Страданието е най-големият дар, който Бог може да даде някому



Интервю на Весела Веселинова с Михай Козмей – световният шампион по конна стрелба с лък


Странен е пътят, по който Бог ни доближава до себе си. Световният шампион по конна стрелба с лък Михай Козмей е роден в православна Румъния. По-късно се преселва в Унгария, където 15 години е будистки монах и инструктор по айкидо преди да открие Христос.
Той има двама братя. Единият преподава йога, а другият е монах в православен манастир. „Винаги сме усещали любовта на баща ни, въпреки че, понякога, под въздействието на алкохола беше груб“, споделя Михай. Когато разказва за средния си брат, който е монах, в очите му се появяват сълзи, но щом описва как настойчиво го е убеждавал да започне религиозна практика, усмивката озарява лицето му.

- Какво Ви обърна към православието и кога стана това?

- Към Иисус ме привлече руската книга „Откровени разкази на един странник пред неговия духовен отец”. В нея се говори за Иисусовата молитва. Когато я четях, практикувах бойни изкуства – айкидо, и си мислех, че те са толкова важни, защото зад тях се крие тайната на нещата, уменията, нужни и в живота.

- Как се обърнахте към православието?

- Интересът ми се роди преди около 20 години – практикувах айкидо за час, но исках нещо постоянно. Има много различни религии, исках да знам тук и сега какво е най-добре да следвам. Книгата за Иисусовата молитва е точно за това – с всяко вдишване казваш: „Господи Иисусе Христе“, докато задържаш въздуха си казваш: „Сине Божий“ и издишвайки завършваш: „Помилуй ме, грешния!“. Казах си: „Аз дишам 24 часа в денонощие до смъртта си, ако мога да казвам постоянно тази молитва, това е съвършенството на живота ми“. Нямах проблем да казвам: „Господи Иисусе Христе“, но когато, задържах въздуха, ми беше трудно да произнеса „Сине Божий“. Не можех да приема, че той е Бог от Бога, но бях привлечен от Иисусовата молитва. Тогава реших да я посъкратя – да казвам само на вдишване: „Господи Иисусе Христе“ и на издишване: „Помилуй ме!“. Започнах да практикувам тази молитва като бойно изкуство – твърдо, решително и категорично, но имах вътрешни притеснения, защото знаех, че съм изхитрувал. Разбрах, че ако наистина не вярвам, че Иисус Христос е Бог Истинен от Бог Истинен, молитвата няма да проработи за мен. Много завиждах на руския поклонник, но нямах неговата вяра. В Дзен практиката има подобна отговорност към всеки един момент, но не искат да вярваш. Влюбих се в Дзен и за мен това беше решението – там има само правилно дишане. Четях паралелно две книги – за Дзен и за руския поклонник, и двете много ме впечатлиха. След това 15 години практикувах Дзен – до толкова искрено, до колкото мога да бъда, следвайки учител от друга страна. През това време брат ми стана православен монах, 2-3 пъти се срещах с него. Той никога не ми казваше, че съм на погрешен път. Просто казваше: „Трябва да се грижим за духовния, а не за външния живот, за душите си.“ Сигурен съм, че се е молил за мен Бог да ме насочи в правилния път.  С времето у мен се породиха съмнения в практикуването на Дзен. Разбрах, че без външна помощ (не от страна на учителя), Егото не може да излекува само себе си, защото его срещу его… Усещах противоречие – как мога да превъзмогна егото си като практикувам чрез него. Разбрах, че съм ограничен, че възможността да стана свободен човек е илюзия. Дзен е изкуство да превъзмогнеш себе си. Нуждаех се от посока – в каква посока да отдам себе си. Мислех, че посоката е да следваш учителя, но разбрах, че това не е истина. Понякога, по време на медитация, когато беше болезнено и умът беше горещ, несъзнателно започнах отново да казвам Иисусовата молитва. После си казах: „Каква е тази глупост, защо повтарям тези неща?“ Опитах се чрез отношението на Дзен да открия нещо, продължих търсенето си. Беше Великден 2009 година, около 10 часа сутринта. Съпругата ми, която е католичка, с цялото семейство беше на църква, бях сам в къщата на родителите й. Въобще не ме интересуваше, че е неделя, поправях някакви пръстени за стрелба с палец, чаках ги да се върнат, за да имаме голям обяд с вино. В един момент като станах от стола, жестока болка ме промуши в гърба. На практика бях парализиран. Усещането ми беше, че сякаш някой ме пробожда в сърцето, знаех, че е от Иисус Христос. Вътрешно знаех причината: „Великден е, всички Ме празнуват, а теб не те интересува, че съществувам.“  Лежах в леглото, всички празнуваха, а аз бях прикован.  Исках нещо да чета, взех православна книга, която брат ми ми беше подарил пред 12 години и аз не я бях отварял, но и не я бях изхвърлил.  Вярата е дар от Бога. От този момент за мен въпросът дали Иисус Христос е Бог истинен от Бог истинен отпадна. След като имаш вяра, остава само да се грижиш за нея да не я загубиш.

- Как става това?

- Приех сериозно думите, че вярата без праведни дела е мъртва, но и добри дела без правилното отношение също са мъртви. Ясно е, че си по-привлечен от това да си с приятели, да пийнете, да се шегувате. След такива моменти винаги трябва да се връщаш към вярата, да се молиш на Бога да не ти отнема този дар. Някои си казват: „Християнин съм, имам си вярата“ и не ги интересува много какво правят. Ти си получил вярата като семе и от теб се очаква да го отглеждаш и то постоянно да расте. В християнския живот е така – желанието непрекъснато да даваш, особено, ако си свързан с хора по време на работа, на тренировки. Но когато си сам и можеш да се молиш, трябва да се обърнеш навътре в себе си и да се погрижиш тази вяра да расте. Молитвата е като поливането на цвете. Бог ще направи така, че растението да расте, но от теб се иска да му даваш по малко вода. След това, когато общуваш с другите, да им дадеш вярата с любов.  Може да дойде момент, когато да видиш своята празнота и тогава нищо не можеш да направиш. Трябва да се грижиш за това, което е вътре в теб и да го подредиш.

- Как брат Ви стана монах, какви са Вашите взаимоотношения?

- Той получи вярата си така, както аз я получих. Винаги е бил добросърдечен и с чисто сърце, здрав и силен. Внезапно се разболя от много тежка болест – спондилоза (сковава костите и прегъва гръбнака на две). Първите признаци започнаха, когато беше 23-24 годишен, завършваше университета. По това време аз станах дзен-монах, големият ни брат беше йога-инструктор, струваше ни се, че той нищо не прави, беше обикновен човек, който ходи на работа.  След много години на страдания, ние му казвахме: „Това е карма, болест на духа, заради която страдаш.“ Започнахме да го затрупваме с книги – Дзен, Йогананда… От уважение той внимателно ги изчете и каза: „Много добри книги, благодаря.“ Заяви: „Признавам, явно болестта ми е духовна, но не знам коя точно религия да практикувам.“ Той опита много неща от прочетеното – две седмици беше само на вода. Ожени се, стана учител по математика и вегетарианец, защото така бе по-добре за болните му кости. Ние, двамата братя, не харесвахме особено жена му. Той казваше: „Аз съм болен, благодаря на Бога, че въобще имам съпруга. Вижте в какво състояние съм, не съм съвършен, за да имам претенции. Жена му изглеждаше много православна, ходеше на черква, искаше благословия. Заведе и брат ми на черква, а той се срамуваше, защото не беше вярващ в сърцето си. Веднъж учениците на брат ми отишли на екскурзия до манастир, както е модерно в православните страни. Когато влезли, той останал в двора на манастира, а жена му директно се насочила към килията на игуменката. Възрастната монахиня й казала: „Не искам да говоря с теб, но навън е мъжът ти, с него искам да говоря.“ Тя довела брат ми. Серджо много учудено отворил вратата. В същия миг монахинята казала: „Въобще не трябва да се оплакваш. Бог ти изпрати тази болест, защото толкова много те обича и иска да се обърнеш.“ От този момент той стана вярващ, а не чрез четене на книги.

- Необходимо ли е човек да демонстрира своята вяра?

- Серджо ми каза: „Бъди дискретен в тези неща. Молитвата е между мен и Бога, не е арена със зрители, където могат да ме видят.“ Него никога не можеш да го видиш с броеница в ръка да казва Иисусовата молитва, другите монаси или носят броеницата си или отброяват. Работи всичко, което може, и много сериозно се моли. С брат ми имаме общ духовник, когато отивам на изповед и причастие, оставам в неговата килия. През първите години, докато той спеше, аз го гледах. Той се моли и на сън. Когато го питам, той сменя темата, не иска никой да мисли хубаво за него. Личното му общуване с Бог е толкова голяма мистерия, че винаги казва: „Аз съм в Божиите ръце.“ Във всяко едно негово действие може да разпознаеш това Присъствие.

- Как се постига това?

- Той имаше своя тежък опит. Като монах знаеше, че трябва да реши в себе си проблема със смъртта, да е готов във всеки един момент да умре. Това е православна традиция. Брат ми счита, че е голям дар от Бога да помниш смъртта. Ако го имаш, тогава се оставяш в Неговите ръце – нищо не се случва, без Бог да го допусне, дори да е болка, болест. Той така приема всичко и се радва за всичко, случило се с него. Всяко едно от тези малки неща е директно общуване с Бога. Това са плодовете на неговата молитва. В първите му години като монах той се считаше за най-низшият, защото нямаше този дар. Казваше: „Какъв глупак съм, не се сещам за смъртта, живея така, сякаш вечно ще ме има.“ Правеше всичко според правилата, но нямаше чувството, че може да умре във всеки един момент. Веднъж се закани да си направи ковчег, в който да спи. Никога не го направи, но ми беше ясно, че води вътрешна борба. Считаше се за най-лошия в света, казваше: „Що за монах съм, всичко е само на повърхността?! Ако не съм готов да умра и да се срещна с Бога, каква е ползата от всичко това?“ Мисля, че за този му стремеж, му се случиха много неща. Бог му даде този дар по един особен начин. На външен поглед всичко е болка и страдание, но той е много благодарен на Бога.

- Разкажете как стана това.

- Имал инфекция на белия дроб, подобно на туберколоза и го завели в болница. От силните лекарства загубил съзнание и паднал по стълбите. Гръбнакът му бил счупен по средата на гърба и на врата. Лекарите открили едната фрактура, но дори не помислили, че може да са две. Гипсирали му цялото тяло, без да им хрумне, че може да е счупен и врата, а той не можел да различи от къде е болката. От детството знам, че брат ми е клаустрофоб. Когато с другия ми брат му мятахме одеало на главата или го затискахме с възглавница, после той беше пребледнял, не знаеше къде е от страх. Така че да го закопчаят в тази голяма пластмаса, в която не може да диша, бе същото като да го сложат жив в ковчег. Цяла една година беше застопорен и доби реалното усещане какво е да си в ковчег. Каза ми: „Бог ме научи как да се моля, без този труден, но чудесен опит само си мислех, че се моля. Мислех си, че молитвата ми е от цялото ми сърце, но тя е като пожар. Никога не можеш да си го представиш, ако не ти се случи.“ Това състояние продължаваше. Въпреки, че го държаха в този пластмасов ковчег, това не можеше да го излекува, защото имаше голямо разстояние между счупените прешлени. После откриха счупването и в шията и му сложиха и там корсет. Този ад продължи година и половина. Той имаше много духовни опитности по време на това страдание, разказа ми за някои от тях. Имал е и опитност, каквато Христос преживява на кръста: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“ Според него, без да преживееш богооставеността и да разбереш колко струваш, че до дълбочината на костите си ти си под нулата, е трудно да изскочиш. Тази духовна опитност предизвиква такъв стремеж, че молитвата ти е като огнен стълб от теб към небесата. Моментите на страдание са най-големият дар, който Бог може да даде на някого.

- Това е трудно за разбиране.

- Ясно може да видим, че повечето християнски светци са страдали. Брат ми много обича Свети Серафим Саровски, на когото крадци са счупили гръбнака. Така стана и с брат ми Серджо, сякаш животът му повтори случката. В подобен момент хората започват да се жалват: „Господи, какво съм сторил, че така стана?!“ и полека-лека вярата им започва да намалява и те отпадат. Ясно е, че мнозина са ентусиазирани, молят се с години, но след 20 г. не са същите, не напредват наистина. Другите, които виждат, че трудностите са най-големият Божи дар и ги приемат като дар, тяхната вяра нараства. Когато отида в манастира, другите монаси ми казват, че молитвата на брат ми е много силна. Сигурен съм, че там стават разни неща, за които им помага с молитвите си, но той никога нищо не ми казва.

- Как е брат Ви сега?

-  С него станало чудо. Един ден почувствал, че се е излекувал и казал на стареца си: „Отче, дай ми някаква работа!“  Той не му повярвал. И двамата се изповядваме при един и същ отец. По това време говорех по телефона с изповедника ни и той ми каза: „Брат ти пак си е въобразил, че е здрав и иска да му давам работа.“ Отецът казал на брат ми, че според лекарите дупката между прешлените му не може да се излекува. Първоначално не са искали да го заведат на преглед.  Направили радиография и брат ми видял как медиците започнали да жестикулират и да говорят емоционално. Когато сравнили двете радиографии, гръбнакът му изглеждал така, сякаш никога не е чупен. Лекарите казали: „Не го разбираме, от научна гледна точка не е възможно. Двете кости бяха на няколко сантиметра, няма как да зараснат. Ако това е станало, трябва да има натрупване от страни, но тук не се вижда“. Разбира се, това не излекува предишната му болест, която го преви на две. Изглежда, че той получи дара на помнене на смъртта, защото се молеше от сърце и е много благодарен, че го получи. За всеки друг, счупването на гръбнака е пълна трагедия. За него е различно.

- Кой е Вашият модел за подражание?

- Ако говорим за модели, това е моят брат-монах. Не мислете, че той ме е учил или ми е казвал нещо директно. Търся съвети от него, разказвам му, че се опитвам да да бъда смирен с жена си, да запазя тишина, но това още повече я вбесява. Той ми каза: „Ако го направиш с чиста любов, в един момент тя ще ти повярва, така че продължавай. Тя ще продължава да се ядосва още повече до тогава, докато твоето чувство не стане истинско.“

- В този материален свят хората се стремят към пари, власт, успех. Във филма за Халил Джубран „Пророкът“ мъдрецът казва, че всичко в ежедневието ни е религия, вяра. Как се намира баланса между духовно и материално?

- Всяко действие се отразява на вярата. Трябва да внимаваме в действията си, например изричането на определени думи, това е действие. Може да се случи да кажеш добри думи. Трябва да изпълниш словото с чувствата си според вярата си. Не става да проповядваш на улицата: „Ела, стани християнин“, а с всички действия да го показваш. Ако се грижиш за вярата си, тя ще сияе чрез делата ти. Когато направиш едно и също действие, но с различно отношение, то вече не е същото. Вътрешното отношение променя значението на едни и същи думи. Например, получавам съобщение във Фейсбук: „Здравей, любов моя!“ Може да е шегичка в стил: „Да се позабавляваме“, но може и да е нещо дълбоко – „Здравей любов, отдавна не сме се виждали.“ Същото е валидно и за стрелбата с лък. Хората, които имат вяра, ще се обърнат към себе си и ще внимават как правят нещата. Не е нужно да търсиш специални ситуации и хора, с които да практикуваш вярата си. Всеки път, когато срещнеш някой човек, имаш възможност да проявиш някоя от 10-те Божии заповеди. Чувал съм да казват: „Тази общност не ми харесва“ и да си тръгнат.

- Не е ли най-трудна практиката в нашето семейство, сред най-близките ни хора?

- Явно е така и очевидно така трябва да бъде.

- Защо?

- Защото там лесно можеш да видиш, че Бог присъства в мистерията на семейството. Не става дума само за позитивните аспекти. Точно обратното, търпиш, защото обичаш.

 - Ако ти самият си спрял любовта от сърцето си към другия човек?

- Не, защото това е основата на вярата ми. Семейството е мистерия, Бог присъства в нея. Когато се случи напрежение в дома, убеден съм, че Той ще ми даде сила да реша проблема по начин, по който Бог иска от мен. Не като демонтстрирам своето превъзходство пред жена ми, но като й помогна в момента на слабост. Баща ни имаше склонност към чашката и ставаше груб тогава, но дори в тези моменти не сме се съмнявали в неговата любов. По-късно ми каза: „Сине, не бъди като мен.“

- Ако единият стои физически в дома, но сърцето му е далеч?

- Не смятам, че семейството е само физическо привличане между две личности. Бог иска чрез семейството наистина да ни обърне към себе си. Случва се в семейството само единият да е православен или двамата да са на много ниско ниво. Тогава започва напрежението, липсата на любов, проблемите. Всички тези трудности са, за да те обърнат и да решиш въпроса, а не да си извън семейството. Голямото напрежение се появява в семейството. Бог те обръща в мистерията на брака. Не е грешка, ако хората не искат да се обърнат, това е нашата воля. Случва се в някои семейства атмосферата да стане същински ад, защото никой не иска да подкрепи другия в слабостта му, не се опитват да решат въпроса чрез любов, а чрез това кой е прав и кой – не. И в нашето семейство жена ми може да каже: „Помниш ли преди 10 г. как ме нарани?“ В общуването може да има много спомени, много боклук и човек трябва да се справя с тях. Ако се опиташ да решиш проблема с боклука чрез това кое е правилно и кое – не, ще й кажеш: „О, преувеличаваш, не беше така“ и ще започнеш да й доказваш чрез други спомени и други дискусии и се почва една… Някой път можеда кажеш: „Права си, сглупих!“ и виждаш, че ефектът е изненадващ – тя замлъква. Но може и да си помисли, че я забаламосваш и още повече да се нахъса. Проблемите са тест как да проявиш истинското си отношение.

- Каква е ролята на прошката?

- Имало голямо приятелство между свещеник и негов ученик. По времето, когато гонели християните, и двамата били заловени. Свещеникът преминал много изпитания, но отпаднал на последното, защото не могъл да прости някакъв грях на своя ученик. Мъчителите му били изумени, те били свидетели на неговата храброст преди това. Той казал – Иисус ме защитаваше до сега, за това бях силен, но непростимостта отдалечи неговата помощ. Много е важно да имаме милост. Това е малка стъпка – да имаме милост към тези, които нямат милост към нас, да простим на тези, които са ни наранявали. Останалите големи стъпки Бог ще ги направи, за да се срещнем. Когато тази мъничка стъпка не искаме да я направим, срещата няма да се случи.

- Роден сте в православна страна, но по времето на социализма, когато ходенето на черква беше забранено. Посещавал ли сте храма като дете?

- Бях 5-годишен, когато баба ми ме заведе на черква. В Румъния вярващите в храма са на колене. Когато видях героите на селото, най-силните мъже на колене, то беше силен удар за моята гордост. Казах си: „Ако религията така унижава хората, никога няма да я приема.“ Има една дума, която не обичам, защото е измамна, това е думата „Достойнство“. Наричах гордостта си достойнство, сигурен съм, че мнозина са в такова положение. Толкова години ми трябваха, за да разбера, че залъгвам сам себе си. В една от най-известните съвременни книги за конна стрелба с лък се казва, че има две позиции на стрелеца. Едната е, когато изтегляш лъка към себе си – позицията на Царя, и другата – когато ти се навеждаш напред – на слугата. Наведен съм, защото това е мястото на срещата. В православието се казва, че Бог иска да се срещнем с него и Той иска крачка и от наша страна. Не се очаква от нас да извървим целия път, но поне крачка, за да бъде истинска среща.

- Роден сте в деня на Свети Орест, който е бил велик воин…

- Да, той и Свети Евстатий. Нормално името ми трябва да е Евстати. Бях много впечатлен от неговото отношение като воин. Той е живял в период на гонения срещу християните, видял страданията на мнозина. Някои са били силни и са станали мъченици, други са проявили слабост и са отпаднали от вярата. Харесвам отношението му, защото е искрено. Той бил силен воин, признат от всички, но не знаел какво трябва да бъде неговото отношение. „Може би си мисля, че съм смел, но ако ме изтезават, може и да не издържа. Дали да обявя своята вяра или тайно да продължа да вярвам“, си казвал. Той попитал Бога чрез своя духовник и получил знак, че трябва да стане мъченик. Евстатии дори не попитал духовника си как да постъпи, той помолил отговора да дойде от Бога чрез духовника. В другите религии много говорят с учителя, обсъждат. В Православието духовността е мистерия, в която Бог присъства. Често духовникът е само свидетел. Бях много впечатлен от това.

- В последните години се наблюдава възраждане на Румънската Църква.

- По едно преброяване преди 6 години при нас има около 15 000 свещеника, 400 манастира с около 20 000 монаси. За сравнение в Сърбия нямат още 1000 монаси. Населението на Румъния е около 19 млн. души, защото около 4-5 милиона са извън родината. Първо се изнесоха циганите и бандитите . Сега в Италия има голяма общност на румънци, които са работещи, имат православна Църква с много добър епископ. Тази общност стана образец за румънците, те са като първите християни. Интересно е, че понякога хората напуснат страната си, но се оказва за добро. Ако Бог иска от нас да проповядваме, ние, православните може и да не видим. Дори да не искате, Бог може да ви сложи в положение, което да проповядвате. Сега милиони руснаци, румънци са по света и те могат да бъдат добър или лош модел за православието.

- В България Църквата по-често се появява в медиите чрез различни скандали, така ли е и в Румъния?

- Да и по определен начин това е нормално. В началото борбата срещу християните е директна и те стават мъченици. За  злото този път не е добър, защото виждайки техния пример, другите или стават по-добри, или пропадат. В днешно време изглежда по-лесно нещата да се случват в Църквата. Очевидно е, че в православната Църква има доста, които не са православни – масони и други, които явно влизат в нея, за да я поведат в лоша посока. Какво става? Строят се нови манастири, но се опитват да размекнат монасите, да им създадат повече материален комфорт. Това е най-голямото изкушение, защото борбата не е директна, а подмолна.

- Като воин и ездач коя е най-голямата Ви битка?

- Да си запазя вярата – това винаги е най-голямата битка. Това не означава, че имам съмнение, а по-скоро стремеж да я направя жива. Това е битка, която не престава и тя ще бъде до края. Не да си мислиш: „Аз съм вярващ, вярата е в мен“ и да си спокоен. Да опазя вярата.  Много харесвам отец Сергий, много добър приятел с отец Софроний. Отец Сергий е бил като брат ми – мълчалив, стеснителен, но когато става дума за вярата бил като огън. Той е казал: „Сутрин като се събудиш и скочиш от леглото, все едно сядаш на коня си като боец. И така до края на живота ти. Той вижда християнина като воин на кон, който се сражава да запази вярата си и да я отглежда. Да не критикуваш хората около теб, погледът ти да е насочен навътре в теб. Навън никакви скандали, всичко е твоето вътрешно отношение. Бях силно впечатлен от думите, че скачаш от леглото на коня. Защото има много изкушения, както в града, така и в манастира. Години след като остана в светата обител брат ми ми призна, че много го е било страх да не почне да гледа другите монаси, че не са на едно ниво. Той го признава: „Така е, бройката в Църквата е голяма, но въпросът за качеството е лична работа.“ И през ум не му е минавало, че лошите хора трябва да се махнат от Църквата. Това е нашият начин – признаваме проблемите. Имаме седемте тайнства и щом те съществуват, не ме интересува дали ги получавам от чисти или от мръсни ръце. Мнозина казват: „Свещеникът не е съвършен, защо трябва да приемам от него тайнството?“ Всъщност аз съм в мистерията, искам да действам така, както Иисус иска да действаме. Мисля, че това е състоянието на православната черква навсякъде – аз и Бог, свързани чрез тайнството. Ако се оглеждам наляво и надясно да гледам другите, ще пропусна най-важното. В черквата съм за Божиите тайнства. Ако ти е добро отношението, то може да повлияе така и на хората. Ако правиш скандали в посока на истината, скандалите се увеличават. От гледна точка на мюсюлманите, които са свързани с политика и външни неща, за тях това е глупаво и нелогично. Смятам, че християнският път е общуване на личност с личност и да бъдат пример за другите. Смятам, че начинът не е да влияеш директно на хората. Светците са ни казали истината, в миналото хората са били силни, постили са. Сега същността на християнската практика е да не бъдем повлияни от изкушенията.  Вече не сме силни да бъдем добър пример за другите – ядем много, пием много, но поне да приемаме болестите и изпитанията. Не е наша работа да критикуваме другите. Разбира се, ако аз съм старец, мой дълг е да кажа на всекиго къде греши. Ако съм обикновен монах, но се занимавам с това кой какво прави и защо, след време ще си тръгна от манастира и ще си кажа, че тук няма истинско духовенство. Това означава, че ще изгубя своя шанс, защото съм дошъл тук за Бога. Това може да е положението в някои манастири.

1 коментар :

Анонимен каза...

Амин