябва да стане училище. Детето от малко, по хубав и вежлив начин трябва да научи евангелските животворни истини, за да не може по-късно никой модерен учител, рационалист-преподавател и прогресивист-приятел да ги изкорени от сърцето му. Св. Никодим Светогорец пише в „Християнска педагогика” към родителите и учителите, че „благочестивите родители и добродетелните учители трябва да знаят, че децата, в тяхната ранна възраст, тоест до седем години, биват борени от безпорядък и небрежност, докато във тяхна втората възраст, тоест до тяхната 14 год. възраст, от лакомия и  чревоугодство. Затова е необходимо да ги поучат на ред, знание, въздържание и скромност и родителите да им дадат добрия пример на своя добър и добродетелен живот,  а пък благочестивите учители да имат Христос като образец на своя живот. . .”

Автор : монах Моисей Светогорец
превод от гръцки