Кажи ми кой е твоя приятел, за да ти кажа кой си ти!

игумен Сергий Рибко

-Как да постъпваме, ако виждаме, че общуването с определени хора явно ни вреди и ни носи душевно смущение? Как да се държим правилно, още повече ако сме от една енория?


Свещеното Писание казва: „И ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я и я хвърли от себе си; защото по-добре е за тебе да погине един твой уд, а не цялото тяло да бъде хвърлено в геената” (Мт. 5:30). Свети Иоан Златоуст обяснява, че разбира се, не става въпрос за ръката, а за човека, с който общуваме близко. Ако виждаме, че това ни вреди, трябва да имаме мъжеството да пресечем общението. Естествено, всичко зависи от ситуацията и от това, кой е виновен за да не се получава общуването.


Но да си навличаме врагове е също много неразумно. Едно е да не поддържаме общуването, а съвсем друго да предприемем открит конфликт. Никой не ни е дал право да изобличаваме, това може да се прави от този, който има власт, както казва св. Игнатий Брянчанинов. В храма има пастир, нека той да изобличава чуждите грехове, ние не сме сложени на такава длъжност.



Можем да се постараем незабелязано да се отдръпнем от човека, да не поддържаме контакт с него. Ако той ни задава въпроси, да отговаряме кратко, без да задаваме ответни такива, да побеседваме няколко минути да се позовем на заетостта си и да си отидем. Мисля, че има много способи да избегнем общуването с даден човек и в същото време да не се караме с него.


Така можем да постъпваме при душевното общуване. Съвсем друго нещо е духовното общуване. Отшелниците, отделяйки се в пустинята, от общуване с хората, са искали никой да не им пречи да общуват с Бога. Те не били сами, т. к. с целия си дух били устремени към Бога, което ние не можем да направим. Недостатъкът от общуването с хората, бил възпълван от молитвеното обръщане към небесните жители: Господ, Ангелите и Светиите.


Преп. Иоан Лествичник казва, че истинските пустинници, виждайки човек, с такава сила бягали от него, с каквато обикновените хора, пребивавайки дълго време в пустинята, желаят да се приближат към другите. Тези подвижници са носели в себе си такова духовно съкровище, неизчерпаемо благодатно богатство, което за тях било много повече от общуването с хората. За да съзерцават Божествената красота, са им били нужни тишина и уединение.


-Вредно ли е душевното общуване с човек, опитващ се да води духовен живот


- Човекът, както казахме се състои от душа, тяло и дух. Тялото има свои потребности от сън, храна, отдих; духа-от богообщение, от духовно общение с ближните, защото това е съзерцание на Бога в човека; душата ни се нуждае от общуване със себеподобни, от обмен на информация, в това, че имаме наблизо близък човек-това е нормално. Този, който желае да води правилен духовен живот, е длъжен на всичко да отдели време и място, включвайки и душевното общуване.


В Евангелието има много ограничения, които регулират нашите духовни отношения. Например за роднините е казано Който обича баща или майка повече от мене, не е достоен за Мене (Мат. 10:37). С други думи родителите и близките не трябва да ни отвличат от богоугаждането, от изпълнението на Божиите заповеди. Такова изискване има и към общуването с приятелите; допустимо е да имаме приятели в света, но е нужно да се стремим разговорите с тях да не ни отделят от Бога и заставайки на молитва да се молим концентрирано, неразсеяно.


Когато християнския живот е изграден правилно, т. е. всичко е на мястото си, всяка стъпка на човек се благославя то Господа. Ако всеки път си задаваме въпроса: има ли Божия воля да общуваме с този или друг човек, нищо няма да ни пречи в молитвата. Всичко, което ни отвлича от нея, е свидетелство за това, че ние в нещо сме постъпили неправилно, невярно сме разбрали, или сме приели някаква лъжлива мисъл. Това веднага се отразява на нашето молитвено правило. По помислите, които ни отвличат от молитвата можем да определим какви грешки сме допуснали в течение на деня, какво неугодно на Бога сме направили.


Кажи ми кой е твоя приятел, за да ти кажа кой си ти


-Има ли някакви общи съвети на Светите Отци по повод на това, как, с кого, и кога можем да встъпваме в общение, кога то ще е разрушително за състоянието ни?


- Възможни са различни ситуации. Господ Иисус Христос в Евангелието достатъчно рязко се е изказал за необходимостта да пресичаме всяко общуване със съблазнителите (Мат. 5:29-30). Тук се има в предвид близките ни хора; дори те да са ни близки като дясното око, ако изпитваме душевна вреда от общуването помежду ни, трябва решително да се отделим от тях.


В Евангелието е казано за хвърлянето на бисера пред свинете (Мт. 7:6). Далеч не на всеки човек трябва да говорим открито за светините. Например враговете на вярата и християнството не са достойни да слушат словото на благовестието, по добре с тях да не разговаряме на тази тема.


За човек, който не слуша Словото Божие и не иска да е причастник на евангелската любов, Господ е казал: да ти бъде като езичник и митар (Мат. 18:17). Ако той не счита за нужно да поддържа мирни отношения с окръжаващите, заповядани от Господа, трябва да се отделяме от него. Господ не ни е заповядал да отмъщаваме и да враждуваме, но отклоняването от общуване няма да е грях. В някои случаи това е необходимо с цел да защитим своята душа от посегателството на лоши, недуховни хора.


При светите Отци има много разяснения на евангелските заповеди, много съвети, отнасящи се именно до монашеския живот, доколкото мирянина няма да получи такава голяма вреда, встъпвайки в празен разговор с някого, за разлика от монаха, който води уединен молитвен живот и рискува да изгуби всичко, което е събирал дълго време. Монасите са ни оставили много съвети и указания на признаците, по които и миряните могат да определят, с какви хора не е полезно да общуваме.


Например преп. Исая Отшелник казва: ако твоята душа се бои от човека, не трябва да общуваш с него. Преп. Исаак Сирин съветва нищо да не даваме и да не вземаме от горделив човек, да се държим по-настрана от него. Има такива горди хора, от общуването с които винаги могат да очакват някакви изкушения.


Някои считат, че да се каже, че човек не е добър е равносилно на осъждане. Да осъдиш някого означава да му сложиш етикет, да го ненавиждаш, да разпространяваш слухове за неблаговидните му постъпки с цел да му навредиш или отмъстиш; това е явно греховно занятие. Но ако искаме в разговор с близки хора да ги предпазим от вредата, която може да последва след общуване с лош човек, то, по думите на св. Варсануфий Велики това е допустимо и даже благо. Да предупредим някой за неблаговидните постъпки на трето лице-не е грях, не е осъждане и злословие. В това се заключава мъдростта на такива народни пословици като: „С какъвто се събереш, такъв ставаш”, „Кажи ми кой е твоя приятел, за да ти кажа кой си”.



Разбира се, опитните хора избират за духовно общение единомишленици, с близки възгледи, цели, стремежи, защото такова общение е полезно, то съобщава много знания и преживявания на Бога; от страстен човек по-добре да се отдалечаваме. Що се касае за монашестващите, един от св. Отци казва: монаха трябва да се отдели от мирските хора, особено от онези, с които е дружал в света.


Действително, когато срещнеш човек, с който си дружил до пострижението, виждаш колко сте се изменили за отминалите години, разбираш, че вас вече нищо не ви свързва. Такова общуване е твърде разорително, в резултат нападат помисли, които разсейват молитвата. А това означава, че е допусната някаква грешка; или сте общували с грешния човек или сте засягали неподходящи теми, затова е нужно много внимателно да избираме хора за общуване…

- Нужно ли е благословение за душевно общение?

- Мисля,че в нашия живот всичко е много повече изпълнено с божествената благодат, отколкото ни се струва, и трябва да е подчинено на Бога повече, отколкото на нас ни се иска. Обичащият Господа за всичко ще вземе благословение, колкото повече Бог присъства в неговия живот, толкова по-добре е за него.

Общуването е това, което ни формира. В нашето обкръжение рядко се срешат истински духовни хора, болшинството от нашите познати, приятели и роднини са душевни хора. И ако сред тях има такива, които ни нанасят направо духовна вреда, то както казахме, Евангелието предписва веднага да се разделяме с тях. Това не винаги е понятно. Необходимо е да знаем, как влияе на душата общуването с този или друг човек; не я ли разорява, не я ли изпълва със страсти, злоба, ненавист; не ни ли заставя да осъждаме някой. Трябва да разберем, какво ни обединява: професионални интереси, общо дело, дружба, съвместно търсене на Бога, което, разбира се, е най-добре от всичко, т. к. в този случай душевното общуване по малко преминава в духовно. Общението е допустимо, когато виждаме, че то не вреди. Добре е да се вземе благословение, няма нищо неуместно в това, защото, на мен ми се струва, че за продължително общуване с човек трябва да има Божия воля.

-Когато човек се въцърковява, общуването с приятелите с времето започва да предизвиква в него някакво вътрешно опустошение. Защо става така?

- Невярващият води разговори относно земни интереси, той се увлича от ветхия живот. След това той познава Христа и му се открива новия, духовен живот. Естествено, вкусвайки сладкото, той вече не иска горчивото. Горчивото е земното, а сладкото е небесното. Ако дивак, живеещ в горите на Амазонка, се пренесе в европейски град, измие се, придаде му се съответния външен вид, приобщи се към образованието, то навярно, той няма да поиска да се върне към дивия, нецивилизован живот. Така е и тук: приобщавайки се към висшите духовни ценности, земното вече не удовлетворява. Даже ако човек е голям специалист в своята област, колекционер, увлечен от своето хоби-това вече не го изпълва докрая, а някак частично.

Човек може да не изоставя своите предишни интереси. Обичал е да ходи за риба, нека ходи, едното не пречи на другото. Разбира се, това, което препятства изпълнението на Божиите заповеди се изоставя. Светските интереси трябва да се стеснят; да изгубиш цял ден на риболов за православния е скучно. Ако все пак се окаже там, той ще лови риба с Иисусовата молитва, или ще си спомня апостолите; те също ловяли риба, но после, оставяйки всичко тръгнали след Христос. Старите приятели едва ли ще разберат това, затова връзките с тях ще отслабват.

Разбира се, християнинът се опитва да разкаже за своята вяра, но далеко не всички искат да го слушат, а някои даже го считат за леко ненормален. Затова напълно естествено предишните отношения започват постепенно да се разпадат и старите приятели да си отиват: “Моите приятели и моите искрени отстъпиха от раните ми, и ближните ми стоят надалеч” (Пс.37:12) т. е. хората, които са били близки именно по причина на общите си страсти. Отиват си светските приятели, затова пък се откриват нови сред православните. Други интереси започват да ни обединяват. Така че, приелият вярата човек, не губи нищо…


Когато хората са единни в главното, във второстепенното различията са допустими, макар това разделение на главно и второстепенно да е субективно. Под единство в главното се разбира и съгласие във възгледите. Ако те силно се различават по отношение на духовния живот, то става дума за хора, които са разни по дух.

При св. Игнатий Брянчанинов, а също и в древните св. отци особено често се среща думата „единодушие”, означаващо единство по дух. Преп. Исаак Сирин например казва, че монашестващият не трябва да влиза в общение с монаси, които имат други възгледи, защото може да се повреди от това.

Ако нашето общуване с някой не води към душевен мир, към умножаване на нашите знания за вярата, за Бога, за Църквата, за духовния живот, а само към спорове, обиди, то едва ли е благословено от Бога. По-добре е да се признаем за недостойни и да не се опитваме да налагаме своите възгледи, още повече, че апостола забранява спорове за вярата: (Тит. 3:9)

Това, което е от Бога, носи мир в душата. Загубата на душевния мир е първия признак за това, че сме се заплели в някаква история, в тази ситуация е най-добре да се уединим и да помислим, къде сме допуснали грешка.

превод със съкращения от руски, „Жизнь-эта экзамен на любви”
Автор : игумен Сергий Рибко