ХОРАТА МОГАТ ДА СМЯТАТ СЕБЕ СИ ЗА ГОЛЕМИ ХРИСТИЯНИ, НО В СЪЩОТО ВРЕМЕ ДА БЪДАТ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ЖЕСТОКИ И БЕЗМИЛОСТНИ КЪМ ДРУГИТЕ



Със своите мъдри съвети архимандрит Андрей (Конанос) продължава да ни помага в това да не се отклоняваме от правилния път в духовния живот.
Не си спомняй постоянно за своите грехове, иначе има опасност да потънеш в спомени. Нали те няма да те доведат до възкресение и няма да ти дадат сили за борба и подвиг.

Ти – това не са твоите грехове. Да, ти имаш грехове, но не се състоиш само от грехове. Например някой човек пие или пуши. Друг е опитвал или системно взема наркотици. Друг прави нещо друго. Но тези страсти – това не сме ние, те не представляват нашето „аз”. Да, възможно е да са формирали нашия характер, заради тях у нас да са се развили някакви лоши, ужасни, страшни качества, но всичко това не сме ние.


Бог гледа на нас и вижда прекрасни, забележителни души. А ние често отъждествяваме своите дела със своята същност. Излъгал съм – значи съм лъжец. Откраднал съм – значи съм крадец.

Но нали всичко това не е свойство на човека. Това е само моментен отпечатък, който животът ни поставя. Например, ако моята кола е попаднала в пътно – транспортно произшествие, сблъскала се е с друга кола и са й нанесени различни повреди, това не значи, че тези повреди са нанесени на самия мен. Да, колата е моя и тя е претърпяла катастрофа, но аз не съм моята кола.

Така и греховете: те са мои, но самият аз не съм този грях. В противен случай за какво ни е било дадено кръщението, миропомазването? Защо Господ ни е дал всичко това? За какво е Евангелието?

Веднъж един ученик в училището ми каза:

‒ Знаеш ли, тази радост в Църквата, за която говориш, никога не съм я виждал. Майка ми винаги е тъжна и потисната.

Всъщност момчето искаше да каже следното: „Майка ми се държи „в стила” на вашия Бог и поради това смята за много правилно постоянно да въздиша: „Горко ни, окаяните! Господ да ни помилва!”

Това чувство за потиснатост… До него ли трябва да ни води Христовото Благовестие? Господ ни е донесъл радостта, а къде е тази радост в нас? Къде е надеждата? Къде са вдъхновението и оптимизмът? Да, сега страната е в криза, имаме един куп икономически, лични и други проблеми и понякога, идвайки в Църквата, ние, вместо да получим стимул за живот, започваме да изпитваме страх, униние, чувство за собственото недостойнство и грях.

Някои смятат, че всичко това е признак на висока духовност. Такива хора, например, ще кажат на човек, който обича да се смее: „Смехът е нещо недуховно!”. А защо? Точно днес попитах за това един човек, който беше дошъл на изповед, и той ми каза:

‒ Познавам някои отци на Атон, които никога не се смеят!

Аз му отговорих:

‒ А аз познавам някои отци на Атон, които се смеят много често, както и някои отци извън пределите на Атон, които също се смеят.

А ако се замислим за всичките шест милиарда души на земята? Господ не е над нас, за да ни мъчи или да ни презира. И аз съм убеден, че на земята има много християни, които и се смеят, и плачат, и при това пребивават в мир и душевно равновесие.

Не искам да кажа, че глупавият смях е нещо добро (въпреки че понякога това се случва заради нерви и проблеми). Но не бива да изпадаме и в другата крайност – болезненото самобичуване. То не лекува. Спомням си една дама, много църковна и благочестива, която, когато се обаждаше на приятелката си, веднага забравяше за всяко благочестие и започваше страшно да осъжда всички и да клюкарства. Къде беше в тези моменти нейната печал, помненето на собствените грехове, самобичуването? Излиза, че тя само демонстрираше всичко това пред свещеника.

Изпитвам огромно разочарование, когато срещам хора, които смятат себе си за големи християни, а в действителност се оказват изключително жестоки и безмилостни към другите. Колко често осъждат те! И аз, разбира се, се държа точно така.

Но как, след всичко това, можем да идваме в църквата – със смирен вид, демонстрирайки страх Божи и повтаряйки: „Аз нищо не мога да направя, Господ да ме просвети!”. Нали нашето жестокосърдечие се предава на всички наоколо и така ние не позволяваме на хората да изпитват радост. И най-ужасното е, че смятаме това за „здрав духовен климат”.

Духовното здраве не е някаква даденост. Ние трябва да го търсим, да се стремим към него.

Някои хора идват в Църквата, защото имат нужда от място за своите страхове, неувереност, страсти. Такива хора просто търсят пространство, където е възможно да се приспособят и да намерят нещо свое. Други идват в Църквата, за да се скрият. Трети започват да проявяват своята агресия в Църквата. Тези хора са агресивни по принцип и, вече дошли в Църквата, започват да воюват – намират подходящ обект и влизат в борба с него, като със свой враг.

И когато срещам хора, които доскоро са се биели по футболните мачове, били на анархисти, чупели са и са рушили всичко наоколо, а сега, след като са дошли в Църквата, търсят и намират други хора, с които отново могат да се бият и да бъдат агресивни, аз им казвам:

‒ Не мислите ли да намерите в Църквата някаква формула, по която да продължите да живеете също така агресивно, както и преди, но някак си „под прикритие”?

Всеки от нас трябва да се стреми към това да вижда истинските мотиви за своето поведение.

Човек бива парализиран от угризения на съвестта и чувство за вина. Измъчван от тях, той вреди и на своето тяло. И започва да боледува. У някого се появяват заболявания на нервната система, у друг – на ендокринната, у трети – на имунната.

Но най-често заболяванията са свързани с нервите. Те се появяват поради силно чувство за вина и угризения на съвестта. Човекът, изпитващ тези чувства от дете, в края на краищата заболява и телесно.
Тези, които се радват, които са щастливи, които чувстват върху себе си любовта на Господа, при тях и целият организъм функционира много по-добре. Такива хора дишат спокойно, спят спокойно – защото в душата им има мир. Да, аз съм съгрешил, но сега ще постъпя правилно. Как? Ще се покая, ще поплача и ще почувствам облекчение, изливайки болката си навън. Ще отида при своя духовник и ще получа прошка на греховете. Свещеникът ще ме допусне до причастие и когато се причастя, ще се успокоя.

И ако така постъпваш, но при това, както и преди, нямаш мир в душата и се измъчваш от угризения на съвестта – значи нещо не е както трябва. Но нали с Бога не може да бъде „не както трябва”, защото Той ни е обещал прошка на греховете и държи на Своето обещание. По-скоро самите ние не искаме да получим прошка от Него, а вместо това продължаваме да се страхуваме и да боледуваме.

В такъв случай е очевидно, че ние просто не чувстваме истински Божествената Любов. И аз не я чувствам, защото в противен случай не би ме интересувало кой какво ще каже за мен. И ти не я чувстваш. Затова всички търсим у другите хора това, което не сме получили достатъчно от Бога. И този „недостиг” на свой ред ни пречи да получим прошка и освобождаване от греховете, които се дават от Божествената Любов.

Когато носиш в себе си чувство за вина, ти не можеш да се откъснеш от миналото. Това чувство е свързано с нещо, което е било и е отминало, но ти въпреки това продължаваш да живееш там. Тоест, видимо си тук, но в действителност живееш в миналото.

В Патерика се описва случай, когато двама монаси, приближавайки се към реката, на брега срещнали една странно облечена жена, която плачела и казвала: „Пренесете ме на другия бряг!”. Тогава единият от монасите, възпитаник на строгата духовна школа, казал:

‒ Как ще се докоснем до тази жена, за да я пренесем?

А другият отговорил:

‒ Нищо, аз ще я пренеса!

‒ Отче, какво правиш? Това е грях!

Така първият монах веднага се опитал да предизвика у втория угризения на съвестта. Но той взел на ръце жената и преминал с нея през реката, мислейки само за това как да не потънат и двамата. А първият монах през цялото време стоял и мислел: „Какво прави той? Защо се докосва до нея?”

След това двамата монаси продължили пътя си и когато стигнали до манастира, първият монах казал на втория:

‒ Отче! Все пак това, което ти направи, е голям грях! Не бива да се докосваме до жени, а ти я взе на ръце и я пренесе през реката!

‒ Добре, отче, успокой се. Всичко това е минало.

И ето, те влизат в манастира, и първият пак казва:

‒ Отче, ако игуменът разбере… Хайде заедно да му разкажем за това, което ти направи!

Виждате ли, той започнал да принуждава своя брат към „покаяние”, стремейки се да предизвика у него чувство за вина; при което самият той изпитва чувство на удовлетворение от постъпката си.
А монахът, който пренесъл жената през реката, казал в отговор:

‒ Добре, ние ще кажем на игумена така: аз взех тази жена на гърба си, за да я пренеса през реката, и след това я оставих на брега. А ти я носеше по целия път до самия манастир и влезе през вратата заедно с нея. Кой от нас по-дълго е носил тази жена – аз или ти? Аз я взех и я оставих, а ти още продължаваш да я носиш. Навярно тя постоянно ти се привижда. Може ли такова нещо?

Така става понякога. Ние не само сме недоволни от своя живот, но се опитваме да предизвикаме угризения на съвестта и у другите.

Имах една позната, която изпитваше огромно удоволствие да ме контролира по време на пост – ям ли растително масло, или не. Беше й ужасно приятно да ме хваща „натясно”. Например на Вход Господен постоянно ме питаше какво ще ядем: риба, калмари или растително масло.

‒ Отче, а защо миналата неделя не дойдохте при нас на обяд?

‒ Защото бях в друг дом.

‒ А! И там сигурно ядохте калмари!

‒ Не, риба.

‒ О-о-о, риба!

Така тя искаше да предизвика у мен чувство за „неправилност” на собствената ми постъпка.

Защо хората постъпват така? Ако тази жена беше доволна от своя живот, не биха я вълнували такива неща – дори ако монахът яде шишчета и пържоли.

Какво те интересуват другите? Ние започваме да следим другите тогава, когато сами сме далече от Бога и не се чувстваме добре.

Много християни живеят в подвиг, но като че по принуда. Те се напрягат и започват да завиждат на другите. Затова на нас, християните, ни е интересно как живеят другите. През седмицата гледаме сериали, а в неделя ставаме църковни, строги, духовни. Поради това раздвоение се създава вътрешно напрежение. Защо? Защото по същество сме много привързани към земния живот, а в духовния живот не намираме наслада. И тъй като не сме в състояние да постигнем тази наслада, се стремим да предизвикаме угризения и чувство за вина у околните.

Ето какво ми разказа едно момче, чиято майка постоянно постеше:

‒ Казвам на мама, че не искам да постя, не мога. Ходя на фитнес, занимавам се със спорт по три часа всеки ден – и ако не ям месо, няма да мога да издържа. Моля я да ми приготви нещо месно, а тя, готвейки, започва да нервничи и да вика по мен. И аз ям това месо на фона на нейните викове. Кажи, нима по този начин месото не става постно? Аз ям, а тя не спира да вика. Защо просто не си яде спокойно лещата, а мен да остави на мира, за да не се напрягаме и двамата?

Ние сами си създаваме чувство за вина и угризения. И душата ни започва да се задъхва. При това искаме и другите да изпитват същото. Но ако на мен ми харесва това, което правя, аз ще го правя с удоволствие, а другият нека прави каквото иска. И това не е презрение, а уважение към другия човек: брате, живей така, както ти харесва.

Много често през Страстната седмица виждам как хората ядат блажна храна – например шишчета. Преди в такива случаи започвах да гледам с укор тези хора, за да предизвикам у тях чувство за съжаление за това, което правят. А сега просто ги гледам и мисля: те виждат моето свещеническо расо, то и бездруго им напомня за това, че сега е Страстната седмица. Така че има ли нужда да им говоря за поста? Има ли нужда да започвам проповед? Нека ядат месо. Откъде да знам какви прекрасни качества притежава този човек? Може би той има стотици положителни качества и единственият му недостатък е, че не пости. Необходимо ли е да предизвиквам чувство на разкаяние у него? А ако направя това, то ще ми хареса и аз ще изпитам удоволствие, тайно наслаждение.

И така, живей с настоящето. Бъди в настоящето. Ти си се покаял на изповед за извършеното, и то е изчезнало. И не си спомняй постоянно за предишните грехове, защото вече ги няма.

Автор: Архим. Андрей (Конанос)
Източник: www.pravmir.ru
Превод: Татяна Филева      Източник: www.bogonosci.bg